това ми трябваше: добри приятели, които да обичам и да ме обичат. Бях здрава, имах добре платена работа, публикувана книга, надеждно бъдеще и хора, които ме обичаха. Чувствах се цяла и съвършена!
Опитах се да обясня на Коуди колко лека и свободна се усещам.
— Естествено, че е така — каза той. — Съвсем си изкуфяла от безплатната пиня колада. (То се превърна във ваканционния ни лаф.) Изгубила си интерес към мъжете — допълни, — а не бива.
Опитах се да обясня, че не е така, но не можах да се справя много добре, защото съвсем бях обезумяла от безплатната пиня колада. Но нищо. Да си щастлив, означава да нямаш нужда да те разбират.
ДЖОДЖО
Джоджо се събуди. Хрумнаха й двете мисли, които я спохождаха всяка сутрин, знаеше, че днес е денят, когато нещо трябваше да се промени. През първите две седмици, след като напусна „Липмън Хай“, животът й бе пълен със задължения. Телефонът звънеше през цялото време — автори й съобщаваха, че се прехвърлят при Ричи Гант, Марк я умоляваше да се върне, хора от пресата напираха да узнаят какво се е случило — след което, сякаш една картинка се смени с друга, всичко изведнъж стихна. Като че ли имаше някаква конспирация. На моменти тишината беше оглушителна и времето започна да тече много бавно.
Джоджо откри, че да седи в дневната си, опитвайки се да върти литературна агенция почти без никакви автори, не става. Последното преброяване показа, че е загубила двадесет и един от двадесет и деветимата си автори в полза на Ричи Гант и само незначителните й бяха останали.
Нямаше да печели никакви пари — и това я плашеше до смърт.
От шестнадесетгодишна не бе спирала да работи, не се бе случвало да няма приходи. Сякаш играеше на трапец без подсигурителна мрежа.
В продължение на тринадесет дълги седмици всяка сутрин това беше второто нещо, за което се сещаше, щом се събудеше. През целия февруари, целия март и целия април. Започна май и нищо не се бе променило.
Трябваха й нови автори, но никой не знаеше за нея и, колкото и да е странно, „Липмън Хай“ не й препращаха никакви ръкописи.
Една статия в „Таймс“, с автор Магда Уайът, изброи книгите, които тя е представлявала. Поне показваше, че е още в играта.
Дните, прекарани в затвора на апартамента, в очакване, без да се случва нищо, изглеждаха ужасно дълги. Издателите вече не я канеха така често на обяд в луксозни ресторанти, а и тя умишлено отбягваше подобни места, за да не налети на Марк. Обаче беше трудно да отказва всички покани — трябваше да знаят, че още е жива.
Все пак правеше всичко възможно да стои настрана, защото Марк беше първото нещо, за което се сещаше сутрин. Дори сега, повече от три месеца, откакто не го беше виждала, понякога не можеше да диша от мъка.
Но в днешния ден нещо щеше да се случи.
Не й бяха останали пари; беше продала малкия пакет акции, които й осигуряваха пенсията, беше изчерпала кредитните си карти. Беше използвала всичко до шушка, трябваше да изплаща ипотека, но каквото и да се случеше, не възнамеряваше да загуби апартамента си.
Имаше две възможности, от които нито една не я привличаше — можеше да ипотекира още веднъж апартамента или да се хване на работа в някоя голяма агенция. Щеше да бъде трудно (да не кажем невъзможно) да ипотекира наново апартамента, без да има постоянна работа. Така че й оставаше една възможност, но две някак си звучаха по-добре.
Част от нея я съветваше да се преклони и да се предаде, като се върне да работи в системата, която я бе изпържила. Друга част й казваше, че най-важното беше да оцелее. Беше опитала всичко, но едно умно момиче знае кога трябва да спре.
Трябваше да се храни. Да си купува чанти.
Откакто се разнесе новината, че е напуснала „Липмън Хай“, заваляха предложения за работа почти от всички други литературни агенции в града, които тя учтиво отклони. Добави, че самата тя може да им предложи работа в не тъй далечно бъдеще.
Да, изглежда беше проявила прекалена самоувереност. Но ако авторите й бяха останали при нея, работата щеше да потръгне. Както й да е, нямаше смисъл да съжалява. Беше си съставила списък кой би бил най-непоносим, за да работи за него; щеше да започне отдолу и да кара нагоре.
Чувствайки се особено, малко тъжна, тя взе телефона и набра номера на агенция „Къртис Браун“. Жената, с която пожела да говори, я нямаше, така че остави съобщение, след което се обади на Беки, за да й каже какво прави.
— О, Джоджо, да се върнеш в патриархалната система не е добре за душата.
— Разорена съм. И за какво ми е душа? Никога не я използвам. Ако трябваше да избирам между душата и нова чанта, щях да избера второто.
— Щом казваш…
Когато телефонът позвъни, тя реши, че е някой от „Къртис Браун“, но не беше.
— Джоджо, обажда се Лили Райт. Имам един ръкопис за теб. Мисля, искам да кажа, човек никога не е сигурен, но мисля, че ще ти хареса. Поне малко, във всеки случай.
— Мислиш ли? Ами дай да го погледна! — Джоджо не хранеше никакви надежди. Лили, чудесна като човек, се бе провалила в литературата. След краха на „Кристално чиста“ нямаше кой да я публикува.
— Живея съвсем наблизо — продължи Лили. — На Сейнт Джеймс Уд. Мога да се отбия. На Ема разходката ще й дойде добре.
— Разбира се! Защо не? — Е, може да й се присмиваше, но беше по-добре, отколкото да й каже да не си прави труда, нали?
Лили и Ема пристигнаха, Лили прие чаша чай, Ема счупи дръжката на друга чаша и си я пъхна в ухото, сякаш е обица, след което и двете си тръгнаха.
По някое време следобед жената от „Къртис Браун“ се обади и с Джоджо си уговориха среща в края на седмицата. После бавно денят си отмина. Поговори няколко пъти с Беки, цял следобед гледа телевизия, въпреки че имаше твърдо правило през деня да не включва апарата, отиде на йога, върна се, приготви си вечеря, погледа още малко телевизия и около единадесет и половина реши, че е време за лягане. Докато търсеше нещо за четене, колкото да се приспи, погледът й попадна на снопчето страници, които бе донесла Лили. Защо да не почете от тази книга?
Джоджо седеше в леглото си, ръцете й толкова силно стискаха страниците, че ги мачкаха. Беше съвсем в началото на книгата, но вече разбираше. Беше шедьовър. Ръкописът, който чакаше от толкова време, книгата, която щеше да възкреси кариерата й. Все едно беше втора част на „Церовете на Мими“, но по- добра. Щеше да я продаде за цяло състояние.
Погледна часовника си. Полунощ. Беше ли прекалено късно сега да позвъни на Лили? Сигурно. По дяволите!
Колко рано ставаше Лили? Рано. Имаше малко дете, значи рано.
Прекалено ли рано беше? Навярно. Приготви се да чака час и вдигна телефона.
ЛИЛИ
Не съм глупачка. Още преди Ема да счупи дръжката на чашата и да си я сложи като обица, знаех, че Джоджо не умира от радост да ме види. Не я винях. Провалът на „Кристално чиста“ не се отрази добре и на двете ни.
Но прие новия ми ръкопис и обеща „скоро“ да го прочете. После се върнах у Ирина и зачаках да се обади Джоджо. Тя звънна в 7:35 на следната сутрин.
— Велики Боже — извика тя, толкова високо, че Ирина я чу от съседната стая. — Връщаме се към
