Беше се сложил лепенка на горната устна, върху мястото, където никога вече нямаше да му пораснат косми. Беше неспокоен и все отбягваше погледа й.
— Погрижи се да го направи, Хомър — рече тя и махна към стаята, където лежеше Джак, увит в кървавия чаршаф. — Ако го намерят и го идентифицират, преди да сте офейкали, ще загазите още повече. Може би и ние.
— Вие ни приехте, когато никой не ни искаше — успокои я Джони. — Няма да съжалявате.
Тя се усмихна. Почти всяка жена се влюбваше в Джони. Бях си помислил, че тази ще е изключение, защото се държеше толкова делово, но сега видях, че не е. Правеше се на много заета, защото знаеше, че не представлява нищо особено. Пък и когато наоколо има въоръжени мъже, никоя разумна жена няма да създава неприятности.
— Като се върнете, нас няма да ни има — вика Волни. — Мамчето все разправя за Флорида, хвърлила е око на някаква барака в Лейк Уеър…
— Я млъквай бе, Вол — сряза го Док и го сръга в ребрата.
— Както и да е, отиваме там — продължи Волни, като разтъркваше удареното място. — Вие също трябва да се покриете. Взимайте си багажа. Изобщо не си помисляйте да се върнете. Нещата могат да се променят за минути.
— Добре — вика Джони.
— Поне умря щастлив — отбеляза Волни. — Смееше се.
Аз запазих мълчание. Едва сега започнах да осъзнавам, че Червения Хамилтън, моят стар боен другар, наистина е мъртъв. Това страшно ме натъжи. За да се разсея, се замислих как куршумът само бе лизнал лицето на Джони (и беше убил мухата вместо него). Това обаче не ме успокояваше, а ме караше да се чувствам по-зле. Док стисна ръката ми, после тази на Джони. Изглеждаше блед и мрачен.
— Наистина не знам как стигнахме до тук — рече. — Като малък исках да стана машинист.
— Е, ще ти кажа нещо — успокои го Джони. — Не трябва да се тревожим за това. Накрая Господ ще сложи всичко в ред.
Приготвихме Джак за последното му пътуване, увихме го в кървавия чаршаф и го набутахме на задната седалка на крадения форд. Джони закара колата до кариерата по разнебитения път. (Когато се стигне до черни пътища, предпочитам самолет пред форд.) Изгаси двигателя, докосна лепенката на горната си устна и рече:
— Днес късметът ми свърши, Хомър. Скоро ще ме пипнат.
— Не говори така.
— Защо не? Това е самата истина.
Небето беше бяло, канеше се да вали. Очакваше ни шофиране през кал и локви до Чикаго. (Джони беше решил да се върнем там, защото федералните щяха да ни очакват в Сейнт Пол.) Някъде наблизо грачеха гарги. Единственият друг звук бе тракането на изстиващия двигател. Не можех да отместя поглед от трупа на задната седалка. Лактите и коленете издуваха чаршафа; там, където се беше превил, докато се хилеше и кашляше преди края, имаше червени петна.
— Виж това, Хомър — вика Джони и сочи пистолета на колана си.
Вдигна ключодържателя на господин Франсис. Освен този за форда имаше още четири-пет ключа. И онова заешко краче за късмет.
— Ръкохватката на пистолета се удари в това, когато падна — каза той. — Удари се в най-силния ми талисман. Сега късметът ми е свършил. Помогни ми.
Избутахме Джак от колата. След това Джони взе бутилката със содата. На етикета имаше голям черен череп с кръстосани кости.
Джони коленичи и дръпна чаршафа.
— Вземи му пръстените — нареди и аз ги свалих.
Джони ги прибра в джоба си. В Калюмет Сити ги продадохме за четирийсет и пет долара, макар че Джони се кълнеше, че единият имал истински диамант.
— Сега вдигни ръцете му.
Направих го и Джони капна малко сода върху всеки пръст. Така нямаше да могат да му свалят отпечатъците. След това се наведе и целуна Джак по челото.
— Отвратително е, Червен, но знам, че на мое място и ти би направил същото.
След това заля лицето на Джак със содата. Кожата засъска, започна да изпуска мехурчета и стана съвършено бяла. Когато започна да разяжда затворените клепачи, аз се извърнах. Разбира се, от труда ни нямаше никаква полза; някакъв селянин намерил трупа, когато отишъл да товари чакъл. Бездомни кучета били разровили камъните, с които го бяхме затрупали, и ръфали ръцете и лицето му. Колкото до останалата част от него, по тялото му имаше достатъчно белези, та ченгетата да го идентифицират като Джак Хамилтън.
Така се изпари късметът на Джони. Оттогава до деня, в който Първис и приятелчетата му го застреляха при „Байограф“, каквото и да правеше, все не му вървеше. Мажеше ли в онази нощ просто да вдигне ръце и да се предаде? Бих казал не. Първис го искаше мъртъв на всяка цена. Точно за това федералните не бяха уведомили Чикагската полиция, че Джони е в града.
Никога няма да забравя как се смя Джак, когато му занесохме онези мухи на конци. Той беше добряк. Повечето от тях бяха такива — добри момчета, които са сбъркали работата. Джони беше най-печеният. Не мога да си представя по-верен приятел. След това ограбихме още една банка, „Мърчант Нашънал“ в Саут Бенд, Индиана. Лестър Нелсън също участва. Когато офейкахме, върху нас се сипеше дъжд от олово, но все пак се измъкнахме. Ама за какво? Бяхме очаквали повече от сто бона, достатъчно, за да избягаме в Мексико и да живеем като царе. А взехме някакви си пършиви двайсет хиляди, повечето на монети и смачкани еднодоларови банкноти.
Накрая Господ поставя всичко в ред, това бе казал Джони на Док Баркър, преди да се разделим. Аз съм християнин (е, признавам, че малко съм кривнал от правия път)и вярвам в едно нещо: всеки има своята съдба, но това е без значение. За Господ всички ние сме мухи на конци, важното е колко радост ще донесеш през живота си. За последен път видях Джони Дилинджър в Чикаго и той ме разсмя с някаква шега. Това ми стига.
Като малък жадно четях за бандитите от времето на Голямата депресия. Вероятно интересът ми е бил породен от забележителния „Бони и Клайд“ на Артър Пен. През пролетта на 2000 година отново четях „Ерата на Дилинджър“ — книгата на Джон Толанд за този исторически период. Особено ме впечатли разказът как Дилинджъровата дясна ръка, Хомър ван Митър, се научил да лови мухи с конец в изправителния дом в Пендълтън. Мъчителната смърт на Джак Хамилтън Червения е документиран факт. Историята за случилото се в тайната квартира на Док Баркър, разбира се, е чиста измислица… или мит, ако така ви харесва повече. На мен ми харесва.
Информация за текста
© 2002 Стивън Кинг
© 2002 Мартин Загорчев, превод от английски
