живот. Кажи някаква цена! Няма да я предлагаме на „Долкин Емери“. Не си удържаха на обещанието миналата Коледа. Ще се обадим в „Тор“. Човек ще убият, за да имат това, а за момента се справят много добре. Или пък…
Вече имах план. Не бях сигурна, че въобще ще напиша друга книга; трябваше да ми се случи нещо ужасно, преди да напиша качествен текст, и откровено казано, предпочитах да се чувствам добре. Но това ми беше шансът да си осигуря бъдещето материално.
— Дай я — казах на Джоджо — на този, който предложи най-много.
— Точно така. Отскачам до най-близката копирна машина, после ще се обадя по телефона, ще поръчам куриери и само ще ги гледам как ни замерят с пари.
ДЖЕМА
След като се върнах от Антигуа, където оглупявах от пиня колада, измина седмица, преди да навестя родителите си, също както в добрите стари дни. Най-накрая се наканих да отида и майка ми каза:
— Това пристигна за теб.
Подаде ми плик с няколко зачеркнати адреса и написани нови. Първоначално е бил изпратен до „Долкин Емери“, те го препратили до „Липмън Хай“, които от своя страна го препратили до родителите ми.
— Сигурно е писмо от почитател — предположи татко.
Не си дадох труд да го отговоря. Откровението, което получих в Антигуа, почти успя да оцелее, след като се прибрах, само не и в отношението ми към татко. Отворих писмото.
Скъпа Джема,
Исках да споделя с теб колко ми хареса „Пътешествие към дъгата“. (Купих си я на аерогарата на път за Пуертевентура.)
Поздравявам те за страхотната идея. Зарадвах се, че Уил и Изи най-накрая заживяват заедно след всички премеждия и изпитания. Не вярвах, че това ще стане, особено след като другият мъж беше наоколо. Опасявах се, че Изи ще размисли, но сега съм сигурен — от тях ще излезе страхотна двойка.
С обич:
Джони
П.П. Ела да се видим. Имам нова хирургическа марля, в която ще изглеждаш интригуващо.
Джони, Джони Рецептата. Не познавах други мъже на име Джони и те не биха писали „с обич“.
Чувствах се, сякаш някой беше направил малки дупчици в мен и цялата ме бе напомпал с облекчение. Той бе прочел книгата. Беше ми простил, че съм го използвала за препинателен знак.
Не бях осъзнала колко голямо притеснение тая.
Искаше да се срещнем…
Как трябваше да се чувствам? Искаше ми се да се отбия, на път за вкъщи, ето как се чувствах! Разбрах нещо: вече бях готова. През последната година — и повече — бях прекалено тревожна, за да търся каквото и да е с Джони и затова реших да изчакам, докато дойда на себе си, преди да се появя. Предполагам, затова останах с Оуен — докато бях с него, не можех да искам да бъда с Джони. Беше нещо като емоционална бариера.
Вече не се чувствах толкова виновна, че съм използвала Оуен; и аз бях изиграла за него подобна роля.
После забелязах датата на писмото на Джони. Беше деветнадесети март — преди шест седмици. Прекарах това време да циркулирам между литературни агенти и родителите ми. Изведнъж почувствах, че трябва да си тръгна.
— Какво е? Писмо от почитател? — попита баща ми.
— Извинявай, тръгвам си.
— Но ти току-що дойде.
— Ще се върна.
Карах по-бързо, отколкото бях карала първата нощ преди много време, когато имах мисията да осигуря успокоителни, за да предпазя майка ми да не откачи напълно. Паркирах отпред, бутнах вратата, подхванах загрижено ръката на една възрастна дама, възхищавайки се на пръстена й. Сърцето ми обаче щеше да изхвърчи.
Видях го, той вдигна поглед и аз се уплаших: това не беше той. Ужасно приличаше на него, но не беше той. За момент изтръпнах да не би извънземни да са обсебили тялото му, но после разбрах. Беше прословутият му брат.
Протегнах врат, за да погледна над меламиновата преграда с надежда да зърна Джони да пълни бурканче с хапчета или да прави там каквото прави, но братът ме хвана.
— Какво обичате?
— Търся Джони.
— Няма го.
Нещо в тона му ме накара да получа лошо предчувствие.
— Да не би, случайно, да е емигрирал в Австралия?
Може да срещне Подходящата на кораба.
— Ами не. И да е мислил, вчера вечерта не ми каза.
— Хубаво.
— Да му предам ли нещо?
— Не, благодаря, пак ще намина.
На следващия ден отново се отбих, но за голямо мое разочарование братът все още властваше над илачите. Казахме си горе-долу същото:
— Сигурен ли сте, че не е заминал за Австралия?
— Не, но ако искате да го видите, защо не дойдете през деня?
— Защото денем работя. Преди той работеше вечер.
— Вече не. Сега работи само една вечер на седмица.
Търпеливо изчаках. Братът продължаваше да нарежда разни пакетчета.
— Коя вечер?
— Моля?
— КОЯ ВЕЧЕР РАБОТИ БРАТ ВИ?
— О, извинете. В четвъртък.
— В четвъртък ли? Утре е четвъртък. Сигурен ли сте, че е четвъртък?
— Да. Е, почти сигурен.
Тъкмо се качвах в колата, когато извика след мен:
— И не забравяйте, сега затваряме в осем!
— В осем, не в десет. Защо?
— Така решихме.
ЛИЛИ
Джоджо насрочи деня на търга за „Омагьосаният живот“ за следващата седмица, но както и предвиди, заваляха куп предварителни предложения. „Пелъм“ предложи един милион за три книги.
— Но — възразих аз, — няма да има втора и трета част. Тази книга е единствена.
„Нокстън хаус“ предложиха осемстотин за две. Повторих, че книгата няма да има продължение. Седмицата измина и в понеделник „Садърн Крос“ направи оферта от петстотин за самата книга.
— Приеми — казах на Джоджо.
— Не — възпротиви се тя. — Ще ти спечеля повече.
Три дни по-късно, в четвъртък следобед, тя я продаде на „Б&Б Холдър“ за шестстотин и петдесет хиляди. По-хубаво от това — здраве. Предложи:
