други приятелки. От своя страна тя също имаше връзки с други момчета. Проследих я два пъти, когато излизаше с други младежи, и веднъж даже се отдаде на единия от тях.
— Защо просто не си седиш у вас и не погледаш малко архивни филми? — зачуди се Чейс.
— Моля?
— Или не потърсиш специализирана лекарска помощ?
— Нямам никаква нужда от лекарска помощ. Този болен свят има нужда от психиатър, не аз. — Гневът го накара да се закашля. — И двамата са блудници — и момчето, и момичето. И двамата заслужаваха да умрат — само че тя не си получи заслуженото благодарение на твоята намеса.
Чейс нищо не каза.
— Виждаш ли, трябва да те проуча подробно, както направих и с другите двама. В противен случай никога няма да разбера дали си заслужаваш наказанието, или съм те убил само защото си объркал плановете ми и искам да ти отмъстя. Накратко казано, аз не убивам хора, а само екзекутирам онези, които си го заслужават.
— Не желая да ми се обаждаш отново — заяви Чейс.
— Опитай да ме спреш.
Бен не отговори.
— Аз съм твоята мотивация — рече убиецът.
— Моята мотивация?
— Тук е намесена съдбата.
— Моята мотивация за какво?
— Това — каза непознатият — трябва ти да го решиш.
— Ще се обадя в полицията да подслушват линията.
— Това няма да ме спре — каза непознатият, а в тона му отново се долавяше насмешка. — Просто ще ти звъня от различни телефонни кабини в града и ще затварям толкова бързо, че няма да могат да ме проследят.
— Ами ако не вдигам телефона?
— Ще го вдигнеш. Шест часа тази вечер — напомни му той и затвори.
Чейс остави слушалката, изнервен заради обстоятелството, че убиецът го познаваше прекалено добре. Естествено, че щеше да вдигне, и то по всяко време. Поради същите причини отговаряше на всички досадни обаждания през последните седмици, вместо да смени номера си. Дори не знаеше защо го прави.
Бен сграбчи импулсивно слушалката и набра номера на полицейския участък. За пръв път от десет месеца и половина се обаждаше на някого.
Когато дежурният сержант отговори, Чейс поиска да го свържат с детектив Уолъс. В този миг не пропусна да се възползва от славата си.
— Да, господин Чейс, мога ли да ви помогна? — обади се детективът.
Бен обаче не спомена нищо за обажданията на убиеца, както възнамеряваше, когато позвъни в полицията. Вместо това попита:
— Как върви разследването?
Уолъс нямаше нищо против да поговорят за полицейската работа.
— Бавно, но славно — отговори той. — Открихме отпечатъци по ножа и ги изпратихме за справка във Вашингтон. Ако някога е бил арестуван за някакво сериозно престъпление или е работил като правителствен чиновник, ще установим самоличността му за двайсет и четири часа.
— Ами ако никога не са му взимали отпечатъци?
— Така или иначе, ще го опипаме. — Изглежда, Уолъс бе доста оптимистично настроен. — Намерихме пръстена му в шевролета. Той не е принадлежал на мъртвото момче, а, изглежда, че на вас ще ви е малък. Впрочем, не сте си загубвали пръстен, нали?
— Не — отвърна Чейс.
— Така си и мислех. Все пак трябваше да ви уведомя за това, но бях сигурен, че не е ваш. Така че със сигурност е негов.
— Нещо друго освен пръстена и отпечатъците?
— Наблюдаваме постоянно момичето и родителите му, обаче ще ви бъда благодарен да не казвате на никого за това.
— Мислите, че отново ще се опита да я нападне?
— Напълно вероятно е. Ако убиецът си мисли, че тя би могла да го разпознае, навярно ще се опита да я елиминира. Знаете ли, сега ми хрумна, че не би било зле да наблюдаваме и вас. Как мислите?
Разтревожен от тази перспектива Чейс каза:
— Не виждам какъв смисъл би имало това.
— Както искате — рече Уолъс. — Е, историята вече е раздухана в днешните вестници. Вероятно той не се бои, че ще го идентифицирате — все пак момичето е имало повече време да го разгледа — но навярно ви е доста ядосан.
— Ядосан ли? Трябва да е откачил.
Уолъс се засмя:
— Е, ако не е откачен, какъв ли е тогава?
— Разбрахте ли нещо за някакви вероятни мотиви, когато разпитахте девойката — някои предишни гаджета, които да…
— Не — отвърна Уолъс. — Засега работим по версията, че няма никакви рационални мотиви, тоест че си имаме работа с психопат.
— Разбирам.
— Е — каза Уолъс, — съжалявам, че за момента нямаме по-съществени новини.
— А вие ме извинете, че ви загубих времето — рече Чейс и затвори.
Той не съобщи нищо на детектива за обажданията на убиеца, макар че имаше намерение да му разкаже всичко. Двайсет и четири часова охрана на момичето. Щяха да направят същото и с него само да разберяха за телефонните обаждания.
Стените около него се залюляха, сякаш бяха челюстите на огромно менгеме, заплашващи да го премажат в стоманената си хватка. Подът се надигна и пропадна, като че ли бе разлюлян от невидими вълни.
Чейс бе завладян от усещането за нестабилност, усещане, че светът е крехък и променлив като трептящ мираж — същото усещане го докара и в болницата, когато го обявиха за седемдесет и пет процента нетрудоспособен и го пенсионираха. Не можеше да му позволи да го завладее отново — най-добрият начин да се бори с него беше, като ограничи пределите на своя собствен свят, като потърси утеха в уединението. Бен си наля още една чаша уиски.
Телефонният звън го изкара от дрямката му точно когато мъртъвците го докосваха с меките си, бели, разложени ръце.
Той рязко се изправи в леглото си и изкрещя, а ръцете му бяха протегнати напред, за да се предпази от студеното им докосване.
Когато осъзна къде се намира, както и че е съвсем сам, Чейс се отпусна в леглото изтощен и се вслуша в звъненето на апарата. След трийсетина иззвънявания вече нямаше друг избор, освен да вдигне слушалката.
— Ало?
Беше госпожа Филдинг.
— Само исках да видя как сте. Наред ли е всичко?
— Да.
— Много бавно вдигна слушалката.
— Бях заспал.
Тя се поколеба за миг, сякаш обмисляше какво да каже.
— Приготвила съм швейцарски бифтек, гъби, печена царевица и картофено пюре за вечеря. Ще слезете ли да хапнем? Аз няма да мога да се справя с толкова много храна.
— Не мисля, че…
— Едно младо момче като вас трябва да се храни добре.
