болярски дом. Младият Бърдоква видя грабежа и ахна. Направи кръст овчарят, помоли се и потича доста подир пладнешките хайдуци, но никой го не чу. Подсмяха се хората на боязливата му жалба. И тогава стана това, което никой не помнеше да се беше случвало по този край. Посиня от мъка овчарят, опъна задъхано лък и настигна със стрелата си един от болярските люде. Кръв шурна от шията на конника. Той се олюля и се срина като отсечено дърво на земята в краката на коня… Бесни човешки викове подгониха овчаря, ала той успя с бяг да се вмъкне в гъстите усоища на планината. Три недели го търсиха ден и нощ под дърво и камък болярските шайки с глутница от песове и хрътки навсякъде по гората. Две кучета преби с гегата си Бърдоква. Той ги изчака като вълк из хралупите на старите буки и с един удар затвори завинаги предателските им муцуни. Не намериха овчаря, но уловиха в колибите баща му, стария и мирен Вукол, и за помен, и за показ го пребиха вместо сина. Зъл и отмъстителен беше боляринът Лацислав; Остри бяха зъбите му и на никого прошка не даваше. Но и той цяла година не посмя да излезе на лов из планината пред страха от невидимите стрели на побягналия овчар.
Дълго след това, покатерил се чак до върховете на високи буки, поглеждаше Бърдоква към болярската кула, сива, студена и враждебна, стъпила като огромна птица върху скалистия скат на планината. Като сива и ленива змия се извиваха дебелите и високи зидове с бойниците върху тях. Дим, лек като мъгла, се извиваше на прозрачни стълбове високо над скалите и пропастите. Здраво и чудесно беше каменното гнездо на Лацислава. Много мъки, сълзи и селски пот се бяха вграждали половин век в неговите зидове и като мрачна легенда още се носеше по колиби и села от Хемус до Родопа преданието за нейния градеж, сила и могъща власт над земите и людете, надлъж и шир около нея. Но през ония тежки и гладни дни на неволя и вълче скитничество из усоите на планината, загледан към кулата, овчарят Бърдоква не виждаше нищо друго, освен гроба на своя пребит като куче баща, стария Вукол, който и в предсмъртния си миг не беше успял да разбере защо го убиват болярските злодеи. — Ех — въздъхваше Бърдоква, — защо ли не можеше да се преобърне, както в приказките, на небесна светкавица или върколак и тогава с каква дива отмъстителна утеха той би се понесъл към ненавистната кула, за да порази с огъня си целия Лациславов дом или пък да ги издуши с невидимите си ръце за една нощ… Ех, да можеше!
Но приказките са също като сънищата дяволски измислици и едва ли се сбъдват някога. Знаеше това Бърдоква от себе си. Неотдавна, година преди случката с болярските ловци и песяци, легнал между стадото и завит на топка със своя миризлив овчи кожух, той беше сънувал, че е станал цар. Чуден сън!… Видя се той яхнал на прекрасен жребец, силен като хала, заметнат с алена като кръв плащеница, с чуден сребърен меч на кръста От всички колиби по планината и равнината са се стекли люде, да го гледат, да му се почудят, порадват и да му се поклонят ниско, ниско, чак до земята!… А Бърдоква плува на своя жребец като слънце между тях и усмихнат, с пълни шепи хвърля в краката им дъжд от сребърни перпери… Когато се пробуди, полувкочанясал от студа под кожуха и посипан от първия сняг на зимата, който беше превалял през нощта, овчарят дълго лежа неподвижен върху побелялата земя. Той не искаше да се раздели с щастливото си видение. След няколко дни не можа да се стърпи и разказа своя сън у дома си пред димливото огнище на широката и каменна колиба на Вуколовците. Всички там, мъже, жени и деца, се прекръстиха боязливо, като че ли самият сатана се беше промъкнал между тях. Старият Вукол, обронил глава, дълго мисли върху съня на своя пети и най-малък син. И не можа да се стърпи. Рано още на другата сутрин той поведе сина си по горския склон навътре в планината и чак към пладне се спряха под пещерната дупка, жилище и скит на пречудния отшелник в този край — отец Данил. Валеше ситен сняг. Планината навличаше бялата си риза. Входът, дупката, която водеше към вътрешността на скита, не се виждаше отдолу, откъм подножието на скалите. Ниски габерови храсти и хвойни го закриваха от нежелания човешки поглед и само надеждата на хромия или болния и дълбоката вяра на страдащия можеха да налучкат двадесетината каменни стъпала, издълбани от времето и дъжда към жилището на светия човек и богоугодник. Лекият, синкав дим, който се разстилаше леко над побелелите гърбове на храстите, успокоително подсказваше, че отец Данил и сега е вътре в скита.
Вукол поведе сина си нагоре, като се катереше неустойчиво по стъпалата с крака и ръце едновременно. В дъното на плитката и сводеста пещера, висока един човешки ръст, пращеше тих огън. Гъст дим лениво ближеше грапавите стени на дупката, окичена със снопове сухи треви и билки. По издълбаните в потъмнелия камък шупливини, дупки и лавици неприветливо и студено се редяха почернели от огъня малки и големи пръстени гърнета. Едно легло, постлано с няколко овчи кожи, завършваше всичкото богатство на това студено и първобитно човешко жилище. Посрещна ги сух, висок и слаб старец, наметнал скъсано шаячено расо върху кожените си и мръсни дрехи на селяк. Доловил шума и предупредителната кашлица на неочакваните в това лошо време гости, отец Данил стана от огнището и, като внезапно раздвижил се призрак, приближи, вглеждайки се в полумрака към дошлите. Както по стените на скита, така и върху гърдите му не се виждаше нито един от двата символа на православието, кръста и иконата.
— Какво ви носи насам в този студ, добри хора, беда ли? — запита глухо и дружелюбно еретикът. — Минете да се огреете…
Вукол се прекръсти, целуна мършавата ръка на отшелника и прибута Бърдоква пред себе си да стори същото. После, на срички и с мъка, развълнуван, като се чудеше откъде да започне и свърши, той разказа с няколко прости думи за чудния сън на сина си и отново се прекръсти.
Навел глава, с пожълтяла от дима на пещерата дълга, отдавна побеляла коса, отец Данил, замислен в нещо, позабави отговора си и загледан в тихия пламък на огнището, едва забележимо се усмихна.
— Радвам се, че ви посрещам здрави и бодри — провлечено и с тих глас отвърна той, след като изслуша Вукол. — С божия милост аз лекувам недъзите и душите на хората, доколкото мога… От сънища не разбирам… Но нека момчето ти се пази. Такива сънища носят понякога беди. Мене ми се струва, че царската плащеница не е нищо друго, освен дяволското крило, което го е докоснало, когато той е спал. Момъкът ти е мислил и наяве за неща, които са смутили не само сърцето, но и съня му… Всичко ще бъде за добро.
Отшелникът не прие парата, която Вукол му подаде благоговейно, и ги изпрати с молитва. Вукол си обеща мислено, че ще му донесе още на другия ден една делва жито… Но когато, едно лято по-късно, издъхваше под тоягите на болярските люде, последното нещо, което си спомни за миг, беше обещаната делва, която дотогава все забравяше да отнесе в скита на отца Данила, и привърши мъченическия си земен път със страшно огорчение за това.
Отиването в скита на отца Данила беше за Бърдоква едва ли не най-голямото събитие в неговата овчарска младост. Чудният и смешен сън за неговото кратко среднощно царуване остана плътно свързан със спомена за скита. По-късно, след смъртта на Вукол, когато той се скиташе из планината, подгонен от болярски гняв гладен и изтощен, може би същият този спомен беше станал причина един ден отново да се реши да надникне в дупката на еретика по-скоро с надеждата, че ще получи от него къшей хляб или шепа варено жито, отколкото да му бъде посочен изходът за едно спасение от тежкото му съществувание на вечно преследван беглец. И не сгреши. Отец Данил си спомни за него, посрещна го и щедро му поднесе и едното, и другото. Той го нахрани с топла пита и вкусен горски мед, а след това, като протегна сухата си ръка високо някъде над планината към север, посочи му и пътя.
— Върви натам — бащински сложи другата си ръка върху рамото му той. — Там е Търново, царският град… Много хора живеят там, все ще се намери място и за тебе. Поживей там тихо едно лято, две и три, а дотогава, добър е бог, ще премине болярският гняв като буря и ти пак ще се върнеш… Върви и не убивай вече никога!… Само на бога е отредено да съди злодеите и хората, а не на нас… Върви с бога!…
Бърдоква послуша съвета на отшелника и запъпли с тегата си направо през върховете, да търси чудния царски град. Беше пак студено време. Снегът засипваше с дебели преспи друмищата и пътеките, вълчи глутници оставяха дирите си по тях, но той се не спираше пред нищо, докато най-после една вечер стигна. Той се стъписа, изненадан от онова, което изведнъж като в сън се беше открило пред погледа му. Пред него във вечерния мрак беше блеснало Търново. Осветен от високите пламъци на грамадни и неподвижни факли, поставени по платото на Царевец и Трапезица, целият град се заливаше от тяхната заря като от някакъв пожар. Във въздуха се носеше дъхът на разтопена и горяща смола, лой и тамян. А в подножието на лумнали безброй малки и подвижни светлини, носени от невидими човешки тълпи и богомолни шествия, се извиваха тъмните води на река, отразила в себе си пламъците на едно от чудесата на този град. Беше Коледа. Тежък камбанен звън и хлопот на стотици клепала се преливаха в нощта на вълни и безспир. Царевият град заслужаваше името си. Той беше повече от онова, което бедното въображение на Бърдоква можеше досега да си представи. Сякаш него, овчаря, а не Христовото рождество посрещаше тази вечер градът. Всичкият блясък, който можеше да се даде на един велик християнски празник, цар Константин Тих беше пожелал да
