— Слушайте сега… — говореше трескаво тя като преместваше погледа си от едно притеснено лице към друго-Нали знаете, че модерните самолети имат нещо като… ами, като екранче май, от къде да знам… което ти показва какъв път е изминал до сега самолетът… Ами, трябва да намериме това екранче и ще разберем къде сме… поне… (((това леко си го съчиних, ама нищо)))
— Има само един проблем-отвърна русокоската като държеше въпросното „екранче“ в ръката си- Батерията му е паднала… Хех…
— Значи… Ще трябва да излезем и да намериме някъде, където да заредим проклетата батерия-не се предаде Блейкли. — И Ашли, съветвам те да смениш тези дрехи(които бяха просто в плачевно състояние… скъсани и покрити обилно с прах), а останалите да видят какво става и какво не от багажа им. По-бързо… Не знаем какво все пак има на този остров…
— Умираш си да командваш, нали? — подхвърли и Виктор, който започваше да си възвръща доброто настроение. Поне тук, където и да бяха, не валеше.
Мина половин час. Оказа се, че единствената здрава дреха на Ашли бе червената рокля, с която отиде на купона. Нямаше как-тя се примири да я облече пак. Другите поне имаха по-голям успех. Събраха в една здрава чанта всичко, което успяха да „спасят“ и тръгнала да разследват един съвсем нов за тях свят…
Виктор отвори една от вратите на самолета с доста силен ритник. Бяха съвсем близо до красивия плаж, но все пак им се наложи да „поплуват“ малко. Всички с изключение на Ашли вдигнаха чаните си високо над главите си, за да не ги наморкят. Ашли едва стъпаше с тънките си токчета по пясъка и често се спъваше. Беше топло, ужасно топло. Скоро по челата на студентите се стичаше пот.
— Какво е това място? — запита се Ксев.
— Нямам си ни най малка представа. — каза Рейчъл, като помагаше на Ашли да разкара пясъка от обувките си. — Но дано да има хора.
Ксев се изсмя пренебрежително.
— Хора? Не виждате ли? Ние сме на самия край на света? Тук няма никой! НИКОЙ! Нямаме връзка със света! — Ксев бе изпаднала в криза. Тя бе най-спокойния и рационален човек на света, но сега сякаш бе отчаяна. Ашли и Рейчъл се спогледаха. Щом Ксев смяташе, че са загубени, дали това не бе така?
— Ами клетъчните телефони? — попита Виктор.
— Не работят! Блокирали са! Пробвах още в самолета. — обясни Ксев.
Рейчъл се огледа.
— Доколкото разбирам от техники, а аз не разбирам почти нищо, не ви ли се струва малко странно, че един почти нов здрав и модерен самолет се отклонява от една буря…
— Това е напълно възможно Рейчъл. — прекъсна я Ксев.
— И все пак… тук е жега… тук няма буря. Не е възможно изведнъж да се озовем на това място. Тук почти няма и вятър. Как самолетът се разби точно тук?!
— Всичко спря… — обаси се Ксев вгледана в прийждащите вълни.
— Какво? — не разбра Ашли.
— Самия самолет изгасна. Двигателите, перките, сякаш е електронно влакче и малко дете е дръпнало щепсела… Странно!
— Ами освен да сме попаднали в Бермутския тригълник друго обяснение нямам! — обади се Мартин и седна на пясъка и се размся.
— ’Бермудксия триъгълник… … ’ — прошепна Ксев и тя и Рейчъл единствени се спогледаха уплашени.
Острова беше доста голям може би колкото Манхатън а може би и по голям. Бе от онези тропическиострови на който няма пукната твар ама много растения и доста екологична храна. Където погледнеш дърво с банани, кокосово дърво, палма и всякакви такива. Ясно те се бяха приземили на по спокойната му част защото когато Виктор се изкачи на един висок хълм видя цяла джунгла от другата страна.
— Имам странното чувство, че нема се измъкнем оттука. — каза Виктор.
— Бих очаквал този коментар от Мартин. — каза Ксев.
— Е да. Но мисля поне да се възползвам и да си направя тен. Добре, че имам от този СънПротект иначе щех се изпържа. О да междудругото вижте както е оцеляло. — след което той изади от чантата си един лаптоп. — Само дето батерийте му са изтощени. Зарежда се от светлина и ще отнеме около още 5 — 6 часа да се зареди.
— Има още 3 часа светлина. — каза мрачно Мартин.
— Ако го заредя мога изпратя съобщение по сателит. Обаче поради ниската честота ще стигне чак след 3 до 4 седмици. Или след месец.
— Месец. Ама как ще издържим месец камули аз да стоя с тази рокля. — каза отчаяно Ашли.
— Имам дрехи който ще ти станат. — каза Рейчъл.
— Добре аз оставям лаптопа тука на слънце пазете го. Отивам да поработя малко. Ще събера малко дърва за огъня и може би малко храна. — каза Виктор след което потегли.
— Изчакай ще дойда да ти помогна. — каза Мартин и се затича след него.
В този миг 3те грации се заговориха.
— Мислите ли, че наистина сме попаднали в Бермудския триъгълник или нещо такова? — притеснено попита Ксев, макар и всъщност да не знаеше много за какво говори.
— Глупости-сряза я веднага Рейчъл, загледана някъде напред-Ти добре ли си? Той се намира между Флорида, Бермуда и Пуерто Рико, мисля, а маршрутът на самолета определено не е преминал през тази местност… Ти би трябвало да знаеш… Все пак пътуването беше твоя идея… — чернокоската наблегна особено силно на последните си две думи. Сийбърг се засегна.
— Нима смяташ, че аз съм виновна за случилото се?! — рязко попита тя. Изглежда Рейчъл въобще не бе имала това в предвид. Реакцията и отначало бе доста учудена, момичето вдигна високо веждите си, ала после внезапно се смръщи. Тъкмо бе приготвила доста заплива забележка, с която да затапи приятелката си, когато Ашли се обади съвсем неочаквано:
— Едно не мога да разбера… Хубаво, защо багажите ни бяха опустошени? — Уайлд погледна завистливо към чантите до останалите две момичета. Те поне имаха някакви дрехи…
— Ми, нали самолетът горе-долу се разби… — започна да обяснява Ксев. — Предполагам от сблъсъка и така…
— Но самолетът фактически бе почти здрав… Е, като изключим пилотската кабина… Не знам дали вие сте забелязали, обаче, при багажното нямаше абсолютно никакви драскотини… — замисли се Рейчъл.
— Е, сигурно пилотът се е ядосал, че му е била отнесена кабината и е решил да си го изкара на моя багаж… — подхвърли Ашли, като предизвика смях от страна на другите две, пък и в последствие и от своя. Хубавото време, сякаш повдигаше(без MPS)магически настроението им. На плажа можеше и да е прекалено топло, но в сянката на дърветата бе направо прекрасно. Прохладно, със съвсем лек ветрец и ухаеше приятно от растенията наоколо. Без много да му мислят трите момичета се бяха излегнали върху късата трева, която от време на време гъделичкаше стъпалата им. Е, не беше приключението, замислено за Египет, но и тука не бе никак зле… поне за сега.
— О, аз мисля да се поразходя… — каза след известно време Ашли като се изправи и изтупа тревичките от роклята си. — Желаещи да ми правят компания?
— Ох… — успя само да отвърне Рейчъл, притворила мързеливо очи-Не сега…
— … Почиваме си-допълни и Ксев.
Уайлд се засмя и махна с ръка, сякаш прогонваше някаква муха пред лицето си. Тя хвана обувките си в ръка(токчетата направо я „убиваха“)и тръгна към плажа. Вече бе минало обяд и слънцето беше застанало от лявата и страна. Не печеше толкова много като преди и сега бе поносимо дори и близо до океана. Ашли тръгна по мокрия пясък и се заоглежда. На стотина метра пред нея забеляза някакви доста странни скали, които не бе виждала преди. Заинтригуваха я и реши да им хвърли по-близък поглед. Забърза ход, а сетне затича. За около 2–3 минутки стигна до „целта“ си. Камъните се нареждаха като някаква стена, а по нея имаше издатини, сякаш специялно направени за по-лесно изкачване. Но друго привлече вниманието и. В подножието на тази импровизирана „стена“ имаше малко храстче, което безумно приличаше на…
— Боровинки?! — учудено прошепна Ашли и се приближи към растението. Да, наистина бяха боровинки. Момичето просто не разбираше. И да не бе учила Ботаника, щеше да се досети, че боровинката растеше
