стана кожа и кости. Но последният ден, преди да отиде да умре в болницата, беше особено травмиращ.
Виктор тъкмо се бе прибрал вкъщи и бе влязъл в банята. Марша приготвяше вечеря в кухнята, когато в къщата проеча смразяващ кръвта вик. Виктор изскочи полуоблечен:
— Какво става, за бога?
— Дойде откъм стаята на Джанис — отвърна Марша, която бе пребледняла като платно.
Те размениха бързи, разбиращи погледи. После се втурнаха навън към гаража и изкачиха светкавично тесните стълби, водещи към малкото апартаментче на бавачката.
Преди да са стигнали до стаята и, втори вик разкъса тишината. Стори им се, че от силата му стъклата на прозорците задрънчават.
Виктор пръв се добра до вратата.
Джанис стоеше в средата на леглото си, притиснала Библията към себе си. Изглеждаше ужасно. Косата и стърчеше във всички посоки, придавайки и демоничен облик. Лицето и имаше измъчен вид, сякаш бе хлътнало навътре, а пожълтялата, отпусната кожа не бе в състояние да прикрие костите. Очите и приличаха на жълти неонови светлини, които направо пронизваха.
За миг Марша се закова като хипнотизирана. После проследи погледа на жената. В коридора към задния вход на стаята стоеше Ви Джей. Той дори не мигна, само спокойно отвърна на погледа на Джанис.
Марша почти веднага съобрази какво се бе случило: Виктор Джуниър се бе изкачил по задното стълбище и без да подозира, я бе изплашил до смърт. Кой знае какво бе съзряло болното и съзнание, което я бе накарало да издаде онзи нечовешки писък.
— Той е дяволът! — озъби се Джанис. — Той е убиец! Отведете го далеч от мен!
— Опитай се да я успокоиш — извика Марша и се втурна към шестгодишното момче. Грабна го на ръце и се спусна надолу по стълбите. Пое си дъх едва когато се озоваха в дневната и тя затръшна с крак вратата зад себе си. Притисна Ви Джей към себе си и погледна в кристалните му очи.
— Джанис не го мисли наистина — каза тя. Надяваше се този отвратителен случай да не остави трайни следи върху него.
— Знам — кимна удивително зряло момчето. — Тя е много болна. Не знае какво говори.
От този ден нататък Марша никога не можа да се отпусне и да се радва на живота си така, както преди. Боеше се, че ако го направи, Бог ще я накаже отново, а ако нещо се случеше с Ви Джей, тя не би могла да го преживее.
Като детски психиатър знаеше, че не може да очаква детето и да се развива по точно определен начин, но често се улавяше, че и се иска Ви Джей да проявява по-открито привързаността си. Още от съвсем малък той бе неестествено самостоятелен и независим. Случваше се отвреме-навреме да и позволи да го прегърне, но понякога тя копнееше да го вземе на ръце и да го притисне към себе си по начина, по който прегръщаше Дейвид.
Докато го гледаше сега как слиза от колелото си, тя се запита дали Ви Джей е толкова погълнат в себе си, както изглеждаше. Тя махна с ръка, за да привлече вниманието му, но той не погледна нататък — разкопча чантите от колелото, оставяйки ги да паднат върху калдъръма и хлътна във вратата на хамбара, за да паркира колелото за през нощта. След малко се появи, и без да спира, вдигна чантите от земята с една ръка и се насочи към къщата. Марша помаха отново с ръка, но въпреки, че се движеше право срещу нея, той не отвърна. Беше притиснал брадичка надолу в яката си, бранейки се от студения вятър, който духаше в двора непрестанно.
Тя почука по стъклото на прозореца, после отпусна ръка. Напоследък имаше ужасното предчувствие, че с момчето става нещо лошо. Господ знае, че не би го обичала повече, ако сама го бе износила, но понякога се страхуваше, че то е неестествено студено и нечувствително. Генетично беше неин собствен син, но не притежаваше нищо от топлотата и веселостта, които тя самата бе имала като дете. Преди да заспи нощем, често я измъчваше мисълта, че заченат в епруветка, той като че ли е предопределен да бъде крайно сдържан в емоциите си. Знаеше, че тази идея е абсурдна, но тя продължаваше да се връща отново и отново.
Тръсна глава, за да се отърси от мислите си и извика на Виктор, който четеше край пукащия огън в дневната:
— Ви Джей се прибра.
Виктор изсумтя, но не вдигна глава.
Трясъкът на задната врата възвести влизането на сина им. Марша го чу, че сваля якето и обувките си в коридора. След миг се появи на вратата на кухнята. Беше красиво момче, високо към пет стъпки, доста едро за десетгодишната си възраст. Златната му руса коса не потъмня, както бе потъмняла косата на Марша, и лицето му запази ангелския си облик. И точно както и в деня на неговото раждане, най-характерното в него си оставаха ледено-сините му очи. За херувимче, каквото изглеждаше, тези наситени очи загатваха за ум много по-дълбок от годините му.
— Е, млади човече — смъмри го с престорено раздразнение Марша. — Добре знаеш, че по тъмно не бива да си навън с колелото.
— Но още не се е стъмнило — каза оправдателно Ви Джей с чистия си сопранов глас. Но после осъзна, че майка му се шегува. — Бях у Рики — добави той. Пусна чантите на пода и отиде до мивката.
— Това е чудесно — усмихна се Марша, явно доволна. — Защо не се обади по телефона? Можеше да останеш, докогато искаш. Щях да дойда и да те взема.
— И без това исках да се прибера — промърмори той, взе си един морков и отхапа от него звучно.
Марша обви ръце около него и го прегърна, усещайки съпротивлението на силното му младо тяло.
— Тъй като не си на училище тази седмица, мислех, че ще искаш да си повече време с Рики и да се забавлявате.
— Не-е — каза той и се измъкна по обичая си от ръцете и.
— Пак ли тревожиш майка си? — попита Виктор Старши, застанал на прага на дневната с научно списание в ръце и с очила за четене, кацнали несигурно на върха на носа му.
Без да му обръща внимание, Марша попита:
— Какво се каниш да правиш тази седмица? Имате ли някакви планове с Рики?
— Не. Мисля да прекарам седмицата с татко в лабораторията. Става ли, татко? — премести той очи върху баща си.
— На мен ще ми е приятно, както винаги — сви рамене Виктор.
— Защо, за бога, толкова искаш да ходиш в лабораторията? — попита Марша. Но това бе риторичен въпрос. Момчето ходеше в лабораторията с баща си още от съвсем малко. В началото, за да се възползват от предимствата на прекрасната дневна забавачка, която предлагаше „Каймера инкорпорейтид“, а по- късно — за да си играе сам в лабораторията. Това се бе превърнало в нещо обичайно, още повече след смъртта на Джанис. — Защо не се обадиш на някой от приятелите си от училище и с Рики и цялата група да направите нещо интересно?
— Остави го — прекъсна я Виктор, притичвайки се на помощ на сина им. — Щом иска да е с мен, нека дойде, няма проблеми.
— Добре, добре — съгласи се Марша, виждайки, че не може да се бори с тях. — Вечерята ще е готова в осем — каза тя на Ви Джей и го потупа шеговито по дупето.
Ви Джей вдигна чантите от пода и се насочи към задните стълби. Старите дървени стъпала изскърцаха под краката му. Той се насочи право към кабинета на втория етаж. Това беше уютна стая, с махагонова ламперия. Сядайки пред компютъра на баща си, той го включи. За миг напрегна слух, за да се увери, че родителите му все още си говорят в кухнята и едва след това извика файла, който бе нарекъл „Статус“. Екранът примига, след което се изпълни с данни. Той отвори една подир друга чантите, които бе домъкнал тук, надникна във всяка от тях и след като установи какво съдържат, направи някакви бързи изчисления, след което въведе серия цифри в компютъра. Това му отне само няколко минути.
След като завърши записването, Ви Джей излезе от „Статус“, дръпна циповете на чантите и зареди Пак-Мен. Тънка усмивка заигра по лицето му, когато жълтата топчица мина през лабиринта, поглъщайки бързо жертвата си.
