Марша изтръска водата от ръцете си и ги избърса с кърпата, закачена на дръжката на хладилника. Не можеше да изкара от ума си нарастващото безпокойство за Ви Джей. Той не беше трудно дете; не бяха получавали никакви оплаквания от учителите в училището и въпреки, че нямаше никакви доказателства, тя беше убедена, че нещо не е наред. Беше време да повдигне въпроса. Като вдигна Киса, руската им котка, която правеше осморки около краката и, тя влезе в дневната. Виктор се беше излегнал на кушетката и четеше последните списания по обичайния си навик след работа.
— Може ли да поговорим за малко? — попита тя.
Мъжът и отпусна внимателно списанието, поглеждайки я над очилата. На четирийсет и три, той продължаваше да е строен, жилав мъж с тъмна, вълниста, по университетски разрошена коса и остри черти. Навремето в колежа беше доста добър играч на скуош и все още играеше три пъти седмично. „Каймера“ имаше собствено игрище за скуош, благодарение на Виктор.
— Притеснявам се за Ви Джей — каза Марша, докато сядаше на стола близо до кушетката. Котката се сви доволно в ръцете и и притвори сънливо очи.
— О? — каза Виктор някак изненадано. — Да не би нещо да не е наред?
— Не точно — поклати глава Марша. — Цял куп дребни неща. Като например това, че има толкова малко приятели. Когато преди малко спомена, че е бил с това момче, Рики, толкова се зарадвах, сякаш е кой знае какво постижение. Но после каза, че не иска изобщо да прекарва с него повече време през пролетната ваканция. Момче на неговата възраст има нужда да бъде с други деца. Това е важна част от развитието на човека.
Виктор и хвърли един от неговите погледи. Тя знаеше, че той мрази ужасно психологически дискусии от този род, макар че психиатрията беше нейната област. Той нямаше търпението за това. Пък и разговорите за каквито и да са проблеми, свързани с развитието на Ви Джей, изглежда че подклаждаха безпокойства, които Виктор предпочиташе да не запалва. Той въздъхна, но не отговори.
— Теб това не те ли притеснява? — настоя Марша, когато стана ясно, че съпругът и не се кани да каже нищо. Тя погали котката, която прие вниманието и като досада.
Виктор тръсна глава:
— Не. Мисля, че Ви Джей е едно от най-адаптивните деца, които някога съм виждал. Какво има за вечеря?
— Виктор! — произнесе остро Марша. — Това е важно.
— Добре, добре! — Той затвори списанието.
— Струва ми се, че той се разбира чудесно с възрастните — продължи тя, — но никога не иска да е с деца на неговата възраст.
— Той е с деца на неговата възраст по цял ден в училище — възрази и Виктор.
— Знам — призна тя. — Но това е нещо съвсем различно.
— Нека си кажем истината — каза Виктор, знаейки, че постъпва преднамерено жестоко, но като се имаше предвид неговото собствено безпокойство относно Ви Джей — безпокойство много различно от това на жена му — той не можеше да понесе да остане на темата: — Струва ми се, че ставаш невротичка. Ви Джей е страхотно дете. И с него не става нищо лошо. Мисля, че това е просто реакция на смъртта на Дейвид. — И той потрепери вътрешно, докато изричаше тези думи. Знаеше отлично, че най-добрата защита е нападението.
Коментарът му сякаш удари Марша през лицето. В душата и се надигнаха подтисканите чувства, но тя преглътна сълзите си и се насили да продължи:
— Има и други неща, освен липсата му на приятели. Той никога няма нужда от никого и от нищо. Когато донесохме Киса, казахме му, че това ще е неговата котка, но той не я и погледна втори път. Откакто ти съобщи за смъртта на Дейвид, той нито веднъж не спомена името му. Това нормално ли ти се вижда? Когато му каза за Дейвид той се държа така, сякаш става дума за непознат.
— Марша, та той беше само на пет години. Мисля, че ти си единствената, която се тревожиш. Пет години са дълъг срок, за да скърби човек. Може би трябва да отидеш на психиатър.
Марша прехапа устни. Виктор обикновено беше мил човек, но всеки път, когато тя искаше да поговорят за Ви Джей, той просто я срязваше.
— Добре, просто исках да ти кажа какво мисля — каза тя и се изправи. Беше време да се връща в кухнята и да довърши вечерята. Чувайки познатите звуци на Пак-Мен от горния етаж, тя се почувства малко по-спокойна.
Виктор се надигна от кушетката, протегна се и я последва в кухнята.
2.
19 март, 1989 г.
Неделя привечер
Д-р Уйлям Хобс гледаше през шахматната дъска сина си, удивлявайки му се, както всеки ден в последно време, когато внезапно момчето подбели ярките си сини очи и падна назад от стола. Уйлям не го видя как се удря в пода, но чу противното тупване.
— Шийла! — извика той, скачайки и заобиколи дъската. За негов ужас видя, че Морис размахва бясно ръце и крака. Силният гърч показваше, че пристъпът не е безобиден.
Уйлям не беше сигурен какво трябва да направи. Смътно си спомни нещо за предпазване езика на жертвата от прехапване като се сложи нещо между зъбите, но нямаше нищо подходящо под ръка.
Той коленичи край момчето, което след няколко дни щеше да навърши три години и извика отново жена си. Малкото телце се извиваше с невероятна сила и дори на самия него му бе трудно да го удържа, без сам да се нарани.
Шийла замръзна при гледката. Този път Морис бе прехапал езика си лошо и главата му се люшкаше нагоре надолу. Върху килима се виждаше тънка струйка кръв.
— Обади се за линейка — извика Уйлям. Шийла излезе от вцепенението си и се втурна към телефона в кухнята. Морис не се чувстваше добре от момента, в който тя го беше взела от детската градина в „Каймера“. Беше се оплакал от туптящи болки в главата, подобно на мигрена. Разбира се, повечето тригодишни деца не биха описали главоболието по този начин, но Морис не беше като повечето тригодишни. Той беше истинско чудо, гений. Беше се научил да говори на осем месеца, да чете на тринайсет, а сега биеше баща си на обичайната вечерна партия шах.
— Имаме нужда от линейка — извика Шийла в телефонната слушалка, когато най-сетне някой отсреща вдигна. Тя издиктува адреса им и помоли регистраторката да побързат. После се върна в дневната.
Гърчовете бяха спрели. Момчето лежеше на кушетката, където Уйлям го бе пренесъл. Беше повърнало вечерята си заедно с голямо количество яркочервена кръв. Отвратителната каша беше омазала русата му коса и ъгълчетата на устата му.
— Какво да направя? — изплака Уйлям в безсилието си. Добре поне че детето все още дишаше и цветът му от синкав се бе върнал отново към нормалния.
— Какво стана? — попита Шийла.
— Нищо — отвърна Уйлям. — Печелеше, както обикновено. После изведнъж подбели очи и падна назад. Безпокоя се, че си удари главата доста силно в пода.
— О, Господи! — прошепна Шийла, изтривайки устата на момчета с края на престилката си. — Може би не трябваше да настояваш да играете шах тази вечер с това негово главоболие.
— Той искаше — произнесе Уйлям оправдателно. Но това не беше съвсем истина. Морис беше останал безразличен към идеята. Просто Уйлям не можеше да устои на възможността да наблюдава как детето използва феноменалния си мозък. Морис беше неговата гордост и радост.
Той и Шийла бяха женени осем години, преди да се осмелят да признаят, че не могат да заченат. Тъй като „Каймера“ имаше свой собствен фертилен център, „Фертилити инкорпорейтид“, а Уйлям работеше в „Каймера“, той и Шийла бяха отишли там безплатно. Това не беше просто. Трябваше да приемат факта, че и двамата са безплодни, но накрая чрез износваща майка и ин-витро оплождане, те получиха дългоочакваното дете — Морис, тяхното чудесно бебе с коефициент на интелигентност, който не съществуваше в таблиците и разбиваше всички рекорди.
— Ще донеса една кърпа и ще го изчистя — каза Шийла и се насочи към кухнята. Но Уйлям я хвана за ръката:
— Може би не трябва да го мърдаме.
