Жената се приближи до него и измъкна от ръцете му сутрешния вестник. Погледна снимката на първата страница и въздъхна.
— Трябва да вървя — каза Чейс.
Тя вдигна поглед от вестника.
— Видях колата ви.
Той измърмори нещо.
— Харесвате ли я?
— Та това е просто кола.
— Във вестниците писаха за нея.
— Сигурно.
— Не е ли мило от тяхна страна?
— Да. Много мило.
— Те никога не правят нищо за момчетата, които служат в армията, без да протестират за какво ли не. Четеш само за лошите момчета, които само се бунтуват, а за добрите войничета като вас никой не си помръдва пръста. Най-накрая им дойде умът в главата… Надявам се да сте доволен от колата.
— Благодаря — изрече учтиво той, отвори вратата и излезе, преди тя да успее да продължи.
Насочи се към „Улуъртс“ да закуси.
Колата вече бе изгубила очарованието си за него. Искаше му се да повърви пеша. Трябваше да взима твърде много решения, докато шофира, а виж, ходенето бе нещо къде-къде по-простичко. Докато се разхожда, можеше да изключи съзнанието си и да се носи напред.
Обикновено „Улуъртс“ бе място, където спокойствието и уединението бяха гарантирани дори и когато всички маси бяха заети. Бизнесмени четяха финансовите вестници, секретарки пиеха кафе и решаваха кръстословици, работници се нахвърляха лакомо на чиниите с яйца и бекон. Всички те се нуждаеха от миг на уединение, преди да започне врявата на деня. Разположените едно до друго столчета и невъобразимо тясното пространство даваха възможност за нормално хранене само при условие, че хората не си обръщат внимание един на друг. Тази сутрин обаче Чейс едва бе преполовил закуската си, когато усети, че погледите на всички присъстващи са приковани в него.
Проклетият вестник с фотографията му на първа страница! Той бе виновен.
Бен престана да се храни, остави бакшиш и излезе от заведението, зарязвайки недовършената си закуска. Ръцете му трепереха, а коленете му сякаш бяха гумени. Имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на земята.
Чейс не обичаше да бъде наблюдаван. Дори усмивките на сервитьорките и продавачите го дразнеха. Искаше му се да премине през живота като един от онези невзрачни мъже, които никой не забелязва.
Когато отиде до павилиона за вестници зад ъгъла, за да си купи книга, оттам го гледаха толкова негови собствени физиономии, че Бен се стресна и моментално се обърна.
В магазина за спиртни напитки продавачът за пръв път си позволи да коментира количеството алкохол, което Чейс си купуваше. Как може, навярно се питаше той, такъв човек като него да пие толкова много? Та той е герой от войната! Освен ако, разбира се, уискито не беше за купон.
— Купон ли ще правите? — попита любезно продавачът.
— Аха.
Нетърпелив да се прибере no-скоро в убежището си, Бен измина три пресечки, преди да се сети, че вече разполага с кола. Върна се до мястото, където беше паркирал, смутен, че някой можеше да види объркването му.
Когато седна зад волана, се почувства твърде изнервен, за да шофира. Остана така петнайсетина минути, през които разглеждаше техническия паспорт, документите за собственост и шофьорската книжка, преди да се реши да запали двигателя и да потегли към дома.
Този път не отиде в парка да погледа момичетата, защото се боеше да не бъде разпознат. Ако някоя от тях случайно се опиташе да го заговори, Чейс нямаше да знае какво да направи.
Щом се върна в квартирата си, си наля чаша уиски, пусна вътре две кубчета лед и ги разбърка с пръст.
Пусна телевизора и попадна на стар филм с участието на Уолъс Биъри и Мари Дреслър. Беше го гледал поне пет-шест пъти, но въпреки това не смени канала. Вълнуващият сюжет и познатите до най-малките подробности сцени му даваха усещане за стабилност и го успокояваха. Той с удоволствие гледаше как Уолъс Биъри се опитва несръчно да ухажва Мари Дреслър и тази непохватност, която толкова пъти беше наблюдавал, бе като балсам за душата му.
В единайсет и пет телефонът иззвъня.
Той с нежелание вдигна слушалката, категорично отказа поредното интервю и затвори.
В единайсет и двайсет и шест телефонът иззвъня отново.
Обаждаше се един агент от застрахователната компания, с която Търговската асоциация бе сключила едногодишна застраховка за мустанга. Искаше да знае дали сумата по застраховката е достатъчна, или Чейс би пожелал да я увеличи. В началото агентът бе доста разговорлив, но когато Бен заяви, че сумата е напълно достатъчна, желанието му да говори секна.
В дванайсет без десет телефонът иззвъня за трети път.
Когато Чейс вдигна, убиецът изрече:
— Ало, как мина сутринта?
— Не много добре.
— Видя ли вестниците?
— Един.
— Чудесна първа страница.
Чейс нищо не каза.
— Повечето хора жадуват за слава — рече мъжът.
— Не и аз.
— Някои даже биха извършили убийство заради славата.
— Като теб, а?
— Не слава гоня аз — каза убиецът.
— А какво тогава?
— Значение, цел.
— Не виждам нищо такова.
Непознатият замълча. После продума:
— Ти си странна птица, господин Чейс.
Бен нищо не каза.
— Бъди до телефона в шест тази вечер, господин Чейс. Важно е.
— За какво? Започнах да се отегчавам от теб.
— Ти се отегчаваш? Аз върша цялата работа тук. Тази сутрин съм изучавал биографията ти, смятам да продължа да се занимавам с нея и следобеда. В шест ще ти кажа какво съм открил.
— Защо? — попита Чейс.
— Не мога да определя какво наказание заслужаваш, преди да разбера какви грехове имаш, нали така? — Под хриптенето се усещаше същата насмешливост, която Чейс бе доловил при предишния разговор. — Сега виждаш ли, че не си избирам случайно развратниците, които искам да накажа?
— Тоест?
— Проучвам внимателно ситуацията. Ходих там всяка вечер в продължение на две седмици и преписвах всички автомобилни номера. После ги съпоставих и открих кои се повтарят най-често.
— Защо?
— За да разбера кои са най-закоравелите грешници — каза непознатият. — В този щат само за два долара в Отдела за моторни превозни средства могат да ти съобщят името на собственика на колата. Само трябва да им кажеш номера на автомобила. Така и установих самоличността на хлапето, притежаващо шевролета. След това не ми костваше никакви усилия да го проуча и да разбера името на партньорката му в тези дела. — Официалният тон на речта му водеше до употребата на странни изрази и евфемизми. — Тя не беше единственото момиче, с което се е забавлявал на Канакауей, макар че Луиз си мислеше, че той няма
