беше светец!
— Напълно. Имаш ли надеждна легенда?
— Верига аптеки. Три проработиха, девет са на път… из страната. Защо?
— Ще разбереш, Пор, не бързай. Кой стои зад щандовете?
Дарделев отново се нуждаеше от време.
— Искаш имена?
— Не още, Пор, по-скоро по какъв терк ги подбираш?
— О, ситно сито, Козел. Няколко мои хора и Ескадрона.
Задави се от бяс.
— Не дрънкай глупости, глупак малоумен. Никога не споменавай този отбор!
Пора се изсмя в слушалката.
— Слушам, шефе. Това е всичко. Ако имаш въпроси, казвай!
Козела глътна яда си, измъкна се от един остър завой и попита:
— Имаш ли дом? — и веднага разбра, че е задал въпроса подсъзнателно. Самият той имаше апартамент и вила, които никога нямаше да ползва, нито знаеше какво да прави.
— Търся. Живея у Габи, но е нетърпимо. Майка й е луда. Депресия с циклофрения. Ад! Козела беше взел решение.
— Очаквай писмо на адреса на Габи, Пор. Това е всичко!
Пътят свършваше. В подножието на белите ерозирали скали се появи Мегало Каетро.
Козела върна наетата кола и тръгна към хотел „Кандия“ Беше оставил беемвето си на паркинга, а и трябваше да проведе още няколко разговора, преди да се срещне с Флора. Желаеше истерично тази жена. Членът му се надървяше само като се сети за нея. И не само. Искаше да е около нея, а това беше опасно, да му ебеш майката.
Козела нае стая в хотела, изпра бельото си, изнесе на терасата сакото и джинсите да се проветряват, изми със сапун подметките на кларковете си, просна чорапите и слипа на радиатора и влезе във ваната. Имаше време. Трябваше да се освободи от напрежението и да спи. За първи път от денонощие и половина. Но преди това проведе три телефонни разговора.
— Събуждаш ме, Козел. В Москва е шест и десет.
— Животът принадлежи на ранобудните, Морис. Запали една свещ за канадския негър Дуко.
— Знам, Козел. Не само лошите, и добрите новини пристигат бързо. Друго не знам, обаче защо попът? Мислех, че си християнин.
— Не ме учи да работя, Морис. Колкото ти си талмудист11, толкова аз съм християнин.
— Така да бъде, генерал — гласът на сабри вече звучеше бодро. — Според наши източници цяла рота от Ал Кайда се готви да проникне в България. Ясно ти е, че трябва да ги поемеш, нали?
Не аз, шибан кагебист!, злорадо помисли Козела, но на глас каза:
— Сто хиляди долара на глава. Или търси хамър.
Алкалай мълча дълго, въпреки че щеше да приеме всякаква оферта. Плащаше не той, а фондация „Синай“, общата антитерористична банка на Шин Бет и МОСАД.
— Това по моя сметка прави между три и пет милиона, Козел. Не се ли давиш от лакомия?
— Не се пазари с мен, Морис. Не съм евреин за съжаление. Ако МОСАД реши да вади кестени от огъня с моите ръце, да развърже кесията… — и прекъсна връзката.
Хакел беше във Валета.
— Какъв го дървиш в Малта, Хакел? Търсиш Марко Архидяконо?
— Ако се наложи да търся жертвите ти, Козел, ще трябва да ровя до центъра на планетата.
— Често правиш подобни намеци. Не разбирам каква полза имаш да ми припомняш кой съм.
— Никаква. Защо ме търсиш?
— Мислех, че си в хотел „Кандия“.
— Обстановката се мени всеки ден. Довечера летя за Куба.
— Гуантанамо?
— Ще присъствам на разпита на един от министрите на Ал Кайда. Търгувам свободата му срещу бърлогата на Осама. Къде да те търся, като се върна?
— Знаеш къде, пич. Никъде другаде! Намерих къртичина. Нямам намерение да я напускам!
После предупреди Флора, че ще се върне за вечеря и легна да спи. Беше малко след десет сутринта. Събуди се в шест следобед от собствения си крясък. Трябваше да мине време, за да излезе от кошмара…
Беше сънувал разстрела на синовете си в полосата на българо-сръбската граница.
Осма глава
— Кой е баща му? — попита Козела, загледан в блаженото изражение на спящия Осип.
— Един молдовски руснак, крадец… Вор в законе… Поне така мисля.
Флора го хвана за ръка и го поведе по стълбите надолу към хола. На отоманката пред горящата камина беше сервирала водка и рибни мезета. Щеше да го употреби, както се беше заканила, едва потискайки порива да го награби пред сина си.
Отложиха водката за след акта, взеха бърз душ и се върнаха пред камината.
— Избяга… Онзи ден избяга да не чуеш… За къщата.
— Твоя е. Поне документите са на твое име. Флора легна в скута му.
— Наша е. Без значение на чие име е — опита да отпие легнала, но водката се разля върху гърдите й и се изправи. — Богат ли си, Иван?
Козела кимна усмихнат.
— Достатъчно, за да си позволиш всичко, което ти мине през ум.
— Нямам нужда от нищо. Ти си тук, Осип също, нищо не ни заплашва, кошмарите ще избледнеят, къщата е замък… Какво бих могла да искам повече? — отново се отпусна в скута му. — С какво съм заслужила този рай? Че съм гола? Можеш да си купиш всяка курва… И по-красива, и по-млада от мен.
— По-млада? Не обичам агнешкото — лигаво ми е — усмихна се. — Няма по-красива от теб, Флора.
Притихна отново, после погали слабините му… Задържа ръката си и му извъртя най-изстискващото фелацио за дългия му безразборен сексуален живот.
Пиха прегърнати, опънали боси крака срещу огъня.
— Жив ли е крадецът?
— Кой крадец, какъв крадец? — не разбрала, по-скоро забравила разговора им, уплашено попита тя.
— Бащата на Осип.
Лицето й грейна в усмивка, внезапно вдървената й мускулатура се отпусна толкова бързо, както се беше напрегнала.
— За Бога, Иван, уплаши ме! Не, разбира се. Убиха го в началото на бременността ми. Обесиха го в двора на пандиза… Неговите хора.
Козела мигновено забрави крадеца. Не го интересуваше нито личността му, нито биографията на Флора. Трябваше да знае обаче дали някой някъде по света няма да предяви съпружески претенции към нея и бащински към сина й.
— Чия фамилия е Марин? На вор в законе?
— На баща ми.
— Омъжена ли си?
