в образувалите се отвори, откъдето вместо облекчение се разнасяха разочаровани викове.
Добре, че някой се сети да изключи Системата за инстинктивно поведение (СИП). Но шокът бе толкова силен, че повечето люде изпопадаха на земята, мъжете мръсно ругаеха, жените плачеха или пищяха, само отделни хора превъзмогваха животинската преса и се захващаха да помагат на пострадалите. Постепенно и други се присъединиха към тях.
— Проклетници — дочу Петър. — Всичко им търпях, повече не мога.
— Сградата свърши, човече — опита се да го успокои Петър.
— Радвам се, че загина. Но останаха тези, които я управляваха, останаха тези, които ядяха нашия живот, тези, които никога не сме виждали…
— Сигурно вече отдавна са си отишли.
— Колко си прав. Надробиха попарата, оставиха нас да я сърбаме. Поне веднъж да ни се покажат да ги видим и да им се наслаждаваме…
И други хора се намесиха в разговора. Превърна се в митинг. Някои викаха, други спокойно излагаха доводите си. Оформиха се различни групи, които си обърнаха сърдито гръб, сякаш бяха виновни една към друга, и предпочетоха да се оттеглят в различни посоки. Нещо много по-препоръчително, отколкото масовото сбиване.
Някаква тежка ръка се стовари върху рамото на Петър. Извърна се и видя насмешливото лице на Станимир. Малко вляво и зад него стоеше Вики.
— Видя ли какво стана — предизвикателно заговори Станьо. — Ние сме причината. Квитирахме Сградата. Вики й удари ентъра с истинско удоволствие. Можеш сам да я попиташ за истинските й чувства.
— Не го слушайте, нима сега моите чувства са най-важните? Ние сме свободни — ето кое ме радва! Искам по-скоро да съм вън от тази сграда (произнесе я с малка буква).
— Помислихте ли за хората?
— Какво толкова да мислим? Нали им донесохме свобода!
— Често хлябът е по-важен.
— Смяташ, че сме избързали?
— Знам ли, подобни събития заварват обществото винаги неподготвено, дори да са били предсказани отдавна, и създават предостатъчно смут.
— Погледнете!
Викаше Димитър.
Помещенията се преобразяваха. Изисканата белота по тавана потъмня и се разкри грозната гледка на гол цимент. Стените се стичаха надолу и лакът, блестящ и винаги чист, се нагърчи, образува тънки струйки, които, стигайки пода, се превръщаха в мръсни локви. Показаха се разкривени тухли, покрити как да е с некачествен хоросан. Цивилизованият коридор изведнъж се превърна в подобие на праисторическа пещера.
— Ставайте! — подкани Марин малката група. — Предстои ни дълъг път.
8.
Наблизо ехтяха изстрели. Между първото и второто ехо се вмъкваше неприятният съсък на рикошета. Някой методично, с отмереността на часовник, на всеки две минути натискаше спусъка.
— Кой ли ще е този идиот? — изруга Марин.
— Предпочитам да го заобиколим — намръщи се Станимир. — Напоследък не съм склонен към нови запознанства. Мотаем се вече няколко дни из търбуха на сградата (с малки букви) и не сме срещнали един свестен човек. Започвам да се разочаровам от наследниците на маймуните. Единственото, което ми пречи да ги прокълна, е собствената ми принадлежност към този забележителен род.
— Вляво има пролом в стената — забеляза Мария и тежко и дълго се изкашля.
— Не говори — почти й се скара Димитър. — Ангината лесно може да премине в бронхопневмония. Без лекарства какво ще правим, а?
Жената понечи да каже нещо, но я задави силен пристъп на кашлицата.
Към пролома се отправи Драгомир; за кратко време се скри в него и след като се върна поклати глава:
— Път няма. Подът на коридора е пропаднал. Не би било голяма беда, ако същото не бе сторил и долният и още по-долният етаж. Там има пропаст, на която дъното не се вижда.
— Продължаваме напред — реши Петър.
— И дано не срещнем някой луд — прошепна повече на себе си, отколкото на другите Димитър. Постави очилата на носа си и се надигна. Радваше се, че може още да вижда какво тъпче с обувките си.
— Предполагам, че групата на Мариански е някъде наблизо. Спомнете си разговора с Борис, онзи човек, който така бързо ни напусна. Той направо се уплаши, когато му казахме, че идваме насам. Мариански бил за оставане в Сградата и задържал със сила всеки, попаднал в ръцете му.
Въпреки това тръгнаха. Вървяха с опасение между несигурните стени. Често поглеждаха тавана и дълго спореха, дали е достатъчно здрав и няма ли да се срути от някое сътресение точно върху главите им.
— Слушайте! — спря ги Вики.
Леко потропване идваше отгоре.
— Спомняте ли си какво е това?
— Не?
— Та това е дъжд. Дъжд! Над нас е покривът. Усещате ли? Капки! Падат върху нас. Покривът е пропаднал и се намираме под открито небе. Нощем е. Можем да видим звездите.
— При облачно време едва ли е възможно.
Групата се разсмя и нервното напрежение някак се разпръсна.
— Трябва да намерим начин да се спуснем.
— Струва ми се, че ще стане по-лесно и по-бързо, отколкото желаем.
Забележката на Марин бе предизвикана от леко разлюляване. Земетресение или Сградотресение? Посипаха се камъни. Трусовете се засилиха и ударите станаха по-мощни. Наблизо се срути цяла стена. Последва я втора, трета… Разнесе се такова скърцане, че направо изтръгваше душата и… всичко затихна.
— Не успяхме — отвърна Вики на Марин.
— Може би за наше щастие.
Разнесе се силен предупредителен вик:
— Кои сте вие?
Освети ги ярък тесен лъч. Неволно те закриха лица с ръце. Продължителната тъмнина бе направила очите им чувствителни към светлината.
Мъжът пред тях нехайно полюлявяше автомата си и чакаше отговор с разтворени крака за по-голяма опора.
— Искаме да се измъкнем — уклончиво отговори Петър.
— Навън ли? О-хо, бегълци, които напускат родното гнезденце.
— Естествено.
— Вдигнете ръце! Минавайте един по един край мен. Трябва да се убедя, че нямате оръжие. Добре… Добре… Значи не сте от Съхранителите?
— Нямаме нищо общо с тях.
— Радвам се да го чуя, в противен случай можеха да се наложат по-строги мерки.
Той махна с ръка и се показаха още двама души.
— Ние преследваме Съхранителите. Те са виновни за Катастрофата. Искаме да бъдат наказани и едва след това ние самите ще напуснем Сградата.
— Но тя се руши! — възкликна Марин.
