Още докато отваряше входната врата чу, че телефонът звъни. Спря за миг, колебаейки се. Ами ако беше Марша? При четвъртото иззвъняване той не издържа и вдигна слушалката. Поздрави плахо. Оказа се, че има защо. Гласът отсреща беше мъжки, със силен испански акцент. Питаше за Хорхе.
Виктор усети, че мозъкът му блокира. Гласът отново попита за Джордж, сега звучеше много по- настоятелно.
— В клозета е — успя да изрече Виктор. Беше сигурен, че не го разбраха. — Тоалетната! — извика той. — В тоалетната е!
— Окей — каза мъжкият глас.
Виктор остави слушалката. През тялото му мина тръпка като от електрически ток. Времето го притискаше, сякаш тежка влакова композиция се носеше стремително към бездна. Колко дълго би могъл да ги уверява, че Хорхе е в тоалетната, преди да се усетят и да изпратят въоръжена група, каквато бяха изпратили в дома на Джефърд.
Виктор започна да потупва с ръка нервно по кухненския плот. Надяваше се, че надвисналата опасност ще накара мозъка му да мисли по-бързо и ефективно. Трябваше да измисли някакъв план.
Първото, което му хрумна беше пожар. Освен това часовниковата кула беше стара и облицована със сухо дърво. Искаше му се да се случи някакъв катаклизъм, който да връхлети върху цялата тая бъркотия и да я помете с един замах. Но проблемът с пожара беше, че той можеше да бъде потушен. А половин работа щеше да бъде по-лоша от нищо, защото тогава щеше да се сблъска с яростта на Ви Джей, подкрепена от мускулите на Мартинес.
Експлозията като че ли беше по-добра идея, реши Виктор след известен размисъл. Но как да я осъществи? Със сигурност можеше да се снабди с малко взрив, но той определено нямаше да стигне, за да разруши цялата сграда.
Щеше да измисли нещо, но първо трябваше да измъкне Марша оттам. Отиде в кабинета си и взе плановете на сградата, които бе направил, когато търсеше начин да влезе в подземието. Надаваше се да може да изведе Марша през тунелите. Но от прегледа на скиците веднага му стана ясно, че нито един от тунелите не влиза в часовниковата кула някъде близо до жилищното отделение, където тя бе заключена. Той сгъна листовете и ги пъхна в джоба си.
Телефонът иззвъня отново, опъвайки допълнително нервите му. Не вдигна. Знаеше, че трябва бързо да напусне къщата. Ви Джей или бандата на Мартинес сигурно вече подозираха нещо, щом толкова време Хорхе не се обажда. Кой можеше да каже кога ще решат да дойдат и да проверят лично.
Беше достатъчно тъмно, когато излезе от гаража. Запали фаровете и подкара към „Каймера“, молейки се Господ да му изпрати идея как да измъкне Марша и да отърве света от тази кутия на Пандора, дело на собственото му творение.
Той внезапно натисна спирачките и колата изскърца и спря отстрани на пътя. Почти чудодейно в главата му бе започнал да се оформя план. Детайлите започнаха да се подреждат по местата си. Може и да стане, произнесе той през стиснати зъби. Освобождавайки спирачките, натисна педала за газта и колата се понесе напред.
Виктор едва се сдържаше, докато чакаше да вдигнат бариерата на входа на „Каймера“. Щом премина, той подкара направо към лабораторията си и паркира, както често се случваше напоследък, точно пред вратата на сградата. Заради късния час бе празно и заключено. Той измъкна ключовете си и отключи. Когато влезе в лабораторията, се насили да спре за миг и да се успокои. Седна на стола, затвори очи и се опита да отпусне всички мускули на тялото си. Постепенно пулсът му се нормализира. Знаеше, че за да осъществи първата част от плана си трябва добре да го е обмислил. Трябваше да запази самообладание.
Всичко, от което се нуждаеше, беше тук, в лабораторията. Имаше достатъчно глицерин, както и сярна и азотна киселина. Разполагаше с всичко необходимо. За първи път в живота му часовете, прекарани в химическата лаборатория в колежа щяха да му се отплатят. Набързо свърза система за нитрификация на глицерина. Докато тя протичаше, той приготви ваничката за неутрализация.
Преди сушенето да е завършило, Виктор взе един от лабораторните таймери и един акумулатор и закачи контактна жичка. Следващата стъпка беше най-трудното. Имаше много малко живачен фулминат в лабораторията. Внимателно го постави в малък пластмасов контейнер. След това предпазливо натисна контактната жичка и затвори капака.
През това време нитроглицеринът се изсуши достатъчно, за да може да бъде прибран в празна кутийка от сода, която бе измъкнал от кошчето за боклук. Когато напълни една четвърт от нея, внимателно наклони контейнера, така че жичката да влезе в кутийката и да се допре до съдържанието и. Добави остатъка от нитроглицерин и запечата кутията с парафин.
Занесе всичко в лабораторния си офис и започна да търси някакъв подходящ контейнер. Надникна в един от офисите на лаборантите и забеляза пластмасово куфарче. Отвори ключалката и безцеремонно изсипа съдържанието върху бюрото на собственика, след което го отнесе в офиса си. Там го запълни с книжни салфетки, за да направи мека подложка, после сложи внимателно кутийката от сода, акумулатора и таймера върху надиплените салфетки. Добави още малко от тях, за да запълни целия обем. Натисна леко, затвори капака и заключи куфарчето.
От главната лаборатория взе едно фенерче и извади плановете, за да види тунелната система. Прегледа ги внимателно. Един от основните тунели отиваше от часовниковата кула към сградата, където се намираше кафенето. Особено окуражаващото беше, че близо до часовниковата кула един тунел се отклоняваше в западна посока.
Виктор взе куфарчето колкото може по-внимателно и закрачи към кафенето. Достъпът към подземието се намираше до централното стълбище. Той тръгна надолу и отвори тежката врата, която затваряше тунела към часовниковата кула.
Запали фенерчето. Тунелът бе изграден от каменни блокове. Напомняше древна египетска гробница. Погледът му стигаше на четирийсетина стъпки напред, след което пътят рязко извиваше наляво. Беше пълно с камъни и боклуци и по стената откъм реката се процеждаха капки вода и образуваха черни локви.
Виктор си пое дълбоко дъх и пристъпи в студения, изпълнен с пари тунел, затваряйки вратата зад себе си. Единствената светлина идеше от фенерчето му.
Тръгна с решителна стъпка, като внимаваше. Залогът беше твърде голям. Не можеше да си позволи провал. В далечината се чуваше звукът на течаща вода. За няколко минути премина покрай половин дузина тунели, които се разклоняваха от главния, в който се движеше. С наближаването на реката можеше не само да чува, но и да почувства пулсирането на водопадите.
В този момент усети някакво движение в краката си и се дръпна ужасен назад, блъсвайки леко куфарчето. Изчака да се поуспокои и насочи лъча на фенерчето зад себе си. На светлината блеснаха две очи. Той потрепера, осъзнавайки, че това е кафяв плъх с големината на дребна котка. Събра цялата си смелост, пое си дъх и продължи с бърза крачка.
Но само след няколко метра се подхлъзна. Опитвайки се да запази равновесие, той притисна куфарчето към гърдите си и лакътят му посрещна удара в стената. Пое си дъх. Ако беше паднал или бе изпуснал скъпоценния товар, детонацията беше сигурна.
Отново си запроправя път през пълното с препятствия пространство. Най-сетне излезе на пътека, която пресичаше главния тунел под прав ъгъл; това трябва да бе тунелът, който водеше на запад. Виктор тръгна по него малко по-уверено, докато влезе в подземието на сградата.
Видя къде се намират стълбите и угаси фенерчето. Не можеше да рискува някой от часовниковата кула да види светлината на лъча.
Следващите четирийсет стъпки бяха по-лошо от всичко досега. Виктор се движеше стъпка подир стъпка, страхувайки се да не се спъне в боклуците по пода. Най-сетне стигна стълбите и се запъти нагоре. Когато се изкачи до първия етаж веднага се приближи към най-близкия прозорец и впери очи в часовниковата кула. Тънкото резенче на луната се издигаше на източното небе почти на една линия с копието на Биг Бен. Не се забелязваше жива душа.
Обърна се към реката и скоро очите му различиха онова, което търсеше, На четирийсетина крачки оттук старият главен шлюз напускаше реката и тръгваше към часовниковата кула и тунелите и.
След още един последен поглед към кулата, за да се увери, че няма охрана, той напусна сградата, в която беше, и тръгна към шлюза. Движеше се приведен, знаеше, че в момента е най-уязвим.
