Владислав Крапивин
Далечните тръбачи
Това беше просто сън. Ще ви го разкажа така, както го сънувах. Нито преди, нито след това съм сънувал толкова подробни, толкова ярки сънища. Помня всичко съвсем ясно — как докосвах старите перила в лунната къща и чувствувах върху дланта си топлината на дървото, вълнообразните жилки и твърдостта на чеповете, изгладени от докосванията на много длани. Помня как пружинираха дъските на дъсчения тротоар, когато Братлето се люлееше на тях. Помня каква голяма, изпъкнала бе луната…
Сънувах, че отново съм на единадесет години и че през лятната ваканция съм заминал при чичо си в Северо-Подолск. Не знам има ли на света такъв град. И да има, не ще да е такъв, какъвто го сънувах. А чичо ми наистина съществува, но живее в Тюмен. Няма значение, в този разказ той не участвува.
Сънят ми започна така: събуждам се в чичовата къща, в празна дървена стая, кънтяща като вътрешността на китара. Събуждам се и разбирам, че е настъпило едно чудно утро.
А утрото наистина беше чудесно. Весело спореха врабчета, чуруликането им гръмко ехтеше в стаята. Често бибипкаха коли. В големия град никога няма да чуеш такива звуци.
Аз знаех, че чичовата къща се намира около крепостния хълм, но не предполагах, че е толкова близо. Прозорецът гледаше право към стръмния склон, щедро обсипан с глухарчета. Не виждах небето, но глухарчетата сияеха толкова ярко, че веднага разбрах — слънцето свети с цялата си сила.
Машинално посегнах към дрехите. На облегалката на стария, скърцащ стол висяха избелели сини шорти и карирана риза. Не помнех да съм имал такива, но нямаше значение. Облякох се. Забелязах, че ризата ми е малко тясна и едно от копчетата виси на дълъг конец.
После отворих прозореца. Стръмнината, зелена на жълти точки, надвисна над мен. Стъпих на перваза и скочих право в утрото, пълно с трева и слънце.
Заизкачвах се по хълма към развалините на белите кули. Дори през ризата си чувствувах горещите длани на слънцето. Старите ми кецове се хлъзгаха в тревата. Чувствувах лека умора. Изпънах ръце и се излегнах по корем сред жълтите глухарчета. Бяха меки и пухкави. Забелязвали ли сте, че дори дъхът им сякаш е пухкав? Това е дъхът на лятно утро. Дъхаше и на пръст, и на трева, но този пухкав аромат бе най- силен.
Не лежах дълго. Слънцето силно напече гърба ми, аз скочих и на един дъх се изкатерих до останките на крепостта. От подножието те изглеждаха бели. Отблизо камъкът бе светлосив с бежови петна от някакви лишеи.
Почти всички стени бяха разрушени. Цели изглеждаха само две островърхи кули — съвсем същите като онези, които ги рисуват в книжките с руски приказки. Освен тях на хълма имаше висока църква, входът на която бе закован с две кръстосани дъски, един полусрутен параклис и ниска каменна сграда. Тя също бе празна.
И беше толкова тихо — нито щурци, нито врабчета.
Озърнах се надолу към града. Видях кафявата ламарина на покривите, тъмнозелените тополи, електрическия влак, който летеше по жълтия насип, два подемни крана… Там всичко бе съвсем обикновено. А тук не. Чувствувах се като на остров.
До разрушената стена лежеше чугунен топ с релефен двуглав орел на гърба. Чугунът бе топъл и грапав, целият покрит с шупли. Погледах заспалия топ, после се покатерих по камъните и нагазих в гъстата трева. Добре помня това ласкаво усещане от детството — вървиш през високата трева, разместваш я с колене и стръкчетата меко гъделичкат кожата.
Искаше ми се да намеря старинна монета или парче от меч, но наоколо имаше само трева и камъни. Тогава тръгнах към кулите. Зад тревата тъмнееше ниският сводест вход.
Направих няколко крачки, пет или шест, и не се случи нищо особено; но изведнъж, като мек тласък, ме спря някакво предчувствие за тайна. Тайна или приключение. Така се случва понякога насън или наяве — в теб се появява усещането за нещо необикновено. Насън това усещане е много ясно.
Спрях и зачаках. И тогава се появиха двамата.
Всъщност в тях нямаше нищо странно. Просто две момчета. Те излязоха приведени от входа, който приличаше на тунел, и тръгнаха към мен.
Едното беше на около единадесет години, колкото мен, другото навярно на осем.
Сега не мога да опиша подробно по-голямото момче. Помня само, че имаше тъмни очи, тънки рамене и тъмен, косо подстриган перчем. Почти съм забравил чертите на лицето, но много добре помня изражението — съсредоточено, сдържано и тъжно. И помня още една такава дреболия — копчетата на тъмната риза бяха зашити на диагонал, сякаш през рамото му бе преметната тънка и блестяща верижка.
После, когато се запознахме, аз го наричах по име. Името му бе късо и звучно. Забравил съм го и не мога дори да измисля нещо подобно. Затова ще го наричам Валерка — момчето приличаше на един мой познат Валерка. Но това после. Отначало за мен то бе просто Момчето — едно странно и печално Момче.
Малчугана си го спомням по-добре. Странно, защото през цялото време той се държеше някак по-назад, зад брат си. И всъщност той не е толкова важен за моя разказ. Но го запомних до най-малките подробности. С ясен поглед и рус поизраснал перчем, който над челото се разделяше на отделни снопчета. Носеше силно избелели кадифени панталонки с издути джобове и светлозелена риза на дребни карета. Ризата беше омачкана, смешно се разтваряше на коремчето и в тази пролука синееше като синчец фланелката му.
Коленете на малчугана бяха потъмнели от прах, сандалите — износени. Лявата подметка се бе пооткъснала и сандалът приличаше на полуотворена рибешка уста. От процепа забавно стърчеше стръкче суха трева.
Между очите му имаше две-три лунички, а на брадичката тъмнееше дълга драскотина. Беше вече стара, разпаднала се на кафяви точки. През цялото време малчуганът лекичко повдигаше горната си устна, сякаш искаше да каже или попита нещо.
Разбира се, всичко това аз видях по-късно. А в онзи момент ние се приближавахме един към друг през високата шумоляща трева и се гледахме с очакване. Отново почувствувах някакво откъсване от света. Сякаш бях не в центъра на града, а в непознато голо поле и към мен идваха хора от неизвестна страна. Това чувство изчезна почти веднага, но очакването на тайнствени събития остана.
В далечината протяжно изсвири локомотив. Двете момчета се обърнаха: малкото бързо и поривисто, голямото някак без желание.
— Там няма нищо — високо каза Момчето.
Помислих, че говорят за кулата, от която излязоха.
— Какво търсите? — попитах аз.
— Следи.
Малкият се изправи на пръсти и зашепна нещо в ухото на Момчето. Момчето се усмихна и мълчаливо му разроши косата. Малчуганът смутено въздъхна и смешно сбърчи нос. „Братле“ — помислих си аз. И от този миг го наричах за себе си Братлето. Може да звучи сантиментално, но друго име не мога да му намеря. Момчето имаше не просто малко братче, а Братле — ласкаво и предано.
Но да се върнем на разговора. Момчето спомена за следи.
— Какви следи?
— На Времето — спокойно отвърна Момчето.
— Няма нищо — казах аз разбиращо. — Никакви монети, дори ръждясало парче от ризница не можеш да намериш. Само онзи топ. Но него няма как да го вземеш за спомен.
— Не става дума за това — разсеяно каза Момчето, после някак сепнато попита: — А камъни с букви не си ли виждал?
— Не.
— Значи никой не знае къде сме — почти шепнешком каза то и наведе глава. — Иначе щяха да изсекат на камъните някакъв знак. Такъв, че да не се изтрива… Думичка поне…
— Твоите приятели ли? Те туристи ли са? — попитах разочаровано, защото само туристите драскат по старинните камъни.
— Не — с лека насмешка отвърна Момчето, — по онова време нямаше туристи.
