високо в планините. Тука климатът просто не би и понесал. Може би бе просто от онези отровни растения, които се замаскирваха като други… Уайлд внимателно откъсна малкото плодче и го поднесе към носа си. Миришеше също като боровинка! Ашли въздъхна и усети как гладът я напада. Тъкмо щеше да сложи плодчето в устата си, когато чу ръмжене зад нея. Обърна се бавно и я заля ледена вълна на ужас. Пред нея стоеше пантера. Черна и със святкащи зелени очи. Животното се бе промъкнало, докато тя бе заета с храста(без MPS)и сега стоеше пред нея. Русокоската знаеше, че само едно рязко движение и звярът(обичам пантеркиии, мня)щеше да и прегризе гърлото. Тя заотъпва бавно-бавно назад и веднага гърбът и опря в затопления от слънцето камък. Ами, сега? Пантерата изръмжа още веднъж, този път по-силно от преди и Уайлд пределно ясно знаеше, че се канеше да се нахвърли върху нея. Уповавайки се най-вече на силните си задни крака животното скочи. Ашли затвори очи от ужас и изпищя. В следващия момент тъп удар я накара да ги отвори. Пантерата лежеше на земята, а от гърба и стърчеше кама. Момичето се приближи към вече мъртвия звяр и забеляза, че за дръжката на оръжието бе вързан нещо като червен плат. Смътен спомен от часовете по История и изплува в съзнанието и тя се сети за един цитат:
Цитат:
„Пиратите имали навика да завързват към ножовете си червени или черни превръзки“
Пирати?! Нали уж островът беше необитаем. Както и да е. Ашли внимателно извади камата от животното(стана и наистина жал за него)и възможно по-бързо се запъти към приятелките си с надеждата, че нямаше да срещне още някоя и друга пантера по пътя…
И не срещна за нейно щастие. Тя едвам откри останалите момичета и още с треперещ глас им разказа какво се беше случило. Рейчъл и Ксев си бяха направо ужасени и сигурно през пет минути се озъртаха наоколо, за да проверяват дали няма от близката палма да изкочи звяр. Е, не изкочи… отново за щастие.
Момчетата се прибраха чак привечер като шепите им бяха пълни с всевъзможни плодове. Виктор даже се бе опитал да улови заек, но безуспешно.
Когато се свечери, накладоха огън и се настаниха плътно един до друг около него. Пламъците хвърляха златисти сенки върху лицата им, което им действаше някакси успокояващо.
— Ашли, ще ми дадеш ли да видя камата? — попита Мартин, когато русокоската отново бе разказала за днешното си приключение в стил „extreme“…
Мартин пое камата и в продължение на 10 минути я изучава доста съсредоточено. Петимата приятели бяха наобиколили огъня и всички се взираха в Мартин в очикване, той да каже нещо, ала това не се случи. Той само направи замислена физиономия и върна камата на Ашли, като продължаваше да се взира в нея, или по скоро в отраженията на огъня.
— Студено е. — каза Ксев, която бе успяла да си намери единствената по дебела блузка. Беше черно памучено поло с 3/4 ръкав. Вечерта бе найстина доста хладна и за това момичето потръпна, особено когато хвърляше по някой и друг поглед на Ашли. Русокоската бе най-близо до огъня, защото бе най-леко облечена. Пламъчетата се отразяваха в черните й очи, а лицето й изразяваше тревога. Нечий стомах изкъркори, което напомни на Ксев, че не бе хапвала нищо от много часове на сам. Тя потрепна отново и започна да я гони чувство за глад. Мартин, който бе седнал до нея се присегна и взе една от двете си ’оцелели’ ризи и я метна на раменете за треперещата Ксев.
— Така по-добре ли е? — попита той и й се усмихна с чаровната си усмивка.
— Да. Благодаря. — отвърна момичето. Единствените звуци, които се чуваха бяха заливащите острова вълни и тихо тлеещия огън. Виктор от време на време метваше по някое друго клонче за да поддържа огъня ’жив’. Всеки бе унесен в някакво занимание. Рейчъл помагаше на Ашли да сгрее ходилата си, които винаги й бяха проблем. Правистката бе наметнала един суитчер на Рейчъл и трепереше като лист. Виктор пък се въртеше около тях и събираше малки клончета, с които да подклажда огъня. Ксев се бе вгледала мълчаливо в огъня. Ясно зелените й очи придобиваха странен и красив блясък когаот тя се взираше в огъня. Мартин пък хвърляше поглед на тъмния океан и от време на време погелждаше приятелите си. След един час гробна и подтискаща тишина Ксев се обади.
— Отивам да се поразходя!
— Но може да има още пантери… — възрази Ашли.
— Няма да се отдалечавам. — Ксев се изпари като се зави по плътно с ризата на мартин и се запъти към брега. Искаше да се поразходи близо до вълните. Това й напомняше дните, когато тя ходеше при леля си, която живеше на един морки бряг на Италиянското крейбрежие. Сийбърг махна неудобните обувки и тръгна боса по плажа. Вълните заливаха краката й и тя усещаше лек гъдел от хладката вода. Искаше й се да се да поплува, ала знаеше, че ако го стори ще настине и ще стане много по лошо, за това реши да не усложнява така или иначе вече усложненото положение. По едно време усети, че се отдалечила прекалено много и се спря като се загледа в безкрайния хоризонт. Луната бе почти скита, ала все пак беше красива. Стоя така няколко минути, когато чу нечий стъпки зад себе си. Сепна се и се обърна да види, кой е. Отдъхна си когато видя Мартин. Вече всичко я стряскаше.
— Позабави се. — каза той и с ръце пъхнати в джобовете се приближи до Ксев. — Красиво е нали?
— Да — потвърди момичето все така загледано в скриващата се луна.
— Хайде. Студено е. — Мартин сложи ръка на рамото на Ксев и момичето се сепна.
— Ей сега идвам. — отвърна тя и остана загледана още няколко секунди. Мартин тръгна бавно в обратната посока, като често се обръщаше към Ксев.
Когато се увери, че вече е сама Ксев се откъсна очи от гледката и последва Мартин. Какво ли щеше да стане с тях? Дали щяха да ги намерят на този забравен от Бога и света остров? Тези мисли непрекъснато тормозеха съвестта на Ксев, и най-вече думите на Рейчъл, чу ’идеята за това пътуване била нейна’. Чувстваше се някак си виновна, че е повлякла приятелите си. За това когато се върна при тях малко се дръпна на страни и зарови лице в коленете си. Чувстваше се толкова виновна. Не знаеше какво да каже. Имаше чувството, че не смао тя исли така. Рейчъл стоеше на страни от нея. Виктор… той винаиг си бе отвеян. Ашли беше непрекъснато с Рейчъл, и сякаш и тя отбягвяше Ксев. Мартин винаги се опитваше да й помогне, ала момичето не знаеше, дали го прави от съжаление или просто защото иска. Всичко бе толкова объркано. Ксев заклати глава и прокле секундата в която петимата напуснаха купона и хванаха проклетия самолет. Ако можеше да върне времето назад… само ако можеше… тук нямаше копче Esc с което Ксев можеше да промени случилото се…
Рейчъл бе не по-малко обезпокоена от случилото се но се опитваше да не всява излишна паника, тя и без това бе основното чуство което изпитваха петимата. Момичето се бе облегало на една палма. Мислеше трескаво, но за жалост абсолютно нищо не и идваше на ум. Идеята за сал отпадна още в началото, та на какво ли растояние бе най-близката суша където да имаше цивилизация. Нямаха как да повикат помощ… дори бутилка и хартия за да напишат SOS. За сметка ан това гледката бе невероятна. Кадифено черното небе обсипано със зведзи, пълната луна, песента ан разбиващите се вълни, аромата ан сол. Мястото бе диво и красиво, нещо което в джунглата наречена цивилизация не можеше да се срещне-подобна комбинация бе невъзможна. Красотата винаги бе кротка, а подивелият народ ужасяващ.
Както Виктор си стоеше той стана и тръгна нанякъде.
— Къде отиваш. — попита го Мартин.
— Ашли дай ми камата моля. Отивам да проуча малко острова. Има достатъчно дърва само хвърляйте по едно от време навреме. — след което Ашли му хвърли камата и Виктор продължи по пътя.
— Дали ще се оправи сам. — попита Ашли.
— Най — вероятно. — каза Мартин.
Виктор прекоси доста от острова но не намери нищо. Явно е заспал и се сабуди рано сутринта. След 10 минути стигна другите който още спяха и реши да потърси малко храна…
Виктор повървя малко и стигна до някаква утъпкана пътека…
— Какво по… — започна той но беше прекъснат от свирукането на някаква птица… Момчето се учуди… интересуваше се от птици но такава не беше срещал никъде… той вдигна високо ръка… птичката полетя и кацна върху китката му… Виктор се усмихна… явно светът непознал човешка ръка е много по-доверчив и до известна степен явно наивен… може би ако не беше той, а някой друг-жесток и вулгарен човек, птичката не знаеше какво я очакваше… той я обви с ръце и я постави на земята… оттам тя се понесе с лекота…
— Лети-прошепна той… — това е свобода, която всеки заслужава… — след това отново се усмихна… но
