… Земята изчезна под мен — като пода на рязко потеглил автобус. Пространството се завъртя и… отново, се озовахме в старата къща.
Шкафът на часовника беше на мястото си, но циферблата и махалото ги нямаше. Вместо тях зад стъклото на вратичката блестеше моят меч.
— Сега смело можеш да го вземеш — каза Валерка.
— Вземи го — каза Братлето.
И аз го взех, макар че сърцето ми кънтеше като камбана.
— Е, къде е вашият змей?
— Да вървим — каза някак с усилие Валерка. Разбирах го — беше му неловко, че не той ще се бие в този дуел. Но нима той беше виновен, задето правилата на приказката са такива?
И отново крачехме през нощния град. Край улицата растяха тъмни дървета. Вървяхме тъжни.
— Знаеш ли… — каза Валерка.
Знаех. Би останал, ако можеше. Но не можеше. Той непременно трябваше да се върне там, където битката още не е свършила, където бе останала неговата тръба.
— Разбирам — казах аз и погледнах към Братлето.
Виж, то сигурно би останало. Но ако останеше и Валерка. Защото за него бе важно едно — да бъде редом до големия си брат.
Улицата ставаше все по-тъмна, превръщаше се в тиха алея. Стълбата и клоните се преплитаха и закриваха лунната светлина. А ние вървяхме и вървяхме…
После зад завоя в очите ни блеснаха слънчеви лъчи и ние видяхме, че вече е утро, почти ден.
Стояхме сред голо, пусто поле, обрасло с хилав пелин. В тревата се търкаляше бял конски череп. Някакъв костелив старец мъкнеше след себе си вързана мършава коза — търсеше място с по-хубава трева. Старецът ни изгледа със злоба и опасение.
В края на полето жълтееше глинеста могила с черна дупка, подобна на вход в подземен коридор.
— Вижте! — звънко каза Братлето.
От дупката се измъкваше на бял свят смешно желязно чудовище, такъв един дрънчащ Змей Горянин. Тялото му приличаше на ръждива цистерна с израстъци от измачкани рицарски брони. Зад него се влачеше опашка от метални варели, пробити кофи и бидони. Между тях забелязах няколко строшени наколенки и налакътника от старинни доспехи. Крилете от ламаринени листове и автомобилни вратички скърцаха. Главата щракаше с челюсти като капан за мечки. Вместо очи блестяха два пукнати фара.
Следях с любопитство тази жива купчина вторични суровини. Но изведнъж чудовището престана да дрънчи, безшумно се издигна във въздуха и се понесе към мен с нарастващо реактивно свистене.
Без страх и дори без тревога вдигнах меча. Острието мина през тези железни боклуци като през хартия. Дрънчащи късове заваляха около мен. Последно до краката ми се изтърколи едно автомобилно колело.
— Това е всичко — казах аз.
Миришеше на сух прах и пелин.
— Това е всичко — повтори след мен Валерка.
Бяха тук. Бяха до мен, но вече като зад стъклена стена. Не мислеха за мен. Гледаха към далечината, някъде зад хоризонта.
„Може би все пак ще останат?“ — казах си аз, но не попитах гласно. Знаех, че няма да останат и ми беше много мъчно.
Нещо пухкаво докосна крака ми. Върху автомобилното колело седеше и се прозяваше рижавото котенце. Съвсем го бях забравил! Взех го на ръце и то, разбира се, отново замърка. Валерка и Братлето ме гледаха мълчаливо.
— Как ще стигнете до къщи? — попитах аз.
— А, сега вече няма значение, лесна работа — отвърна Валерка с някаква пресилена бодрост.
Сложи на земята вратичка от самосвал, нагласи отгоре една желязна стойка, а към нея прикрепи автомобилно кормило.
— Ето я нашата кола — каза той. — Нали сега е без значение… Време е.
Той и Братлето стъпиха върху вратичката. И аз разбрах, че те вече ще си отидат. Завинаги. Нямаше какво да си кажем за сбогом. Или поточно — не беше нужно да говорим.
Валерка ме гледаше виновно.
Братлето изведнъж се надигна на пръсти и зашепна нещо в ухото му. Валерка неловко се усмихна:
— Пита може ли да вземем с нас котето.
— Разбира се! — бързо възкликнах аз.
Невидимата стена се стопи за няколко секунди. Братлето скочи от вратичката, приближи се и бързо пое в длани нашето рижаво приятелче, което дори не спря да мърка.
— Благодаря — беззвучно каза Братлето.
После те отново се изправиха един до друг. „Колата“ се издигна над земята и полетя към хоризонта, И се стопи във въздуха.
— Може би все пак ще се върнат — тихо казах аз.
— Че защо? — със скърцащ глас попита приближилият се старец.
Аз премълчах.
— Хулигани — промърмори той.
Нещо пареше в гърлото ми — може би сълзи, може би просто дъхът на пелина. И ръката ме болеше. На опакото на дланта аленееше дълбока драскотина. Изглежда, някое парче от Железния змей ме беше одрало.
„Залепи си листо от живовляк и ще ти мине…“ — спомних си аз. И тръгнах да търся живовляк. Но нямаше никъде. Зад пустошта започваше гъста трева. Вървях през нея и пухкавите метличини ласкаво галеха коленете ми. Аз облизвах от ръката си капчиците кръв.
Сънят гаснеше, както гасне киноекранът след прожекцията.
Събудих се, сякаш пропадах в светла пропаст. В прозореца ярко сияеше утрото. Сънят още ме държеше в меките си длани. Машинално приближих ръка до устата си, за да оближа капчиците кръв. Но драскотината я нямаше и болката бързо изчезна…
В двора хлопаше портичката, дереше се петелът на съседите. Аз скочих, облякох се и забръмчах със самобръсначката.
И тогава дойде Володка, с когото се бяхме скарали сериозно преди два дни. Той беше виновен, но се обиди и си отиде със сълзи на очите. И ми беше така мъчно, че той повече няма да дойде, няма да седне в креслото ми, няма да прелиства моите книги и да „мачка дървеници“ на пишещата машина, и да разказва за приключенията си. Искаше ми се дори да го намеря и да се сдобрим, макар че вината беше негова. Но не го направих. Не защото аз съм голям, а той е малък. Просто той замина при дядо си на другия край на града.
И ето че дойде. Дотича. Мургав, в бяла фланелка, надяната върху мокрото му тяло, с влажна коса — лек и тънкокрак като малко еленче.
— Здравей! — каза той. — Вкъщи ли си? Да вървим да се къпем! Да знаеш само колко е топла водата? Хайде, тръгваме ли?
Говореше и подскачаше на прага, гледаше с весели, влажни очи. А някъде в дълбочината на тези очи проблясваше виновна искрица: „Ще си спомниш ли за обидата?“
А обида нямаше. Имаше само радост от това, че той се върна.
И, разбира се, ние отидохме да се къпем в езерото при бента, където вече се бяха събрали всички момчета от нашата улица. Край пътеката цъфтяха бели цветчета, усърдно свиреха щурци, а жълтите купести облаци в небето приличаха на дирижабли.
Володка подскачаше пред мен и от време на време се озърташе. Виновните искрици в очите му още не бяха изчезнали напълно.
Аз му се усмихвах и си спомнях за съня — хубавия сън за върналото се детство. За това, колко е тъжно да се разделиш с приятел, но нищо не може да се направи, защото той си има своя страна, където битката не е свършила, и там е останала неговата тръба.
Или може би все пак той ще се върне?
