— Радул! — продължи той, като се обърна и го потърси с очи между двадесетината мъже, с които се запозна още в егрека на Сокол и които оттогава не го оставяха сам.
— Думай! — пристъпи към него мечкоподобният овчар.
— Стадата няма да стигнат! — делово обмисляше нещо Бърдоква, навел глава и без да го погледне. — Ще трябва да се събере и една черда от говеда и закара също надолу…
Радул изпъшка, като че ли се задави от недостигащия в този миг въздух за рунтавите му и открити гърди.
— И воловете?
— Всички.
— Но старейте няма да ги дадат… Ще ме пребият с тоягите си, ако поискам това от тях!… Помисли, Бърдоква!
— Не — каза твърдо другият. — Вземи ги насила и не жали никого. Може да пребиеш някого, ако стане нужда… Онзи, който не дава сега за нас, помага на татарите. Напомни им, че поганците и без това утре или в други ден, все едно, ще им вземат всичко, ако не ги спрем!
Отмина и Радул.
— Кузман! — изреждаше Бърдоква.
— Ето ме…
— Кажи на дружината, че тази нощ тръгваме надолу и ние!…
— Добре, Бърдоква!
Бърдоква сне кожения си войнишки калпак с подигнати наушници, обърса с ръкав потта от широкия си мургав лоб и с бавни крачки пое по стръмната пътека, която водеше към пещерата на отца Данила. Юнското слънце разливаше по върховете на планината златото на чуден залез.
БИТКА С НЕБЕТО
Юначен и умен беше татаринът Алтай и макар още твърде млад, едва тридесетгодишен, аллах щедро бе изсипал милостта си върху разбойническия му живот. Имаше той чуден букет от жени и робини, една от друга по-хубави, като благоуханни градински зюмбюли. Едни от тях, татаркини, увяхваха по аулите на далечната кримска земя, а други, печални и уплашени друговерки и наложници, като уловени сърни минаваха през походната му шатра из чужди и далечни земи и през спокойните нощи на почивката услаждаха със зачернената си младост коравото сърце на разбойника.
Алтай беше една измежду най-надеждните издънки на могъщата орда на татарския хан Ногай, нахълтала в ония времена по всички посоки и земи на Балканския полуостров за грабеж и завоевания. Родственик по майка на самия хан, смел и хитър, той блестеше като звезда в походите и битките. Между воинските първенци на ордата той беше любимец на всички и събуждаше в тях едва ли не надеждата за един истински наследник на някогашния прочут по цялата земя Чингис хан. По-висок с една педя от останалите татари, той яздеше на черен като смола арабски жребец със сърмошито седло и сребърни юзди Под отметнатата му на едното рамо татарска бурка блестеше въоръжението му от скъпи персийски ками и дамаски ятаган, и кожената муска срещу болести и беди, окачена на шията му от старата татаркиня майка. Триста души водеше след себе си Алтай, все перчемлии храбърци, с малки, полегати, но пъргави очи, готови да се хвърлят в огъня зарад него. По североизточните краища на българската земя и Тракия, по долини и равнини, навсякъде препускаха и злочествуваха такива шайки, наглед разпокъсани и разединени, примамвани от плячката ту тук, ту там, но навсякъде все едни и същи — силни, защото нямаше кой да ги спре. Дълги кервани от тежки волски коли се проточваха по друмищата след тях, претоварени с плячка. Многобройни стада от овце и говеда бавно кретаха след керваните в едно безкрайно скитничество, без да знае никой где най-после ще спрат, отседнат и си отдъхнат.
Ала няма пълна и незасенчена от някоя грижа радост по земята. Силен, здрав и любимец на съдбата беше Алтай, но бръчката на такава грижа беше се вдълбала вече и на неговото мургаво ниско чело. Касим бег, негов побратим, вожд на татарска шайка, по-голяма от неговата, му съперничеше и му препречваше пътищата по широката Тракия. С няколко години по-стар от Алтая, той имаше и опита на по-сръчен нашественик, и керванът на плячката му далеч надхвърляше този на Ногаевия любимец. Много нощи не бе спал Алтай, измъчван от мисълта за това. На два пъти се среща с Касим бег по този повод и след общоприетия поток от любезности между двамата предпазливо му беше намекнал да не нахълтва с хората си из долината на Подгорието, чиято отчайваща беднота го разсипваше и не оправдаваше надеждите му.
Касим бег, като че ли беше очаквал това, усмихна се лукаво и любезно го поправи:
— О, този край съвсем не е толкова лош, както казваш ти, Алтай… Напротив, цяла Тракия сега се е изпонабутала из клисурите и шумаците там. А нас не ни трябва пуста земя, за да я орем и сеем като тукашните хора. Ние сме гости тука. Ще вземем онова, което може да се вземе, и ще си ядем. Кому как се усмихне съдбата! Не се сърди… Аз ще ти подаря един болярски ат, бял като сняг, който струва сигурно повече от десет тукашни села. Не се отказвай от подаръка ми, вземи го за добро приятелство!
Алтай също принудено се усмихна, от което бръчката на челото му стана по-дълбока, прие подаръка и се разделиха като добри приятели. Но още на другия ден той изпроводи с доверени хора белия ат чак в Добруджа на самия хан Ногай, който по това време беше отседнал там. Конят не бе изпратен вече като подарък, а като страшно доказателство на едни безподобни козни, които като отровна стрела трябваше да повалят Касим бега. Чрез устата на доверен пратеник, с прискърбие и тъга на сърцето си Алтай съобщаваше на Ногая за някаква мнима и близка изневяра на Касим бег към могъщия хан в полза на Токай, братовчед на хана, с когото от години наред ги разделяше подмолна династическа вражда. Според доноса Касим бег беше подарил скъпия жребец на Алтай не за друго, а като подкуп и примамка към едно общо коварство срещу великия баща на татарите.
По същия пратеник хан Ногай отговори на Алтай с такова писмо:
„Благодаря ти, сине, за откровеността, която ми поднасяш, и грижите, които полагаш за мен. Аз ти вярвам, защото и по други пътища аллах е просветил ума и погледа ми, за да узная за вероломството на Касима, това неблагодарно куче, което досега се хранеше от трохите на трапезата ми. И за да не повдига той повече гнева на сърцето ми, предоставям на юначната ти ръка да накаже изменника и вземе под закрилата си ордата му, всичкото му богатство тук и там, навсякъде.“
Алтай беше неграмотен, но имаше в ордата си гърбав и грозен татарин, който по неведоми пътища като магьосник беше успял да се научи да срича тайната на писмените знаци. Той прочете писмото на Алтай, който го разбра и се усмихна. Клеветата беше улучила целта си. Той държеше в ръцете си смъртната присъда на най-ненавиждания си враг. Никоя сполука не го беше правила по-щастлив от тази. Благословен от аллаха беше неговият път, имаше защо да се радва на щастието и ранната мъдрост на своя внук и самият хан Ногай, но… по-хитър и ловък излезна от всички младият подгорец овчарят Сокол.
Чудна и свежа беше юнската сутрин. Слънцето щедро разливаше ярки потоци светлина и като че ли само то изгаряше от любовно опиянение към изумрудната гръд на земята. Рано се беше събудил през този ден и Алтай. Шатрата му, бяла и островърха, се издигаше високо над другите в татарския стан, обграден като с ниски стени отвсякъде с разпрегнати натоварени коли, коневръзи и с димящите още огньове на нощната стража. Алтай се понаведе, за да излезе през спуснатите платна на входа, хвърли отспал и доволен поглед към пробуждащия се стан и се протегна. Ставите му леко запукаха и очите му зажумяха весело срещу блясъка на слънцето. Невидима, сякаш се беше крили досега, сънливата бегска прислуга изскочи из съседните шатри и се завъртя безшумно, угодливо край него, Поднесоха му сребърен ибрик, приличен на великолепен паун, за да се измие. Алтай плисна няколко шепи вода със сумтение върху лицето и обръснатата си глава, потегли дългия кичур коса на перчема си и се обърса; Без шум и думи, бързо протичаше сутрешният обичай на измиването и молитвата. Прислугата постла малък и пъстър губер върху земята пред шатрата. Алтай приседна върху него, обърнат срещу слънцето, сложи длани зад ушите и с неясен шепот на няколко пъти ниско наведе челото си към земята… Когато стана отново на крака, свеж, бодър и усмихнат, и се огледа наоколо, целият стан повтаряше след него същата церемония. Той поздрави високо близкостоящата до него, прислуга с идването на новия ден и изведнъж спря съсредоточен сериозен поглед върху нещо, което беше забележил там, някъде между колите. Вързан с яко въже, направо за шията като куче, там стоеше, свит до калните спици на едно колело, тъдявашен човек, не татарин, който също не
