съзнанието му, следваше го навсякъде като сянка, не го пущаше сам наникъде и засъжителствува заедно с него й там горе, в тихото му каменно убежище. Проточили се бяха болни и вярващи подир него. Данил ги приемаше, защото и той не можеше без тях. Полека, с течение на годините, отшелническата му слава се разпростря надалеч, не само из Подгорието, но и зад неговите синори, по планината и Тракия. Един столетник овчар от признателност или пък от неудържим подтик на някакво съновидение беше издялал с желязото на брадвата си тежък каменен кръст от мраморен отломък и го домъкна на гръб до подножието на скита. Той го заби до брега на потока, който шуртеше в дълбочината на дола, и скоро това място доби значението на някакво оброчище за околността. Богомилът Данил не се поласка много от подвига на столетника, направен в негова чест и за негова слава, но се примири с утехата за неговата неизбежност. Този кръст все пак ставаше символния мост, който хората отново прехвърляха упорито между себе си и него. И ето че веднъж след това, в един топъл ден на следната пролет, запъплаха откъм полите на планината нагоре към пещерата като разпръснато стадо стотици люде, мъже, жени, деца и старци, натоварени с курбани и бедни дарове за скита. С бледовосъчно чело, прорязано от дълбоките бръчки на годините, молитвите и поста отец Данил ги посрещна с чудна проповед за любов и правда между ближни, отказа се от даровете, погали децата и утеши старците. Заедно със слънчевия залез той разпрати всички надолу към колибите, като пияни от чистата вяра на думите му.
Когато скоро след това болярин Лацислав научи за магьосничеството и проповедите на отца Данила, той се закле пред себе си, че ще изгори жива в дупката богомилската лисица, която се беше завъртяла из неговите земи. Но и старецът, от своя страна, очакваше това. Дълбоката опитност и усетът му подсказаха за опасността, която можеше да долети някой ден откъм болярската крепост. Отдавна той я беше предчувствувал и, напоследък я очакваше с покорна и скръбна усмивка като нещо непоправимо, необходимо, неизбежно. Да избяга, да се скрие или да потърси из други краища, или в нови дупки убежище и спасение, той не намираше вече сили в себе си. Немощта на ставите му, оброчището и тази хладна дупка, която двадесет години му беше давала гостоприемно подслон й завет от бедите й греховете на земния живот, не го пускаха вече и като с желязна верига го пришиваха към себе си. Ала не би. Случи се нещо друго. Пламтящата борина на Лациславовите хора не успя да стигне до скита на отца Данила и през тази пролет.
В Подгорието, по Хемус и из Тракия стана нещо неочаквано. Планината притаи дъх и се сви, а равнината под нея изведнъж посърна, потъмня, като че ли я бяха лизнали огнените езици на невидим пожар. Като вековен лес, люшнат от първите пристъпи на бурята, пролетя бързо и надалеч по колиби, села и градове мълвата за идването на татарите.
— Татари, татари… татари!…
След мълвата бързо препускаше и бедата. По къдравите скутове на Подгорието, по друмищата и полетата запълзя като ламя многобройна орда от мургавожълти чужденци, яхнали на издръжливи и пъргави коне. Отгде идваха, никой не знаеше, пък и нямаше време да се мисли за това. Въоръжени с криви като полумесец ятагани, лъкове и маждраци, с отпуснати дълги перчеми на главите си, които стигаха чак до плещите им, те носеха вместо знаме конска опашка, привързана за върха на дълго копие. Пред тях земята изтръпваше като поразена от гръм и чума, а след тях оставаше дирята на пепелища и смърт. Задимяха селата и градовете. Пушеците им на високи стълбове се извиваха страхотно към облаците. Всяка нощ засветваше ту тук, ту там огнена заря на все по-нови и нови пожарища.
— Лошотии!… Малко ли ни бяха бедите, та ни пращаш и тази?…
Като подгонени от небивал мор се проточиха керваните на бягащите села към горите. С набързо събрана и оскъдна покъщнина, малко жито и стадата подир тях, жени, деца и мъже с неизразимата уплаха на подгонени от смъртта люде задръстиха друмищата и пътеките в безумното си бягство към тъмните пазви на планината, за да се изпокрият там като дивеч… Ето, още малко, още половин ден път и ще стигнат, ще успеят да се укрият! Децата хълцат от уплаха и глад върху раменете на майките си или привързани върху колите и добитъка, но не смеят да изпискат и проплачат, защото усещат и те, че става нещо страшно. Нека потърпят още малко! Там, в буковите шумаци, ги чака храна и сън, и спасение от връхлетелите ги като зверове поганци… Ох, ох, не ще да стигнат! Там, някъде в далечината зад тях, като малка черна точка се търкаля по кръгозора самата беда. Мъжете слагат от време на време длани над очите си и смъртнобледи вторачват погледа си натам, и после отново и по-усилено поемат напред… А малката подвижна точка на кръгозора расте все повече и повече, разтяга се на ивици като змия и няма вече съмнение, скоро ще настигне кервана на бегълците.
— Татари! — прозвучава като предсмъртен вик някой глас.
С нечовешка сила, още по-страхотен, ужасът погваше бежанците напред. Старците изоставаха. Майки оставяха с вой пеленачетата си из крайпътните храсти на милостта на бога, отмалели от товара на другите деца. Добитъкът се разпръсваше, изоставен по полето, колите спираха и задръстваха пътя. Те вървяха твърде бавно, за да ги дочакват стопаните им. Опустяло всичко!… А зад тях, все по-ясно и близко, расте и лети подвижното петно на татарската орда и дига леки облаци прах зад себе си…
Отец Данил чуваше и виждаше всичко. Засъбираха се през нощите предпазливо като лисици и старейшините от побягналите села. Поглеждаха се един друг като стъписани и разбираха, че няма какво да си кажат. Мъдростта на годините им не беше достатъчна в тия дни на тревога и ужас, за да кажат нещо повече на селяните освен единединствен съвет — да бягат!… Но най-после измислиха и нещо друго, което им се стори твърде важно. Решиха да изпратят няколко избрани помежду си старей до кулата на Лацислава, да почукат на портата му и да се оплачат лично на боляра за нещастието си; да му разкажат как ето вече две седмици людете се крият като зверове из горите и се хранят само с корени и гнил желъд. Децата мрат като от мор. Нека боляринът не чака повече, а да пусне конници към Търново и обади за всичко на царя. Какво правят Тих и войводите? Не виждат ли, че селяните чакат за помощ и закрила? Или пък се изплашиха и те от поганците, боже опази!…
Решиха, прекръстиха се старейшините и изпратиха хората си до Лацислава. Шест души старци, глави на прочути задруги и селища, заминаха с тоягите си и не се върнаха вече. Боляринът не отвори тежките порти на кулата си за тях. Почукаха старейте с тоягите си, както бе им поръчано, позавъртяха се край високите и непристъпни зидове на хемуската крепост, но никой не им се обади отвътре. Лацислав беше заповядал на стражата да не отваря на никого. Сам той вътре беше недостижим за никакви беди. Поганците не можеха да нахълтат и не се бяха опитали още. Пълни бяха с вода щерните на кулата, в оборите се търкаляше угоен добитък, а от хамбарите преливаше едро загорско жито. Високи и твърди бяха стените. Не татари, а птичка не можеше да надникне в орловото болярско гнездо.
Оброниха глави старците. Студено като камък се показа и сега, в това трудно време, болярското сърце. Разбраха те, че и сам бог ги изоставяше, и тръгнаха назад. Но не се върнаха. Закъснели бежанци, които бяха минали на другия ден по пътя на пратениците, разнесоха из горите вестта, че са ги видели насечени да лежат край пътя, близо до болярската кула, сигурно подушени и настигнати от поганската шайка.
— Отче Даниле — каза веднъж, една седмица след случката със старейте, задъхан от кашлица, Панковският старейшина, като се промъкна, капнал от умора, в пещерата на отшелника. — Хората, които пратихме за милост и помощ при боляра, не се върнаха… Думат, че татарите са затрили и тях. Бог да ги прости!… — Старейшината свали калпак и почеса брада. — Е, то се е видяло, че няма друго спасение, освен да се търси някаква сгода, та да се скрием от поганците… Та ще ни пуснеш ли, отче, да направим колибите си тук, долу при кръста… Пратиха ме селяните да те попитам.
Данил въздъхна.
— Земята е само божия — замислено отвърна той. — Аз нямам нищо мое върху нея… За да се запазят от хищниците, тварите се крият, къде намерят. Елате и вие тука! Мястото е сгодно. Добре сте намислили.
Той изпрати стареца, като го придържаше с една ръка, хванал го отзад за пеша на овчия му кожух, за да не се подхлъзне по стръмните каменни стъпала надолу. След Панковския старейшина дойдоха през няколко дни и други. Един след друг, подпирайки се на тоягите си, закатериха се нагоре към скита побелелите едновековни люде. Нерешителни и плахи като деца, те отлагаха калпаците си, кръстеха се и искаха като милост все едно и също нещо — да се заселят при кръста. И Данил ги приемаше. В думите, които се отронваха с мъка изпод увисналите и побелели мустаци, и в погледа им на отчаяни и беззащитни люде отец Данил долавяше веднага смисъла и причината на тяхната молба да се заселят тука и по-близо до него. Планината беше нагърчена от безброй дебри и усои, които можеха да притулят като под майчино крило
