— Нека празнуваме. Хайде да се срещнем за по питие. Не се тревожи, няма да стоим до късно. Тази вечер имам работа.
Разбрахме се да се срещнем в осем часа в Мейда Вейл. Когато пристигнах, Джоджо вече ме чакаше с бутилка шампанско.
След няколко чаши ме попита — сякаш знаех, че така ще стане:
— Защо толкова настояваше да подпишеш договор само за една книга? Можеше да вземеш милиони.
Поклатих глава.
— Няма да напиша друга книга. Мисля да се върна към преписването на текстове. Това са сигурни пари, не ми трябват повече унизителни статии в неделните издания.
— Знаеш ли какво казват?
— Че капка по капка вир става?
— Знаеш ли как да разсмееш Бог? Кажи му плановете си.
— Добре — отстъпих аз. — Никой не знае какво го чака. Но, ако зависи от мен, няма да пиша повече.
— Какво ще направиш с аванса си? — попита Джоджо. — Ще го инвестираш ли?
Засмях се.
— Каквото и да инвестирам, все пропада. Предпочитам да ги крия в кутия от бисквити под леглото си, така ще се чувствам по-сигурна, но трябва да си купя някакво жилище.
И този път ще го направя както трябва.
Скоро след това Джоджо си погледна часовника.
— Седем и половина е. Трябва да вървя. Имам среща с братовчедка си Беки. Ще ходим заедно на парти в „Долкин Емери“.
— Празненството, посветено на авторите? — наклоних глава. — Не бях ли някога и аз една от тях? Е, не съм поканена на купона.
— Знаеш ли какво? — тя леко се наведе към мен. — И аз не бях, поне до скоро. Изпратиха ми поканата едва вчера. Благодарение на теб и на прекрасната ти книга отново съм в играта.
— Колко са непостоянни. Колко груби. И мислиш да отидеш? Аз бих им казала да се разкарат!
— Трябва да отида — каза тя, изведнъж изпадайки в мрачно настроение.
Не отговорих нищо, но и аз, както останалите, бях чула слуховете. Приказки за връзка с шефа и как трябвало да напусне или нещо подобно.
После братовчедка й пристигна и те тръгнаха.
ДЖЕМА
През целия четвъртък се чувствах неспокойна на работа — бях развълнувана. Най-накрая щях да видя Джони, нали? Но всичко сякаш заговорничеше срещу мен, наложи се да работя до шест и половина, след което трябваше да взема татко от болницата. Беше претърпял лека операция (нещо, свързано с простатата, така и не разбрах какво точно) и заради упойката не биваше да кара кола. Но докато си тръгне, мина сума време, сбогуваше се със сестрите, като че ли беше прекарал там шест месеца, а не шест часа, и ето че стана осем без петнадесет. Аптеката на Джони затваряше в осем, та взех извънредно решение.
— Татко, преди да те закарам до вкъщи, трябва да мина през аптеката.
— Какво ще купуваш?
— Анкерпласт.
— Но не си се порязала.
— Тогава носни кърпички.
— Настинала ли си?
— Хапчета против главоболие.
— Глава ли те боли?
— Да. В момента.
Паркирах отпред и той откопча колана. Притеснена, му казах:
— Татко, стой в колата. Не си добре.
Никакъв шанс. Нещо си беше наумил.
— И аз трябва да си взема нещо.
— Какво?
— Ами… — разглеждаше рекламите на витрината — ароматично масло от иглика.
Хванал се за слабините, тръгна подире ми.
ЛИЛИ
След като Джоджо и братовчедка й тръгнаха, отидох пеша до нас и сложих Ема да си легне. Беше време да прочета писмото от Антон.
Нямах друг избор. Знаех, че няма да ми се размине.
Легнах на канапето и извадих трите сгънати листа.
Мила моя Лили,
Кога четеш това? Шест месеца след като сме се разделили? Няма значение, благодаря ти, че все пак го четеш. Има само едно нещо, което искам да ти кажа с това писмо, и то е, че съжалявам за цялото нещастие, което ти причиних, но като ме знаеш, ще ми трябват няколко страници, за да ти обясня.
В момента сигурно съжаляваш за времето, което преживяхме заедно, искаш да се отделиш от мен и си убедена, че всичко беше една голяма грешка, отначало докрай.
Когато се срещнахме за първи път, изборът, който трябваше да направиш — между Джема и мен — беше ужасен. Опитах се да разбера, мислех, че разбирам, но тогава бях лудо щастлив, толкова бях убеден в правотата си, че друго не ме интересуваше. Като погледна назад, не мисля, че напълно осъзнах дълбочината и страха, че ще бъдеш наказана. За да се защитя, ще кажа, че се опитах да те направя щастлива, доколкото можех.
Не мисля, че някога ще се убедиш, че беше правилно да заживеем заедно. Но, моля те, опитай, не разрушавай останалата част от живота си, мъкнейки бремето на срама. Ще ти помогне ли, ако погледнеш Ема? Тя е такава нежна душица, тя прави света по-хубав, ние я създадохме, аз и ти. Все нещо хубаво е взела от нас.
Бих желал и да ти поискам прошка, че загубих нашия дом. Думите са бледи и не могат да изразят срама, който чувствам.
Като си припомня ентусиазма си да купим къщата, ми се струва, че те накарах насила, за което ужасно страдам. Но мога ли да обясня как мислех по онова време? Покупката на къщата беше риск, но до голяма степен ми се струваше, че ще успеем. Всички знаци сочеха, че парите ще потекат — Джоджо мислеше така, „Долкин Емери“ мислеха така, също и банката.
Страхувах се, че ако не купим дом за нас тримата, ще пропилеем парите от процента и ще ги прахосаме за всевъзможни боклуци (коли, стереоуредби и разни такива), но не и за сигурност (знаеш какви бяхме). Исках да действам като отговорен, възрастен човек. Да купим нещо, което е свръх възможностите ни, ми се струваше по-разумно, отколкото да вземем малък апартамент за една година, после да го продадем и да плащаме излишни данъци. Не се вслушах в страховете ти и после всичко се разпадна.
Мислех, че съм оптимист, ти самата го казваше, но ако имах възможността да го направя отново, щях да постъпя по абсолютно различен начин.
Като знаех какво си преживяла като дете, трябваше да ти дам сигурността, от която се нуждаеше.
Съжалявам за грешката, която извърших, горчиво съжалявам за нещастието, което ти причиних. Но никога няма да съжалявам за времето, което прекарахме заедно. Когато стана на осемдесет и погледна назад, ще видя, че сме имали и красиви моменти. Първия път, когато се срещнахме пред станцията на метрото, се почувствах най-щастливият глупак, на света и това чувство не ме напусна никога. Всеки ден, когато бяхме заедно, не можех да повярвам на късмета си — повечето хора за цял живот не получават това,
