Едно котенце излезе бавно от дулото на топа. Още не се беше стъмнило съвсем и аз познах нашия Рижик.
Котенцето отново измяука дрезгаво, изви гръб и започна меко да се търка в крака ми.
— Виж — казах аз.
Братлето се зарадва, взе котенцето на коленете си и то тихо замърка, съвсем като електромера в нашия коридор.
— Да идем да се изкъпем — каза Валерка. — До дванадесет има още много време.
Станах. Също обичах да се къпя привечер. Един след друг ние се спуснахме до малкото езерце.
Тъмнината се сгъстяваше. Беше не синя, не лилава, а сякаш кафеникава. Има и такива вечери. Жълтата топка на луната увисна в топлия въздух и се отрази във водата като размазано петно. Високи храсти заобикаляха езерото, скриваха светлините и тъмните силуети на покривите. Едва-едва дъхаше на блато и горчива дървесна кора.
Качихме се на дървеното мостче.
— Събличай се — каза Валерка на Братлето.
— Не. Той ще избяга — Братлето залюля котенцето, после си смъкна сандалите, седна и потопи крака във водата.
— Ух, каква е топла…
Ние с Валерка се съблякохме. Аз веднага се изсулих от мостчето — внимателно, за да не изплаша с плисък тишината. Водата наистина беше като топъл чай. Дъното се оказа тинесто, но не затъвах много. Настъпих с пета купчина увехнали водорасли, оттам избликна и се плъзна нагоре по крака ми гъделичкаща броеница от въздушни мехурчета.
Приклекнах, изпънах се над самото дъно и заплувах под водата, като размествах редкия камъш. После отворих очи и погледнах нагоре. Луната прозираше като голям яйчен жълтък. Излязох на мостчето, изчаках Валерка. И двамата мълчахме. Облякохме се и тръгнахме към старата къща. Боях се само от едно — да не би отново да се върне оня лепкав страх. Но страх нямаше. Тъмната къща под луната изглеждаше тайнствена, но нищо повече.
Разтворихме прозореца и за пръв се промъкнах вътре. Подът беше по-ниско от земята навън и когато скочих, первазът се оказа над главата ми. Протегнах ръце и поех Братлето. То веднага се притисна към мен.
— Страх ли те е? — учудих се аз.
— Малко — прошепна Братлето.
Валерка също се спусна. Дъските на пода приятелски скърцаха.
Бяхме в широк коридор; точно през средата, кой знае защо, по цялата му дължина минаваха перила. Върху изкорубения под се очертаваха лунни квадрати. Те осветяваха всичко наоколо.
Плъзгайки длан по перилата, аз тръгнах към отворената врата — оттам се чуваше тракането на часовника. Тиктакаше силно, като че ли железни топчета се сипеха в метално канче. Братлето ме изпревари — вече не се боеше.
Влязохме в квадратната стая и веднага видяхме часовника. Стар беше и огромен колкото човешки бой. Стоеше на пода — такъв един тесен, остъклен шкаф с дървени рицари от двете страни на вратичката. Рицарите бяха на ръст колкото Братлето. Стояха, положили скритите си в бойни ръкавици длани върху дръжките на мечовете. Спомних си за мечоносците на Даната.
Високо горе, зад стъклото на вратичката, искреше порцеланов циферблат с черни пукнатини и метални римски цифри. Ажурните стрелки показваха дванадесет без две. Отдолу тежко се люлееше махалото — същински меден тиган.
— Хайде, заеми се със стрелките — казах аз. — Време е.
Валерка сърдито сви рамене:
— Аз не мога. Не бива да сме ние, иначе нищо няма да стане. Можеш само ти, разбираш ли?
Аз кимнах, погледнах под око рицарите и дръпнах вратичката. Тя се отвори и тракането на часовника стана по-силно. Надигнах се на пръсти и докоснах голямата стрелка. Беше студена като ледена висулка. От часовника се разнесе нарастващо скърцане. Замряхме напрегнати. Скърцането млъкна и се разнесе първият мек, не особено силен удар.
— Върти! — извика с тънко гласче Братлето. Завъртях стрелката толкова бързо, че тя се превърна в прозрачен кръг, върху който пламнаха лунни искри. Часовникът замлъкна учуден, после удари още два пъти. И в този миг с ясна тъга аз осъзнах, че се разделям с момчетата. Че Братлето и Валерка сега ще изчезнат и аз ще остана сам в тази пуста, лунна самота. Че дори няма да успеем да си кажем нищо. Не можех така!
Ръката ми леко забави стрелката.
— Защо не въртиш? — не сърдито, а някак жално извика Валерка. — Върти! Страх ли те е?
Помислих си, че сега той цял живот ще ме смята за предател и отново завъртях стрелката. Но тогава дойде спасителната мисъл.
— Безполезно е — казах уморено аз и се обърнах. — Не можем да успеем. Ето виж, едно завъртане е един час. В денонощието са двайсет и четири. В годината — триста шейсет и пет денонощия. А за петстотин години? Това са повече от четири милиона завъртания.
Ако не беше насън, никога нямаше да успея да го сметна толкова бързо — по математика едвам успявах да изкарам тройка…
Часовникът удари за последен път и настъпи дълбока тишина.
Валерка и Братлето бяха до мен, но аз не се радвах. На тях им беше много тъжно и аз се чувствувах виновен. Все пак трябваше да въртя стрелките до края. Така трябва винаги — до края.
— Тогава нека вземе меча — полугласно, но настойчиво каза Братлето.
— Какъв меч? — попитах аз.
— Той не е тежък — бързо поясни Братлето. — Но с него трябва да убиеш Железния змей. Той ни държи в плен.
— Ще можеш ли? — нерешително и с надежда попита Валерка.
Вече започваше истинска приказка. А приказката си има свои правила. Аз знаех, че ще мога. Ще убия Железния змей и всичко ще бъде добре. За Валерка. За Братлето. А за мен?
— Само че този меч е на старото гробище — виновно каза Валерка.
— Голяма работа.
— Тръгваме ли?
— Тръгваме.
Никак не ми се ходеше. Не, изобщо не се страхувах от старото гробище, просто отново ми стана тъжно. Приказката се развиваше по своите закони и аз знаех, че скоро ще трябва да се разделя с Валерка.
Можех да не отида, да измисля някакво оправдание, да се откажа. Чувствувах, че той няма дори да се обиди. Но вървях. Нито насън, нито наяве не можеш да спечелиш дружба чрез предателство.
Лунните улици съвсем не приличаха на дневните. Колонките за афиши напомняха мънички замъци. Сенките им бяха съвсем черни. На ъгъла, където преди беше павилионът, сега имаше много странна трансформаторна будка, направена като грамаден пън със схлупена къщурка върху него. От къщурката излизаха жици. Мъничко джудже с електрическо фенерче скочи от пъна и се шмугна в един вход. Не се учудих.
Излязохме на осветено от луната място. Окръжаваха ни малки затревени хълмчета и сиви продълговати камъни, напомнящи късове бетонни панели. Върху камъните тъмнееха букви. Стърчаха няколко криви кръста. Един от тях, много малък, но на високо краче, ярко блестеше.
И изведнъж разбрах, че това не е кръст, а забит в хълмчето меч с кръстовидна дръжка.
Валерка и Братлето спряха. Приближих се до меча. Дръжката с напречен гард беше на височината на раменете ми. Хванах я с две ръце и дръпнах — острието с лекота се изтръгна от земята. Върху него не остана никаква пръст. Лунната светлина струеше по него, сякаш всеки миг можеше да се стече на едри капки от върха.
Мечът беше удобен — с тежка дръжка и леко острие. Можеш да го въртиш над главата си колкото искаш. Аз замахнах с него и…
