— Разбира се. Всички бяхме роби на Съюза, но сега — кукиш! Да си ебат майката. Ще ги коля, където ги срещна.
Беше ред на Козела да открие истинското настроение в очите му.
— Гърция и островите са пълни с руснаци.
— Не и Крит. Още не! Цял Кипър говори руски. Шибаните гърци не знаят на какви касапи разпродават острова. Турците ще им се сторят християнски ангели небесни! — гласът му беше остър, като че ли зъл, но когато срещнаха погледите си, не видя ни явна, ни стаена агресия. — Вярващ ли си?
— И аз не знам какъв съм, господин Кан. Като военен бях член на комунистическата партия… Не, не съм религиозен, още по-малко болшевик. Ако има Бог, би трябвало да е за всички — християни, мюсюлмани, евреи… Еба ли му майката какви още секти има.
Чеченецът кимна разбиращо.
— И аз минах по този път. Комсомолец, партиец, стигнах до сержант в Червените барети… Сходна съдба, българино. Ако бях учил, и аз щях да съм полковник. Нямаше по-печен боец от мен. Но съм вярващ мюсюлманин, повече — войн на световния ислям!
Ал Кайда!, помисли Козела, макар че, без някой да му казва, знаеше, че е на лов за един от сподвижниците на Зеления принц.
Стояха още половин час заедно. Чеченецът попита вяло кога ще се появи собственичката на къщата. Козела отговори, че чака да се стопят снеговете. После се разделиха. Беше време за вечерната молитва. Барът опустя.
Най-много време му отне тоалетната. Трябваше да прекара жица през високия прозорец, да я прикрие в ръба на фаянса и оттам, по земята, да я свърже с батерията на чешмата. Две поредни нощи пи вода вместо водка, имитира пиянство и когато чеченците се прибраха на етажа, влизаше „да работи“. Купи синя жица, синя боя според цвета на стената и жълта като умивалника. Когато инсталацията беше готова, започна да търси „чакало“ — така ловджиите наричаха мястото за наблюдаване на дивеча. Пред хотела имаше малък паркинг, заобиколен от ниски клонести дървета. Оттам се виждаше таванът на тоалетната, но не и умивалникът, пред който трябваше да изпържи чеченеца. Козела се върна в дрезденската фирма, нае с американския си паспорт автокран, предплати го и когато го паркираше пред южната страна на хотела, Вадим излезе на балкона си.
— За какъв хуй ти е това чудовище, Иван? — развеселен попита той.
Козела вдигна глава и закри с длан очите си от слънцето.
— Оградата е антика. Не искам да я разрушавам.
— Каква ограда, бе? Да не строиш пандиз?
Козела се изсмя фалшиво. Надяваше се, че шибаният чеченец не е схванал интонацията.
— Трябва да внеса пиано, мебели. Да изнеса някои неща, които не минават през вратата.
— На оная къща? Дето я купи за жената?
— Да.
— Искам да я видя. Това е идея… Може да реша да я купя.
Козела поклати глава.
— Малка е за теб. Няма място за охраната. Продават се къде-къде по-готини палати… На безценица.
— Кой ги продава?
— Една немска фирма, Вадим. Слез. Ще те представя на собственика.
— Утре… Не, в неделя! — беше четвъртък. — Къде отиваш?
— В бара. Мой ред е да черпя.
— Идвам.
Вадим Кан не преживя нощта, камо ли да дочака неделята. Беше преди десет вечерта, когато Козела включи прекъсвача и видя леталната му агония. Отдалече приличаше на медицински електрошок, отблизо — на загорял бифтек. Когато чеченците помъкнаха Кан към болницата вместо в моргата, Козела прибра инсталацията, инструментите и оверола5, слезе на стотина метра под хотела и ги хвърли в първата канализационна шахта. После постави чугунената решетка на мястото и се върна в бара. Един час по-късно чеченците се върнаха отчаяни и едва тогава се сетиха да търсят причината за смъртта на Шейха на Икерия. Нито те, нито полицията откриха и най-малката улика за причинилия смъртта токов удар.
Козела бързаше. От една страна, не можеше да не присъства на погребението на Вадим Кан, от друга, Хакел вече втори час го чакаше в хотела.
— Прекаляваш, зискег6! — нервно, тихо, дори злобно каза германецът. — Чувал съм, че престъпникът се връща на местопрестъплението, но че рони сълзи над гроба на жертвата си, ми се вижда прекалено цинично.
— Но необходимо, Хакел — Козела имаше „адска“ нужда от водка и никаква от оправдания. — Защо си тук, зискег? Имаш намерение да се държиш като равин?
— Хакел се усмихна кисело.
— Опазил ме Господ, Козел. Ние сме в един отбор, старец!
— Мърдър Корпорейшън?7
— И така може да се каже.
Пиеха бавно. Мълчаха. С периферното си зрение Козела следеше всяко движение на чеченците. Бяха тревожни, но не и подозрителни. По всичко личеше, че се готвят да напуснат хотела.
— Кога ще видя къщата?
— Утре. Имаш ли известия от Морис?
— В неделя момчето ще пристигне от Москва. Сабри ще бъде с него.
— Тогава ще видиш къщата в неделя. Не само ти.
Не Вадим Кан, а Осип Марин щеше да види своя бъдещ дом, където щеше да расте под грижите на отчаяната си, но горда майка.
На третия позив Флора включи мобилния телефон.
— В Атина ли си, Иван? — със зле прикрита тревога попита тя.
— Не. Слушай ме внимателно, Флора. Прибери багажа, целия. После купи еднопосочен самолетен билет до Мегало Кастро в Крит. Като разбереш часа на полета, обади ми се. Разбираш ли?
— Да… Служило ли се е нещо? Нещо лошо?
— За Бога, Флора, не! Прави, каквото ти казвам. Ще те посрещна на летището — и изключи апарата. Хакел го гледаше изпитателно.
— Флора ли беше?
Кимна.
— За нея ли купи къщата?
— На нейно име. Имам нужда от нови документи, Хакел.
Полковникът от всички възможни разузнавания се изсмя презрително. Поне така му се стори, въпреки че маската му не изобразяваше презрение.
— На фамилията на Флора? — попита Хакел.
— Да. Йон Марин, бивш офицер от Секуритате! Не искам малкия да живее с мисълта, че е копеле!
Пета глава
Иззвъня джиесемът му.
Обаждаше се Хауки Исламболи. Предлагаше нови сто хиляди долара срещу протекция на половин тон дрога от Капитан Андреево до Калотина. Прие поръчката под носа на Хакел, но имаше нужда от Перо Пора и от онези ескадронисти, които бяха останали под прикритие… И от време. Щеше да е готов след десет дни.
Беше четвъртък, 24 януари. Времето омекваше, а и прогнозите очертаваха продължително
