Щом достигна до шлюза, бързо изтича към стръмните стълби и без да се колебае се спусна надолу, притискайки се към гранитната стена. Най-долу установи със задоволство, че оттук се вижда само част от кулата. Което означаваше, че на равнището на земята никой не може да го забележи.
Без да губи повече време Виктор се приближи към двете ръждясали метални врати, които преграждаха водата във воденичното езеро. Затваряха се херметически. Той се наведе, сложи внимателно куфарчето върху пода на шлюза, отключи го и вдигна капака. Апаратурата бе оцеляла. Сега трябваше да я нагласи да се взриви.
Въпросът беше, че не можеше да прецени колко време му е необходимо. Да отдели прекалено малко време щеше да е катастрофално. Но и прекалено многото щеше да има същия ефект. Изненадата беше главното му предимство. Накрая, до голяма степен произволно, той се спря на трийсет минути. Колкото е възможно по-нежно извади лабораторния таймер. Закри светлината на фенерчето с тяло и го включи. След това, взирайки се на оскъдната светлина, премести минутната стрелка на таймера.
Изключи светлината и затвори внимателно капака. Пое си дълбоко дъх и занесе куфарчето до портите на шлюза, след което го вклини между портата отляво и стоманения прът, който я поддържаше. Прътът се държеше на място от един ръждясал болт. Виктор се усмихна. Това беше ахилесовата пета на механизма. Той притисна колкото се може по-близо куфарчето към него, после се изправи и бързо се заизкачва нагоре по гранитните стълби.
Когато се озова горе, на чист въздух, хукна към реката. Гледаше да не изпуска от поглед часовниковата кула. В случай, че някой беше на пост и наблюдаваше, той искаше да се появи спокойно, а не да изглежда така, сякаш се прокрадва страхливо.
Достигна до предните стълби, останал без дъх. Поколеба се за миг, искаше първо да успокои дишането си, но се ужаси като погледна часовника си. Оставаха му още само шестнайсет минути. — Мили боже — прошепна той и се втурна навътре. Намери капака в пода и почука три пъти. Отдолу не отговаряше никой и той зачука с подновена сила. И този път никой не се показа. Виктор се наведе, търсейки опипом металния прът, който беше използвал при последното си идване. Но преди да го намери, капакът се надигна и отдолу го плисна светлина. В процепа се показа един от групата на Мартинес. Виктор скочи долу.
— Къде е Ви Джей? — попита той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно. Охранителят посочи към помещението с ембрионите и Виктор се насочи натам, но Ви Джей отвори вратата, преди още да е стигнал до нея.
— Татко? — Изглеждаше изненадан. — Не очаквах да дойдеш преди съмване.
— Не ме сдържаше далеч от тук — засмя се Виктор. — Свърших си работата. Сега е ред на майка ти. Има пациенти, които се нуждаят от нея. Трябва да направи болничната си визитация. Очите му обиколиха стаята, отбягвайки Ви Джей. Това, което трябваше да реши, беше къде да бъде в нула часа. Помисли си, че трябва да е колкото се може по-близо до стълбите. Апаратът, който стоеше най-близо беше гигантският газов хроматограф и Виктор реши, че ще му обърне внимание, когато му дойде времето.
Точно в средата на стената, която гледаше към реката, се намираше отворът на шлюза с импровизирания си капак, направен от грубо одялани дървени греди. Той прецени силата, с която щеше да бъде ударена вратата, когато портите на шлюза се взривят и водата рукне. Предшестващата ударна вълна щеше да е като експлозия и в съчетание със силата на водата щеше да помете основата и да срине цялата сграда. Виктор изчисли, че би трябвало да има приблизително двайсет секундно забавяне между експлозията и момента, в който цунамито удареше.
— Мисля, че все още е рано да пускам Марша да излезе — каза Ви Джей. — Пък и ще бъде доста трудно за Джордж да е постоянно с нея. — Той направи пауза, докато острите му очи се местеха по лицето на баща му. — Впрочем, къде е Хорхе?
— Отгоре — отвърна Виктор и потрепера. Ви Джей не забеляза нищо. — Видя ме, че слизам и остана горе да изпуши една цигара.
Ви Джей погледна към двамата гардове, които четяха някакви списания.
— Хуан! Качи се горе и кажи на Хорхе да слезе.
Виктор преглътна мъчително. Гърлото му бе пресъхнало.
— Марша няма да е проблем. Гарантирам.
— Не е променила мнението си — погледна го Ви Джей. — Бях казал на Мери Милман да говори с нея, но моралистичната и позиция е непоклатима. Казвам ти, тя ще ни създава проблеми.
Виктор погледна крадешком часовника си. Девет минути! Трябваше да си остави повече време.
— Но Марша е реалист — изтърси той. — Упорита е и това не е ново и за двама ни. Пък и аз съм тук. Освен това тя няма да знае какво да направи, дори и ако се изкуши.
— Нещо си неспокоен — каза Ви Джей.
— Разбира се, че съм неспокоен — сопна му се Виктор. — При тези обстоятелства всеки ще е неспокоен. — Той се опита да се усмихне и да изглежда по-безгрижен. — Важното е, че съм въодушевен — от постиженията ти! Бих искал да видя тази вечер онзи списък на факторите на растежа за изкуствената утроба.
— Ще се радвам да ти го покажа — съгласи се Ви Джей.
Виктор отвори вратата към жилищното отделение.
— Добре, звучи окуражаващо — каза той и погледна момчето. — Не усещаш ли, че не трябва да я държиш вече заключена? Бих казал, че имаше напредък. Ви Джей завъртя очи.
Виктор побърза да влезе в по-малката стая, където седяха Марша и Мери.
— Виктор, виж кой е тук! — И жена му посочи към Мери.
— Вече се срещнахме — отговори той, кимайки.
Ви Джей стоеше на прага и се усмихваше.
— Не всяко дете може да се похвали с трима законни родители — каза Виктор, като се опита да разсее напрежението. Погледна часовника си: оставаха само шест минути.
— Мери ми разказа доста интересни неща за новата лаборатория — произнесе Марша с лек сарказъм, който само Виктор успя да долови.
— Чудесно! — усмихна се той. — Това е чудесно! Но, Марша, вече е твой ред да излезеш. Имаш цяла дузина пациенти, които се нуждаят от грижите ти. Джийн направо е обезумяла. Звъня ми три пъти. Аз се справих с най-належащите проблеми, сега е твой ред.
Тя погледна към Ви Джей, после изви очи към Виктор.
— Доколкото си спомням, ти беше този, който трябваше да свърши нещо. — В гласа и се долови леко раздразнение. — Валъри Медокс може да поеме спешните случаи. И мисля, че е по-важно ти да си свършиш работата.
Той си помисли, че трябва да я накара да излезе непременно оттук. Защо сега просто не тръгнеше? Наистина ли не му вярваше? Наистина ли мислеше, че той ще остави това безумие да продължи? Осъзна с тъга, че за изминалите няколко години не и беше дал много причини да очаква нещо по-добро от него. И все пак от разрешението ги деляха само няколко ужасни мига.
— Марша, искам да отидеш и да направиш болничната си визитация. Веднага!
Но тя не помръдна.
— Мисля, че тук и харесва — пошегува се Ви Джей. В този момент един от гардовете го извика в главната лаборатория и той излезе. Изтръпнал от тревога, Виктор се наведе напред, и забравил Мери, изсъска:
— Трябва да се махнеш оттук веднага. Повярвай ми.
Марша го погледна.
Виктор кимна.
— Моля те! — простена той. — Излез оттук!
— Ще се случи ли нещо? — попита Марша.
— Да, за бога!
— Какво ще се случи? — не се сдържа и Мери, оглеждайки се неспокойно.
— А ти? — попита го Марша, игнорирайки въпроса на Мери.
— Не се тревожи за мен.
— Нали не се каниш да направиш нещо необмислено? — не спираше Марша.
Той притисна с длани очите си. Напрежението беше непоносимо. Часовникът му показваше, че остават
