— Ние ще се борим докрай!
Пуснаха ги и те побързаха да се махнат, докато онези не бяха размислили и не бяха ги спрели отново за нещо. Бързо изчезнаха от очите им. Вместо тях видяха стълбище и се насочиха веднага към него.
Слизането продължи дълго. Отначало беше пусто, след време се появиха още няколко души. Постепенно се събра порядъчна тълпа. Влязоха в обширна зала. На Станимир се стори, че е същата, в която събираха подписите.
Парапетите бяха насочени в обратна посока. От множеството гишета работеше само едно. Малката опашка бързо се стопи. Петър се бе наредил най-накрая. Добре обработената система дори сега показваше идеален синхронизъм. Служителят заставаше пред прозорчето, навеждаше се и произнасяше номера и името си. Вътре изчукваха знаците върху клавиатурата, принтерът изписваше нещо и човекът получаваше листче хартия.
Зад вратата ги очакваше малка изненада. Върху кръгъл подиум бе издигната ораторска катедра. Зад нея червендалест човек с буйна разрошена коса и гъста прошарена брада разлистваше куп хартия.
— Колеги — заяви той, щом и Петър се появи, след като беше обработен от гишето, — радвам се да ви заявя: евакуацията на Сградата протече успешно и, въпреки някои затруднения, без никакви жертви. Необходимо е да спомена, че благодарение на добрата организация и дисциплина успяхме да съберем хората. Господин Петър… е последният от представения ни списък. Други няма. Знаменателно е, че той, служителят от охраната, до край изпълняваше възложената му задача и не напусна поста си, докато не се убеди, че другите са вън и вече може да се погрижи за себе си.
— Гледай ти — измърмори тихо Петър.
Над главите им прогърмяха изстрели. Изтрещя граната. Срутената стена предизвика глух тътен при падането си. Болезнен вик на ранен човек отекна многократно.
Пронизително зави сирена. Облак дим проникна през пукнатините и донесе в залатамирис на изгоряла плът и пластмаса.
— Какво ще правим с тези там — запита Димитър.
— По списък — обяви червендалестият мъж — сме извели всички. Аз за други не отговарям. Според мен вътре вече няма никой. Господа, длъжен съм да ви предупредя, че след минута започва утилизацията на Сградата. Бих ви посъветвал, както чувате не ви заповядвам, да ме последвате! Ще ви заведа на безопасно място.
Той грабна черното си куфарче и почти бегом се насочи към широко отворената врата. Единствено Димитър го чу как изломоти под носа си:
— Аз моето си свърших…
Тълпата го последва. Станимир си помисли: „Трябва да помогнем на…“ Сигурен беше, че повечето хора си бяха помислили нещо подобно. Само че колко странно! Никой не посмя да се изкаже. Замълчаха си. И той с тях. Така те прехвърлиха задълженията си на колектива, а той не гъкна и така пое отговорността върху себе си.
Пред тях се ширна грандиозната панорама на равнината. По стъпалата хората се спускаха бежешком, гонени от непрестанния шум на сгромолясващата се грамада. Ръката на Вики намери ръката на Станимир. Топлината се разля между двамата и те се притиснаха един до друг. Стъпиха на розовата повърхност и по стар навик се обърнаха с гръб към посоката на движение. Затичаха се и така започнаха да се отдалечават от Сградата и нейния Главен вход. Другите отдавна бяха в равнината и тя, разтичайки се, ги отдалечаваше на всички страни.
Сградата се появи с цялото си величие. Отвън изглеждаше все така непоклатима, монолитна и красива. Нито една рана не се виждаше по снагата й. Станалото вътре си бе останало вътре и нямаше намерение да излезе навън. Наистина, сега ръкотворното слънце изпращаше лъчите си през някаква мъгла, но тя би могла да е част от сценария и да няма нищо общо със ставащато вътре.
Равнината се разлюля. Вътрешните гънки пробягаха под краката на хората. Сградата започна бавно да потъва. Станимир с удивление наблюдаваше как етажите с непоколебима и неумолима последователност биват поглъщани от червеникавата маса.
Покривът изчезна и се люшна безпределно море.
— Май се свърши — прошепна Вики.
— Не, започва се — възрази Станимир.
Поне външността си отиде неосквернена.
Слънцето избледня и се стопи в небето.
Вървяха равномерно и очакваха с равнодушно нетърпение какво ще стане. Сградата бе изчезнала, но остана веществото, което я бе породило. Какво ли щеше да сътвори следващия път?…
Експериментът свърши!
Започва нов експеримент?
Равнината тихо забуча. Квадратчетата се забързаха и се сляха в едноцветно поле. Звукът ги унесе, те затвориха очи и когато отново ги отвориха, се оказаха на твърда земя.
Край тях преминаваха хора и, забързали се във всекидневните си дела, не им обръщаха внимание.
— Истина ли беше това? — запита се Станимир.
— Предпочитам да беше измислица — отговори Вики — и ако не беше тази хартийка…
Тя протегна напечатания текст.
„Настоящето се дава на ……… с цел да послужи пред пенсионните власти за установяване на трудов стаж.“
— Прибери я — предложи Станимир.
— Ще ни трябва ли?
— Архивите не трябва да се унищожават.
Те тръгнаха по шумните улици на големия град. Пуснаха ръцете си. Не подобава на зрели хора да се държат като подрастващи тинейджъри.
— Усещаш ли разликата?
— Въздухът е мръсен — отговори Станимир. — Гладен съм и ми се спи. Ти какво ще правиш?
— Не знам.
— Ела с мен, ще живеем заедно.
Тя не отговори. Вървяха рамо до рамо. Свърнаха към близкия площад и се качиха на един трамвай. Той заскърца и ги понесе към неизвестното…
Информация за текста
© 2001 Красномир Крачунов
Източник: http://www.biblioteka.by/
Редакция: Mandor, 2009 (#)
Издание:
ИК „Квазар“, 2001
ISBN: 954–882–603–8
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14080]
Последна редакция: 2009-10-14 09:00:00
