спираше. Кучешкият лай идваше срещу него все по-отчетлив и близък. Това го насърчаваше, тласкаше напред. Той се катереше по стръмнините като четвероного, с крака и ръце едновременно, търкаляше се като откъсната скала по нанадолнищата и сипеите и газеше из плътните шумаци със стъпките на мечка, докато най-после стигна.
Кучешка глутница спря Бърдоква в тъмнината и той въздъхна облекчително. Огледа се. Пред него, на около двадесетина крачки, върху малка и тясна падина, мъждееха полуизгасналите главни на овчарски огън. В полузрака на чистата и звездна нощ опитното око на Бърдоква набързо разучваше всичко. Стадото, разпръснато на малки тъмни петна по поляната, се раздвижваше и неспокойно се събираше на плътни купчини край огъня, подплашено от предупредителния и бесен кучешки вой. Той се огледа за втори път. Овчарският му усет, останал отнякога, го подсещаше какво трябваше да прави в тази доба. Налагаше му се една особена предпазливост. Пред него, около огъня на откритата малка полянка, не се виждаше сянката на никакъв човек. Разбуден от лая, овчарят сигурно беше открил вече присъствието на непознат човек в гората, който, прикрит в сянката на дърветата, го дебнеше оттам, без да подвикне и спре разярените кучета, докато разузнае вида и намеренията на нощния гост. Една готова да полети в тъмнината овчарска стрела или вдигната брадва очакваха и дебнеха Бърдоква във всяка негова нова и непредпазлива стъпка.
— Овчарю! — извика той, използувайки първото и мигновено затишие между кучешкия лай. — Къде си?
Никой не му отвръщаше. Но той беше уверен, че е чут, и продължи:
— Тази нощ ще ти бъда гост… Идвам отдалече. Не мисля нито за зло, нито за грабеж на овцете ти… Искам само да си почина при твоя огън… Не бой се!…
— Сам ли си? — запита колебливо някой, невидим в тъмнината.
— Сам…
— Тъдявашен? — заразпитва гласът.
— Да. Бях овчар като тебе…
— От татарите ли бягаш?
Тоза беше един неочакван въпрос. Като мълния блесна в съзнанието на Бърдоква и неговият отговор.
Трябваше още един миг само, за да назове името си пред невидимия домакин на дивия дол, име познато и сигурно още незабравено между овчарския свят на този край, но се възпря. Татарите — тази дума за него беше почти непозната. Той си спомни смътните слухове, които беше дочул в Търново. И сега изведнъж уморената му и притъпена от непоносимия глад представа за бедата, която беше прогонила хората от Вуколовското селище неизвестно где, просветваше като метеор и го насочваше в тежкия мрак на неизвестността. Загадката, в която като лунатик се беше люшкал тук тази вечер, се разкъсваше.
— От татарите! — отвърна напосоки той.
С издрасканите си длани Бърдоква разгъна за последен път гъстите габерови храсти пред себе си. Той направи още няколко стъпки и се отпусна като повален от бурята бук до мъждеещия огън на полянката. В ушите му бучеше шумът на изтощението. Безмълвен и загледан в изпепелялата жар, той дишаше тежко и широките му плещи навремени потрепваха като от треска. Синьожълто пламъче, внезапно избухнало между димящите главни на огъня, лизна с бронзовата си светлина един паднал на земята и победен от глада Херкулес. Той не чуваше вече нито кучешкото ръмжене край себе си, нито предпазливите стъпки на овчаря, който се беше изправил, наметнат със своя ямурлук срещу него до огъня.
— Храна! — каза тежко Бърдоква, като повдигна поглед към него. Това беше дума, изпусната тежко като камък от гладните му челюсти. В нея имаше всичко-и човешка молба, и властно ръмжене на звяр, готов да се нахвърли върху жертвата си. Това беше дума, от която човек не можеше да не потръпне. Овчарят, млад, около двадесетгодишен мъж, с току-що поболи мустаци и дълга, спусната чак до раменете вълнеста коса, отметна ямурлука си. С покорен израз той отвърза кожения си торжим от рамото и го сложи пред легналия Бърдоква.
— Яж! — покани тихо той непознатия си гост. — Щом казваш, че си бил и ти някога овчар, не ще се разсърдиш на моята вечеря. Хляб нямаме отдавна. Татарите изгориха и взеха всичко.
Момъкът извади кожена торбичка с млечна отгзара и парче изсушено козе месо.
— Утре ще те напоя с мляко — допълни той, като хвърли крадешком бърз поглед към широкия и тежък меч на госта.
Челюстите на Бърдоква заработиха с такова усърдие, че само след малко от оскъдната му вечеря беше изчезнала и последната троха. Когато повдигна отново глава, вече полусит и поуспокоен от спазмите на глада, той като че ли за пръв път забеляза присъствието на дългокосия момък срещу себе си и с едва забележимо любопитство се вгледа в него.
— Сполай ти! — каза с тих глас на признателност той, като обърса с ръкав отпуснатите си мустаци. — Без малко щях да пукна от глад, ако не бях те намерил, дявол да го вземе!… Татарите казваш, а?… Ами Вуколовци далеч ли побягнаха оттука и те?
Той говореше бавно и тихо, като че ли се уморяваше от думите си. После, като протегна ръка, оправи замислен полуизгорелите главни на огъня и ги поочука една в друга. Малък рой искри с тихо пращене заиграха в лекия дим, подгонен от събудените пламъчета на огъня. Някъде встрани, из тъмнината, още ръмжаха неспокойно пропъдените от овчарската гега песове.
— И Вуколовци, и Драгановци, и Панковци, па току речи и цялото Подгорие се навряха хе там, в Даниловия дол! — отвърна овчарят, като приседна срещу него. — Думат, че поганците не обичали яко да се навират в планината. Страх ги било… Ама кой знае?…
Бърдоква повдигна оживено вежди:
— Много ли пакости направиха?
— О-о!… — проточи враг овчарят, учуден и изненадан от неосведомеността на своя непознат нощен гост. — Мигар не си чул и видял?
Бърдоква поклати отрицателно рамене:
— Не. Аз идвам отвъд Хемус, от Търново… Там за татарите се само приказва засега, но никой не ги е виждал още… Много ли са?
— Ех — каза оживено овчарят, загледан недоверчиво в студено-спокойната маска на странника. — Те са толкова много, колкото са звездите на небето. Навсякъде се срещат и виждат вече. Няма село из нашенско да не е почернено от тях… Ами ти накъде, пътят ти да не води към Родопа?
— Защо питаш?
— Хм! Ще ти отсекат главата още щом стъпиш в полето. На кол ще я побият, щом те видят с този меч! — убедително подчерта той.
— Я гледай ти! — се усмихна едва забележимо Бърдоква. — Толкова много ли са страшни?
— Като самите дяволи — отвърна, възбуден от спомена за тях, овчарят. — Те имат коне, които тичат по-бързо от вятъра, и носят криви мечове, от които главата пада само с един удар. Жени и деца, стари и млади — всички колят, за да остане тази земя и стадата ни само за тях… Старейшините казват, че бог сам ги изпраща за наказия. Беда!…
— О-хо! — наведе усмихнат поглед към огъня Бърдоква. — Мен пък ми се струва, че мъдростта на старейшините на никого няма да помогне в това лошо време. Ами не приказват ли старците, не гадаят ли кога ще се свърши тази наказия, а?
Момъкът сви рамене:
— Не.
— Значи нищо не знаят и не познават — поклати глава Бърдоква.
Овчарят се замисли. Самоуверените думи, в които събеседникът му слагаше едно толкова недвусмислено пренебрежение към опита и белите коси на годините, го учудваше. Това, което току-що бе чул, за него бе истинска ерес срещу дошлата през вековете и никога неостаряваща почит и боязън пред беловласата власт на задругите, колибите и селищата. Този непознат и неочакван гост му се виждаше съвсем чудноват. С начина на идването си и с думите си той приличаше на истински овчар. Познаваше се. Но полувоинската му външност, широкият меч на бедрото му, пристигането му чак от Търново и смелата шега за старейшините — всичко това придаваше в очите и въображението на овчаря едно неспокойно обаяние, което растеше с бързината на миговете.
