„Кога?“ — исках да попитам аз, но нещо ми попречи. Не страх или стеснителност, а някаква догадка. И когато после Момчето разказа всичко, не се учудих, а повярвах веднага.
Стояхме до колене в тревата. Сянката от тенекиения ветропоказател върху кулата ни разделяше. Аз направих крачка, разкъсах тази сянка и застанах до Момчето.
— Да тръгваме — каза или може би попита то и ние тръгнахме заедно, сякаш предварително се бяхме разбрали, че пътят ни ще е един.
Излязохме на голо, каменисто място. Там седеше замижало едно рижаво котенце. Щом ни видя, то разтвори малката си розова устичка, сякаш се прозяваше, и дрезгаво измяука.
— Ой! — радостно възкликна Братлето.
Направи крачка към котенцето, спря и размърда пръстите си в скъсания сандал. Стърчащата сламка заподскача. Котенцето се притисна до камъка, цялото треперещо от ловна страст. После се хвърли върху сандала.
— Пф! — каза Братлето и леко тропна с крак. Ух, как подскочи рижавият ловец! Изви гръб и на една страна, на скокове се шмугна в тревните джунгли.
— Ой! — възкликна този път тревожно Братлето.
Хукна след него, ние също.
Не намерихме котенцето, но беше толкова хубаво да тичаш по тревата под горещото слънце! Профучахме през целия хълм и спряхме чак на отсрещния склон. Стръмна глинеста пътека се спускаше сред глухарчетата към града. Братлето разпери ръце и се понесе — подметките му вдигаха облачета червеникав прах. Момчето мигновено, някак разтревожено се втурна след него. И аз!
Цветовете на глухарчетата се сливаха в жълти ивици. Синият въздух свистеше край лицето и в краката ми. Градът летеше към мен и аз летях към него.
Впрочем долу наистина полетях, защото се спънах в една тухла. Лявото ми коляно заора в чакъла. Още преди да отворя очи, знаех, че кожата ми е раздрана до кръв. Също усещане от детството, макар и не толкова приятно. Разбира се, че ми се доплака, но трябваше да се сдържам. Отворих очи.
Момчето лежеше до мен по лице. Над него разтревожено се бе навело Братлето. Внезапен страх ме накара да скоча на крака. Дръпнах рамото на Момчето:
— Какво ти е?
То вдигна глава. Погледна ме така, сякаш очакваше да види не мен, не тази улица, а нещо съвсем, съвсем друго.
— Нищо — каза то и уморено стана. — Все същото.
Аз се заех с раните си. От дългите драскотини щедро се плъзгаха алени капки.
— Сложи си листо от живовляк и ще видиш как ще мине — тихо, авторитетно ме посъветва Братлето.
Кимнах и накуцвайки, тръгнах да търся живовляк. Дори не разбрах как се оказах в непозната уличка. От двете ми страни тъмнееха масивни, старинни врати, всичко тънеше в сянка, дървените тротоари поскръцваха сами.
Стана ми мъчно, че така изгубих новите си приятели. Чувствувах, че нашата среща не е била случайна. Започнах да ги търся. Улиците се сменяха една след друга, къщите надвисваха над мен. Дървените тротоари пружинираха под краката, тревата се полюшваше. Слънцето бавно потъваше зад кубето на старинната крепостна църква.
Най-сетне видях Момчето и Братлето — те стояха до масивната врата на една дървена къща. Къщата приличаше на крепост. Момчето се бе облегнало на дървения стълб на навеса, а Братлето лениво се люлееше на пружиниращата дъска на тротоара.
— Къде изчезнахте? — радостно попитах аз. — Тичах, търсих ви…
— Никъде — равнодушно каза Момчето.
— Хайде да се качим горе.
— Не.
— Защо?
— Не знам.
— Че… тук по-хубаво ли е?
— Не знам — каза Момчето. — Не мога да разбера. Всичко тук е едно такова, неистинско, като че ли само ни се привижда.
То поклати дъската на оградата, сякаш проверяваше дали и тя е неистинска.
Аз не се учудих, само се обидих и попитах с неочаквана горчивина:
— А аз? Значи и аз не съм истински? Ето виж…
Протегнах му ръката си. Момчето замислено ме хвана за ръкава, после тясната му длан обхвана китката ми.
— Истински си! — някак светло, радостно каза то.
И аз разбрах, че той ми е нужен, че искам да имам такъв приятел. Помня, че от този момент започнах да го наричам по име.
А Братлето мълчаливо ни гледаше и се люлееше на дъската.
Над прозореца зеленееше върхът на хълма, острите кули с ветропоказатели белееха като декори от приказка.
Загледан в кулите, Валерка каза:
— Ние живеехме тук. По-точно тук, но… не като сега. Крепостта беше цяла, кулите нови. И там живееха хора… А наоколо имаше поля и такава една висока трева; на лунна светлина тя блести като сребро.
— Кога е било това? — попитах аз. Стана ми мъничко страшно.
Той въздъхна и сякаш правеше непосилна крачка, тихо каза:
— Ами… навярно преди петстотин години.
— Да — неочаквано потвърди Братлето.
Сякаш студена вълна мина между нас. Сякаш от тези петстотин години лъхна вятър, за да ни отнесе в различни посоки. Аз бързо се приближих до Валерка:
— Слушай, а може би… това само ти се е присънило?
Той не се обиди, но и не отговори. Поклати глава:
— Виж, тук всичко щеше да е като насън… ако не беше ти.
И на мен ми стана толкова хубаво от тези думи „… ако не беше ти“. Значи той също искаше да бъда е него!
Но това време… Петстотин години!
— Че ти как… как сте попаднали тук?
— Ще ти разкажа, но после. Съгласен ли си? Помълчахме.
— А как живеете, при кого?
Валерка небрежно се озърна към къщата:
— Не знам. Все ми е едно. При някакви старци… Виж, той сигурно знае…
Валерка погледна към Братлето. То мълчеше, слушаше и разбираше всичко. Изглежда, знаеше. Струва ми се, че изобщо знаеше повече от брат си.
— А… — заговорих аз и внезапно млъкнах, засрамен от празните думи.
Изведнъж почувствувах — дълбоко и ясно — мъката на това момче, което иска да се върне вкъщи, там, където белите кули са нови, а край крепостните стени никне лунна трева.
— Съвсем ли не можете да се върнете?
Той бавно вдигна очи към мен и сви рамене.
Тогава Братлето отново се надигна на пръсти и му каза нещо. Валерка го изслуша недоверчиво, но внимателно. Каза:
— Хайде сега… приказки.
Братлето отново зашепна. Валерка ме погледна виновно:
— Той каза, че ако намерим много стара къща… със старинен часовник…
— Е, и?…
— И ако върнем часовника назад…
