правдата не се бяха обличали в по-красноречиви и възторжени думи от ония, с които през този ден той обжегваше душите и мъжеството на тия хора. Когато се разотиваха, всички те усещаха, че драговолно са приели една съдбоносна власт над главите си и че цялото съществуване и бъдеще на Подгорието отсега нататък беше сложено в ръцете на Бърдоква.
Прозорлив и ловък, Бърдоква не прибърза да вдигне веднага тревога, след като на другия ден пристигна в Даниловия дол. Той познаваше душата на своя народ, оплетена като синджири в страшни суеверия и в беззъбата власт на старейте. Трябваше да се пипа по-внимателно, да се опита да спечели и тях. Там, в тия повехнали складове на годините и опита, той предвиждаше, че страхът няма да отстъпи лесно и изведнъж мястото си за неговата рискована идея. И затова трябваше да не се бърза. На първия и надвиснал като безжалостен меч над главите на хората от новото село въпрос за татарите той отговаряше ясно и просто:
— Трябва да ги прогоним!…
Как? Никой не можеше да си представи това изведнъж. Съмнението, недоверчивото поклащане на главите беше отначало отзвук на тия смели думи. На пръв поглед това беше лекомислие, от което непосветените още селяни останаха разочаровани донейде, защото смятаха, че не подобава на техния Бърдоква… Очевидно той знаеше всичко, познаваше широкия свят и хората, носеше юначно сърце, но не познаваше само едно, най-важното — татарите и тяхната сила. Та това не бяха познатите чуждоземни заробители, нито гърци, ни латини, о не! Това бяха самите дяволи, наскачали на хвъркатите си коне от самия пъкъл върху мирната родна земя, за да обърнат и самата нея в пъкъл!
В първите дни може би само отец Данил измежду непосветените долавяше особеното значение във връщането на Бърдоква, а и той беше ходил да се разговори с него на няколко пъти и в тези разговори старецът съвсем ясно прозираше новата и буйна намеса, изразена още само в думи, тежки, ясни и смели, които прозвучаваха като призив за един истински бунт не само против татарското иго, но и против малодушието на робите. Отец Данил, макар и смътно още, предвиждаше, усещаше и по-нататъшните намерения на Бърдоква. В неговото лице старецът ясно и с тиха радост откриваше още един еретик в Даниловия дол, макар и с по-друго направление, смело опълчил своето негодувание срещу грабежа, насилието и мъката, в които пъшкаше до изнемога простият, неук и духом обезоръжен народ.
Всяка ерес носи дълбоко в своята същина тревогата на бунта. Богомилството беше венецът на този бунт. В започващата деятелност на Бърдоква сега с вълнуваща надежда старецът виждаше едно истинско превъплъщение на собствения си дух, на своята избеляла идея за човешка правда, духовно пречистване и добруване, с тази разлика само, че другият, вместо с расо, молитви и опрощения, щеше да воюва с меч и огън. Те и двамата, монахът и боецът, тръгваха от различни точки, за да се срещнат в ъгъла на една обща цел. На Бърдоква трябваше да се помогне. Несъмнено той беше пратеник на провидението. Старецът разбираше това добре. Неговата известна по целия Хемус и Тракия висока и чиста духовна слава едва ли не на светия беше също необходима за делото, което се започваше. И той с радост и без остатък я пожертвува.
Когато старейшините около две седмици след идването на Бърдоква запитаха отшелника какво мисли той и дали трябва да се вярва в една решителна съпротива срещу татарите, за която постоянно намекваше завърналият се син на Вукола, той, който всеки миг през последните денонощия беше очаквал неизбежно този съдбоносен въпрос, отговори спокойно и ясно:
— Аз вярвам.
— Чудно! — почесоха бради старейшините. — Ами как тъй, отче… Без цар, без боляри и войводи нима може да се води война с тази напаст?…
— Щом бог поиска, може…
— Ами войска?
— Бърдоква ще я събере.
Едва след тази среща и разговор с отшелника поотвориха очи старците и видяха неща, които бяха пропуснали да забележат досега. По колибите и дупките на Даниловия дол неусетно и безшумно бе закипял един нов живот, който като пролетно пълноводие беше изскочил из сухото корито на отчаянието и безсилието. На стремителни вълни той тичаше, задъхан от растящото напрежение, пак надолу към запустелите и опожарени селища под планината. Отложиха рунтавите си капи старците, поогледаха се наоколо и цъкнаха езици:
Вуколовският ковач Ристак беше едър, силен и хитър мъж, изкусен като дявол в занаята си Дълго време преди идването на татарите той беше ковал мечовете, копията и брадвите в Лациславовата оръжейна при кулата. А ето че сега и тука той беше успял да издълбае в самите корени на буките три огнища и постави до тях три още неизсъхнали ковашки мехове от прясна волска кожа. Невидими хора засъбираха и донасяха при него изоставените скъпоценни парчета ръждясало желязо, вехти секири и нови палешници от цялото запустяло Подгорие. Дойдоха отнякъде още непознати майстори ковачи, помощници и любители и в Даниловия дол като тревожна песен отекна звънът на стоманени наковални, върху които людете зачукаха своето просто и първобитно оръжие от брадви, мечове и острошипи боздугани. Овчари-дърводелци засушиха и засвйваха край огньовете жилави дрянови пръти за лъкове и стрели с железни върхове. Бежанците започнаха да лягат и стават въоръжени, кой с каквото намираше, с повишеното самочувствие на въстаници, които очакват нещо и броят дните. Изведнъж в топлите вечери момите пропяха протяжно и тъжно забравената песен за юначния овчар Бърдоква.
Старейшините гледаха навъсени, слушаха и клатеха глави. Виждаше се, че навсякъде и във всичко се изпълняват желанията на сина на покойния Вукол. Името му като че ли беше изместило всичко друго в сърцата на хората от Подгорието и се преплиташе дори и из устата на сополивите и голи малчугани от колибите. Един бунт се раждаше. Неизбежен, той растеше като гороломна буря по снагата на Хемус, ала все още малцина бяха ония, които вярваха в неговото тържество. Засега това беше само пробудилият се и отчаян човешки нагон за отбрана до смърт, ненадеждната сламка пред очите на давещия се. Бърдоква разбираше това добре. Хората още не вярваха в собствените си сили толкова, колкото в неговото име на вожд, като в някакъв талисман, който само по пътя на чудото можеше да им донесе спасение.
Една проста сметка на съобразителност може да крие в себе си понякога и една гениална стратегия. Войникът Бърдоква не смееше да мечтае още за една макар и малочислена бунтовна войска. Сега му трябваше само една малка дружина от хора — вълци, една отчаяна глутница, която трябваше да носи със себе си сили да прегризе дословно със зъби гърлата на първата татарска шайка, която срещнеше, за отмъщение и показ. Пред мисълта за тази среща с непознатия и кръвожаден враг той стискаше широките свой челюсти до болка, от което страните на лицето му потрепваха като от треска. Това беше гърчът на див звяр, приготвил се да се хвърли в борбата до смърт или победа срещу друг звяр. Във въображението му се преплиташе още картината не на една схватка или обикновена битка между врагове, а на някаква бясна ярост и невиждана човешка жестокост, пред които й най-издръжливото войнишко сърце трябваше да се огъне. Татарите трябваше да запомнят първия удар. В този удар Бърдоква залагаше всичко, съдбата на цял народ и главата си.
Най-тежкото бе, че трябваше да се бърза. Всеки нов ден можеше да донесе изненадата предивременно да бъде пак подгонен бежанският мравуняк от Даниловйя дол. Втора страхотна паника не биваше да се допуща. Съгледвачите от устието все по-често донасяха обезпокоителни новини. Личеше, че татарите се канят скоро да нахълтат и тука. Но и Бърдоква беше Неуморим в безсъницата и напрежението на работата си, той ту обмисляше, мълчалив и затворен в себе си, нещо, ту пък в тихи разговори с хората от своя малък селски щаб споделяше плановете и намеренията си. Понякога той ругаеше и се сърдеше и на най- доверените си съучастници и им искаше почти невъзможни неща.
Навръх празника на Свети дух той поиска от Сокола й още няколко други овчари да свалят стадата си от планината и ги пуснат на паша по поляните до входа на Давиловия дол. Овчарите отвориха уста от изненада и уплаха. Това беше равносилно сами да се хвърлят в лапите на злодеите.
— Ще ни видят и хванат! — едва успя смутено да изрече Сокол.
— Та затова ви и пращам, я! — студено го изгледа Бърдоква. — Все пак — смекчи тона на своето искане той — гледайте да не ви хванат. Щом забележите татарите, прибирайте бързо стадата насам, но тъй, че да разберат и те, че бягате от тях… Хайде, утре рано всички трябва да сте там, долу!
Сокол и другарите му заминаха, изпратени от едва забележимата и тревожна усмивка на Бърдоква подир тях.
