— Може би скоро ще се върне.
— Преди малко е бил тук.
Вики посочи лулата до пепелника. Тънка ароматна струйка дим се виеше към тавана.
— Дали ни е видял?
— Нима това те безпокои? — запита Вики.
— Разбира се!
— Той е джентълмен и веднага си е отишъл.
— Ако наистина беше толкова благороден, щеше да ти помогне.
— Той просто е разбрал, че аз не искам.
Станимир я изгледа втренчено.
— Ти…
— Ш-ш-шт! Обясненията после. Разбрах как да се измъкнем от Сградата.
— Кажи ми!
— Поне веднъж имай малко търпение. Сега нямаме време за това.
Жената се наведе над клавиатурата и набра:
— КРАЙ! — след което натисна Enter.
ПОТВЪРДЕТЕ — ДА/НЕ
Тя натисна Д(А).
Изписа се съобщение:
ПРОЦЕДУРАТА ЗАПОЧНА!
В горният десен край на екрана се появи интересен по изпълнението си брояч и започна да отчита времето.
— Вече можем да се махаме — предложи Станимир. — Добре си е живял край Езерото на щастието. Бих желал да го видя в плът и кръв пред себе си, а не на портрет, макар и да е изографисан от най-изкусни иконописци.
— Това не е неговият портрет — усмихна се Вики. — Той е съвсем различен. Защо бъркаш лика на нашия президент с този на някакъв си там директор?
— Дори не се опитвам. Аз говоря за тази снимка — и той повдигна с два пръста твърд лист хартия. — Същият ли е?
— Предполагам. Приличат си.
— Нали си го видяла?
— Бегло.
— Как така бегло?
— Разговаряхме за художници, философи, за смисъла на живота и насладите! Изобщо не съм мислила, че някой ще ми търси сметка.
— Дори не те упреквам.
— Не бих допуснала подобно нещо.
— Него ще го търся до края на живота си и ще искам сам да го накажа. Достатъчно много изживях.
— Проблемът си е твой, решавай си го, както искаш.
— Питам те, това ли е директорът на Сградата?
— Не знам.
— По-скоро не искаш да ми отговориш.
— Просто не знам. Срещнах симпатичен човек край езерото и си поговорихме… Приятно ми беше човешкото общуване, а не административното достолепие. Държа се като истински джентълмен, на когото трудно можеш да откажеш.
— Истински джентълмен, ама те е изоставил!
— Предложи ми да вървим заедно, аз знаех, че ще дойдеш и затова отказах.
— А… любовта?
— С любов дарявам тези, които ме обичат…
На Станимир му се прииска да завие от злоба.
— Рангът му никак не ме интересува. Ревността е лош съветник, Станьо. Остави отмъщението за после и да вървим. Скоро тази Сграда ще се срути!
Тя се обърна и тръгна към най-близката врата. Станимир я последва, но преди това мушна снимката в джоба си.
Несгодите би изтърпял — обидите никога!
7.
До биенето на звънеца оставаше един час.
На този етаж ритъмът не бе нарушен. Намираха се дори такива, които продължаваха трудовата си дейност: понякога влизаха в работещите врати и изчезваха нейде из Сградата. Но повечето предпочитаха да се шляят по коридорите и събрани на малки групи, да си разправят злободневни клюки.
Тревога предизвикваше само мигането на червените лампички, неизвестно как появили се по средата на тавана. Честотата на трепкане бе така подбрана, че дразнеше психиката и събуждаше мисли за предстоящи неприятности.
— Какво ще кажеш за това — посочи лампичката над главата си Петър.
— Изглежда в ход е изключване на захранването.
— Тази фаза ми е ясна. Но какво следва после?
— Не мога да си представя точно. Предполагам, спиране на вратите. Следователно ще отпадне и влечението към тях в края на работното време.
— Май след няколко минути сами ще се убедим дали си прав.
— Друго следствие: натрупаната умора няма да изчезне. Аз съм гладен и ще си остана гладен. Връща се биологическа потребност, която скоро ще покаже лошите си страни. Ние не притежаваме храна и не знаем къде бихме могли да си я набавим.
— Предполагам, че ще ни уведомят.
— При подобни грандиозни проекти елементарните неща често се изпускат…
Димитър замълча и дълго си въртя копчето на сакото. Изглежда стигна до някакъв извод.
— За съжаление единственото, което мога да предложа, е да се махаме колкото се може по-бързо. Опитахме се няколко пъти да избягаме и установихме, че топологията на Сградата не ни позволява да го извършим. Да се надяваме сега, че при спиране на механизма поне някои пречки ще изчезнат…
Дали им предстоеше гладуване, щяха да научат след време. Всъщност организаторите бяха забравили нещо друго.
Забръмча радиоуредбата:
— Сградата престава да функционира — четящият съобщението глас звучеше прекалено отчетливо. — Умоляват се Служителите да запазят спокойствие. Евакуацията ще бъде извършена по предварително подготвен план. Предстои ни последното съвместно дело и ръководството се надява, че то ще бъде извършено със същата прецизност, както всички останали процедури…
Спирането на тока се предхождаше от кратко предупреждение. Хората отначало не се развълнуваха много, но само след пет минути се появиха явни признаци на раздразнителност. Те се натрупаха около доскоро работещите врати и водени от налагания им инстинкт, се опитваха да преминат през тях. В настъпилата суматоха доста хора получиха наранявания. Люшкането на тълпата придоби зловещ такт. На места, където стените не издържаха напора, вратите изкочиха заедно с рамките. Хората веднага нахълтваха
