— Скоро ще разбера. Какво Флора?
— Разцъфва. Ще се убедиш сам. Завиждам ти, Козел. Твоят Бог трябва да ти опрости всичката кръв, която си пролял само заради щастието, което създаде тук, на тоя скапан остров.
Козела дълго не знаеше какво да отговори. И отговор ли се очакваше от него? Накрая каза:
— Не съм убил никого, който заслужава да живее. Не се чувствам убиец, Хакел. Аз съм по-скоро чистач.
— Що за чистач си ти, кърваво копеле? — полковникът от ЦРУ звучеше тъжно въпреки словата, които изричаше, — Какъв си? ДДТ, Райд, хиена? Имаш ли отговор? Не съществува убиец, който не се мисли за рицар… Особено масовите.
В шест часа Хакел отиде да спи. Козела влезе в тоалетната, нарочно повърна, изми се и седна във фоайето. В седем купи „Интернешънъл Херълд Трибюн“ и до осем часа търси някакви сведения за Осама бин Ладен и членовете на Ал Кайда. Не намери нищо съществено. В девет захвърли вестника и излезе пред хотела, Флора все още беше в апартамента. Сигурно спяха. Запали цигара, вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и тръгна да скита напосоки. В десет часа влезе в двора на новата си къща… не, в имота на Флора.
Не имот, имение, да му ебеш майката. Гадната джунгла беше изчезнала и сега кедрите бяха заживели, изчистени от бурени. Земята беше разорана и засята с трева, пътеките изчистени, каменните плочници измити и лъснати, клетките за декоративни птици боядисани в зелено, макар и празни.
Козела седя дълго в този подреден рай, преди да тръгне към къщата, а истинският шок го чакаше именно там.
Въпреки всичко не прекрачи прага. Басейнът беше готов, оставаше само да се напълни. Душ-кабините също. Седна онемял. Това беше раят. Зелен рай, заобиколен от кобалтово море, осъден на мъртва тишина… и двуетажна къща в наситено бордо с осем спални, грамаден хол и неясно колко бани, камини и барове. Това ли беше първият му дом в живота? Беше преустроил бащината си къща в Лесидрен с ясното съзнание, че няма да живее там. Никога. Беше купил апартамент в София, знаейки, че няма с кого да живее в него. Беше живял под наем, докато имаше семейство. Когато го загуби, се сдоби със собствени жилища, по-чужди от хотелски стаи, по-празни и скучни от хамбари… А сега? Няма да вляза сам!, с необяснима вътрешна ярост помисли той. Обърна се и тръгна към хотела.
Флора приспиваше сина си. Чакаше я в хола, загледан разсеяно в някаква гръцка музикална програма. Всъщност, пиеше водка и пушеше цигара, заслушан в зараждащата се буря. Вятърът се усилваше непрекъснато, трещяха светкавици и въпреки че беше февруари, предстоеше тропически дъжд — поне миризмата на озон вещаеше порой.
Вечеряха в ресторанта на хотел „Кандия“, после Козела се прибра в стаята си, изкъпа се и влезе в хола да чака Флора. Предстоеше първият им сериозен разговор в Крит. Имаха какво да си кажат, макар че притесненията му нарастваха и нямаше нито желание, нито настроение да слуша благодарностите, които щеше да чуе. Може би това беше причината да наеме отделна стая на етажа на апартамента.
Джиесемът му иззвъня в момента, в който Флора отвори вратата. Менюто изписа „СМ“ (Хауки Исламболи).
— Джон?
— Кажи, потомъко на Птоломеите.
— Твоят път е по-добре павиран от аутострада Дел Сол?
— Аз бих го сравнил с пътя към Ада, Хауки. Време е да сменим посоката.
— О, не, приятел. Последна разходка!
— Един милион. ОгеепЬаскзР8
— Романтична сума, Джон.
— Единствената! Да или не? Едносрично!
— Да, Джон, въпреки че това е „Ь1асктаП“9!
— Дори да е така, Хауки. Ако решението ви се потвърди, обади се след сто часа. След сто и първия сменям номера си.
— Да.
Флора беше полугола.
— Много дръзко, момиче!
— С нищо друго не разполагам… — тихо каза и побърза да седне. — Ако не искаш, няма да се сърдя.
Козела й наля чаша водка, стана, подаде й я и се отпусна в канапето до нея.
— Как е момчето, Флора?
— Като при мама! — прегракнало каза тя, после ревна.
— За първи път се отдавам, Иван. Десетки пъти са ме ебали, но никога не съм целувала мъж, който се е изпразнил в мен. Никога! — затвори очи, но продължи да се усмихва. — Дори дефлорацията ми беше насилствена.
Козела знаеше, че трябва да каже нещо. Някаква безсмислена фраза, някаква глупост, но непременно да чуе гласа си. Вместо окуражителна или поне мила дума,
изтърси:
— Не искам шибаната ти благодарност.
Флора мълча дълго. Усмивката й беше изчезнала, гледаше унило, може би дори тъжно. После стана и влезе в банята.
Козела глътна сто грама водка на екс, запали цигара и излезе на терасата над Мегало Кастро.
Пиян ли си, проклет идиот?
Съвсем други думи напираха в него: Усмихни се, момиче. Страшното мина. Радвай се на сина си! Има бъдеще и за двама ви… А когато Флора наистина се усмихна, й отряза главата.
Проклет, проклет, проклет идиот!
Трябваше веднага да влезе в банята и да й се извини още под душа. Знаеше, че няма да го направи. Не и той, въпреки че се налагаше и го искаше…
Вместо това връхлетя в банята, награби я за гърдите, захапа устните й и вбесен и от похот, и от собствената си глупост, завря хуя си в мократа й от водата, но суха на вътрешни сокове вагина. Насилваше я и го съзнаваше, Флора прие акта, но не му се отдаде. Не и този път. Когато свърши и я прегърна под душа, все пак се насили и изсъска:
— Знам, че съм свиня, момиче! Прости ми, ако можеш. Няма да те насилвам! Никога повече! Такива като мен ги е страх от чувства!
После грабна хавлията и излезе от банята, Флора остана още дълго под душа, но когато влезе в хола, по лицето й личеше, че е разбрала посланието. Отпусна се до него и легна в скута му.
— Целуни ме, моля те.
Наведе се, целуна едно след друго очите, челото, прокара език по устните й.
— Аз съм на петдесет години.
Флора го хвана с две ръце за ушите, но преди да впие устата си в неговата, промълви възбудена и трепереща:
— Ще те обичам и на сто и петдесет.
Любиха се заслушани в бурята, осветени от мълниите. После стихията отмина и изгря любопитната клюкарка луната.
Показа й среден пръст.
