всички тия хора и дори цяла Тракия… Но тук те идваха не само за това. За тях мечото жилище на отшелника, с течение на годините и благодарение на чудноватия и богоугоден живот на обитателя му, беше добило значението на една истинска светиня. Тука, в нейното подножие, ужасените хора дълбоко вярваха, че ще намерят спасение, не толкова поради безопасността на това място, закрито още отдалеч с вековни гори и скали от окото на кръвожадния нашественик, но преди всичко и затова, че се надяваха, че все още не губеха надежда в чудотворното посредничество на скита между тях и бога, който ги беше изоставил… Отец Данил разбираше това добре и завладян от страшно смущение, дошло някъде из дълбините на едно общо и смътно очакване за някакво спасително чудо — зачака и той.
За няколко дни вековният покой около скита, разклащан досега само от бурите, резкия писък на нощни птици или воя на гладен звяр през зимите, отлитна неусетно нанякъде. Под току-що раззеленилата се и къдрава покривка на гората зашумя невидим за окото хиляден човешки мравуняк от бежанци, пристигащи всеки нов ден отдолу, откъм опразнените села. Запращяха по склоновете на дълбокия дол младите буки, поваляни от удара на брадвите. Задълбаха се дупки из земята за нови човешки леговища. Плачът на деца се смесваше с мученето на добитъка и неуморния кучешки лай през целите денонощия. Вечер, по тъмно, се разпаляха стотици малки огньове, скътани до дебелите корени на дърветата, и блещукаха между прозрачната завеса на листата и клонете като бледи звезди чак до сутринта. Замириса на дим и тор и дивечът, вдигнал муцуви, се оттегляше, подгонен от бегълците, все по-нагоре и навътре в планината. Дните ставаха все по-светли и дълги, а нощите топли и лунни. Между хвощовете и зелената папрат започнаха да раждат жените и да се ягнят овцете.
Пътеката за скита беше стръмна и уморителна вече за краката на отца Данаила, но новото село, което изникна изведнъж под него с дишането си, с детските викове и кучешкия лай, сякаш разбуди и него като планината от някакъв дългогодишен сън. Животът на хората, от които той напразно се беше мъчил двадесет години наред да се откъсне, сега със своето цялостно присъствие и всекидневен кипеж го поглъщаше отново в себе си. Отвикнал от тяхната глъч, отначало той като че ли се боеше да слезе при тях, но скоро свикна с това; нещо повече, тяхното ново съществуване, изпълнено със същите нужди и мъки като неговото, го примами надолу и той започна всеки ден да слиза там. Обикаляйки навсякъде по разпръснатите колиби, той разговаряше със старейшините и присядаше до болните, увити в кожи, в тъмните дъна на леговищата. Благославяше и наливаше в простите души надежда.
— Отче, няма ли да се свърши най-после това тегло? — го запитваше някой в пътя му.
— Ще се свърши… — отговаряше уверено и спокойно като самата истина той.
— Кога?
— Скоро.
— Ами татарите?
Отец Данил отминаваше нататък, без да отвърне, като че ли недочуваше жегливия въпрос. Винаги срещу това питане той имаше и един готов отговор, чиято убедителност беше по-бляскава и от слънцето и по-твърда от скалите. Ала този отговор, по свои вътрешни съображения и по силата на една първична християнска догма за смирението, за неизбежността и непротивенето на злото, в която беше заключен и целият морален закон на неговото съществуване, беше цяла пропаст и отец Данил още отбягваше да си послужи с него, като че ли водеше борба със самия дявол. Някога, когато изпращаше младия овчар Бърдоква към Търново със завета да не убива никого и с този завет му подаряваше и муската на най- висшата проява на човешкия дух, той не забрави да нахрани убиеца със сладък мед и да благослови дълбоко в душата си ръката, която беше пуснала стрелата срещу злодеите. И през дългите часове сега, когато седеше между плахите и добродушни селяни на новото село, заслушан въз вълнуващите им разкази за ужаса, който като пожар зачерняше цялата страна, за изгорелите деца и озлочестените моми и невести, старческото му тяло потреперваше, като че ли езиците на огъня се допираха до самия него. Тежко! Той повдигаше овлажнелия си и отслабнал поглед и се вглеждаше недоверчиво в брадясалите лица на заобиколилите го млади и стари селяци. Повечето от тях бяха синове и братя на воини, които познаваха славата на много битки, срещаха се още и осакателите и живи паметници на тази слава, а сега тези люде хленчеха като баби пред него, смутени и уплашени, изоставили жените и децата си в огъня и отпуснали брадвата в яките си ръце, като поразени от гръм… Какво чакаха още?
Едно нечовешко страдание беше сграбчило за гушада един цял народ, неговия, и го задушаваше до смърт. Страдание, което предварително обезоръжаваше духа, притъпяваше с ужаса си всяка мисъл и искра за отпор и преливаше всяка човешка представа за себе си. Някога Мойсей, по повелята на бога, беше превел своя народ по дъното на едно раздвоено море към спасението. Давид беше повалил Голиата. Но сега неговото племе нямаше нито единия, нито другия. Бог чакаше още нещо.
Отец Данил зачака бога.
ОБЛАЧЕТА, КОИТО НОСЯТ БУРЯ
Дълго стоя Бърдоква, подпрян до дънера на стария селски дъб, смутен от изненадата и горчивата мъка, които го бяха причакали в запустялото му село. Струваше му се, че това са най-тежките мигове на неговия живот. И колкото пъти повдигаше глава и хвърляше блуждаещ поглед наоколо си, той откриваше само едно — пустота и смътната представа за нещастието, което беше прогонило хората оттука. Една обща беда беше отнела, откраднала и от него най-голямата му радост в живота, тихата радост от посрещането на близките, роднините и другарите му. Пред нето сега лежеше разбит на прах първият и най-красивият блян на дългото му изгнаничество.
Здрачаваше се. По овлажнялата от потта на дългия път снага на Бърдоква полазиха леките тръпки на вечерния хлад. Беше жаден. На няколко стъпки от дъба, между разголените от пръстта дебели корени, протичаше в тишината с лек и игрив шум бистрата вода на селския поток. Уморен, той пристъпи към водата, отпусна се на едното си коляно до нея и загреба с широките си шепи. Всяка глътка от студената вода попадаше като в жар по всички стави на тялото му. Стомахът му от няколко дни не беше опитвал и най- обикновената човешка храна освен младите букови листа и корени, които той откъсваше по пътя си из планината, зареян из нея като самотен елен. Примамван от мисълта за пълното ведро с мляко и бултурената каша, за които се надяваше, че го очакват тази вечер тука, спотаеният няколкодневен глад сега избухваше изведнъж с всичката си сила. С пристъпа на отмаляваща треска той ограбваше и последния остатък на могъщата му телесна сила.
Но Бърдоква стана. Не приличаше на воина да легне и се свие край потока като стар, умиращ пес. Широката Вуколовска колиба беше празна и пуста като цялото село, от всеки вратник и дупка надзърташе безмълвната грозота на запустението, но все пак родните, людете бяха живи, побягнали някъде далеч или близо, и го очакваха. Той трябваше да ги намери, открие и настигне, където и да бяха, ако ще и в дън земята да потънеше.
Той се изправи с целия си ръст над потока, пое дълбоко въздух и притворил очи към първите звезди на вечерното небе, отвори уста и разцепи тишината с продължителен еднозвучен вик:
— И-ихихиих!…
Бърдоква спря, пое отново дъх и се вслуша в ехото на собствения си вик. Нощта потрепна. Това беше същият обичаен и неизменен овчарски зов, с който тукашните люде, възправени по хълмовете и хребетите на планината, далеч и без да се виждат един друг, се обаждаха и разговаряха помежду си. Цели пет години този вик не се беше откъсвал от гърлото на Бърдоква, но сега, през тази вечер, проеча с такава сила, от която и той самият се позачуди. Наострил слух, той притаи дишането си в очакване. Нощта отвръщаше с отчайваща тишина, но не можа да измами Бърдоква.
Някъде далеч, много далеч, едва донесен от тихия вятър, долетя кучешки лай. Бърдоква взе да души нощния въздух. Там, отдето идваше кучешкият отговор на неговия вик, той знаеше, че има хора, имаше и храна… Там, в далечината, се обаждаше самият живот. И той, олюлявайки се от умората, тръгна в тъмнината срещу него. По-скоро, по-скоро…
Бърдоква излезе от селото. Пред него като тъмна стенах възправена високо и докоснала се в нощта до самото небе, се изпречваше необятният силует на планината, стръмна и мълчалива. Бърдоква познаваше козите пътеки, които водеха натам, отдето беше дошъл отговорът. Не беше дълъг и труден този път за неговите силни крака, ала сега, наведен през гъстите храсти и шумаци, той вървеше, изнемощял от глада като ранен звяр, който заедно с кървавата диря оставя след себе си и последните си сили. Но той не
