дошъл през 1294 година в Цариград тъкмо по това време, когато натискът на турците в Мала Азия бил твърде силен. Представил се на императора под името на Ивайло, той твърдял, че бил успял да избяга от татарския лагер и че е готов да възглави войска за прогонване на турците. Заподозрян в измама, тъй като бившата българска царица Мария казвала, че това не е нейният съпруг, „Лъжеивайло“ бил хвърлен в тъмница. Във византийската столица обаче настъпила необикновена възбуда. Щом се разнесъл слухът, че се е появил Ивайло, населението започнало да настоява да бъде пуснат българинът от затвора и да му се позволи да потегли с войски за Мала Азия. Общо било убеждението, че само името на прославения вожд е достатъчно, за да се всее уплаха сред османлиите и те да бъдат принудени да се оттеглят от завоюваните територии. Под напора на настойчивите искания Андроник Палеолог отстъпил и освободеният от затвора „Лъжеивайло“ започнал да се готви за поход срещу нашествениците.
„Щом българинът решил да потегли на поход — разказва по-нататък Пахимер, — около него започнали да се стичат множество хора от близо и далеч. Изглеждало, като че ли самата вселена и цялата земя се били раздвижили.“
В мнозинството си това били селяни, овчари и орачи, които нямали никакво оръжие и носели само криваци и тояги. Въодушевлението им обаче било голямо и само името на Ивайло било достатъчно за тях, за да повярват, че победата им в предстоящата среща с врага е сигурна. От ден на ден войската на българина се увеличавала с нови и нови селяни, прииждащи като стихиен поток. Тревога започнала да обхваща императора и неговите приближени. Оживял споменът за някогашното селско вълнение в България и за опасността събраното множество да насочи ударите не само срещу турците, но и срещу феодалните си господари. Трябвало по някакъв начин да се прекрати готвеният поход и да се разпръсне селската маса. Под предлог, че селяните са зле въоръжени и че готвеният поход може да завърши със злополука, Андроник Палеолог извикал мнимия Ивайло в Цариград и отново го хвърлил в затвора. Останали без предводител, селяните започнали постепенно да се разотиват по домовете си.
Такива са сведенията за живота на Ивайло, за ръководеното от него селско въстание, за борбата му срещу татари и византийци, за трагичната кончина на народния вожд и за спомена на подвизите му, запечатал се дълбоко в съзнанието на поколенията. Колкото и оскъдни да са тези сведения, предадени при това чрез перото на враждебно и пристрастно настроени византийски историографи, все пак и те са достатъчни, за да се очертае неговият величав образ, да се оцени по достойнство голямото му дело на борец срещу вътрешните потисници и външните врагове.
В своя роман „Водител“ Крум Велков се е спрял само на част от така разгледаните събития, като е завършил разказа си с влизането на Ивайло в Търново, с женитбата му с Мария и с наченалия се нов поход на селския вожд срещу нахлулите в страната татари. Не е тук мястото и не е нужно да се прави обстоен разбор на начина, по който талантливият наш писател със средствата на белетристиката е пресъздал този вълнуващ период от далечното ни историческо минало. Трябва все пак да се отбележи, че в основни линии той е отразил правдиво духа на епохата, съумял е да насочи погледа на читателя към главните фактори, които са запалили искрата на съпротивата сред българските селяни и са ги вдигнали на борба. Вярна е налагащата се в хода на изложението на отделните епизоди представа, че във въстанието на Ивайло са съчетани в неразлъчно единство ненавистта срещу феодалния гнет и срещу чуждоземните насилници. Изобщо в романа на Крум Велков това въстание е получило дълбоко народен характер, обрисувано е като масово движение на изстрадалите трудови хора, сплотени в името на борбата за по-добър живот и социална правда.
Както личи от думите на Крум Велков, казани във връзка със създаването на този роман, една от главните негови идеи е била да се посочи, че „водителите ги ражда народът“, че „не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител“. В неразривна връзка „народ“-„водач“ търси да разкрие и обясни той образа на Ивайло. Безспорно това е съдържателна и правилна концепция, която отговаря на самата действителност. Защото колкото и силен и способен да е бил Ивайло, считащ се дори за „божи помазаник“, без дейното участие на народните маси, без тяхната насочваща и будна мисъл, без буйно бликналия им стремеж към свобода и правда той не би бил в състояние да извърши това, което страниците на древните летописи ни разказват. Ивайло просто е „доловил“ духа и изискванията на момента, тъй както това става с всяка бележита историческа личност, за Да реализира поставените цели с неукротимата си енергия.
Разбира се, в романа на Крум Велков наред с безспорните и исторически засвидетелствувани факти, наред с правилната концепция за смисъла и характера на голямото народно движение на Ивайло, са налице редица подробности и моменти, за които в изворите няма никакви данни и които са плод на творческата фантазия на писателя. Това е свойствено и допустимо за всеки исторически роман и особено в случаите, когато сведенията на източниците са оскъдни и откъслечни. Важното за нас е това — да няма при измислянето на образи и събития, при вмъкването на диалози и описания рязко отклонение от историческата правда, да няма анахронизми или модернизации, които биха могли да заблудят читателя. Трябва да се подчертае, че в това отношение талантливият и дълбоко познаващ съдбата и качествата на българския народ наш писател не се е поддал на увлечения и се е постарал да остане верен на духа на епохата, да говори и разсъждава чрез своите герои така, както биха говорили и разсъждавали средновековните българи. В това се свежда според мен едно от главните достойнства на живо и увлекателно написаното изложение, чрез което неусетно се пренасяме в една отдавна отминала и все пак близка за нас и дълбоко вълнуваща ни действителност.
ЖИВЯЛ НЯКОГА ЕДИН ОВЧАР…
Няма друг по-лек от онзи, който връща странника отново към родния му край.
Тъмна и топла беше пролетната нощ, в която Бърдоква остави предпазливо и мълком своя щит, копието и тежката си ризница до дебелите крепостни стени на Търново и като самотен вълк, без да се обади някому, се вмъкна в тъмните дебри на планината, на път към юг. Пролетната нощ прелъсти воина. Много нощи, буден и неподвижен като каменен стълб на своя пост, той беше очаквал този миг. За стотен път може би със стиснати челюсти, мислено, той беше прегризвал жилавите връзки, които го свързваха с този чужд и студен град, но никога не беше намерил в себе си толкова сили за бягство, както през тази нощ. Бягство — тази лекокрила и примамлива като болярска мома дума не се беше харесвала никога на Бърдоква и като червей дълго беше гризала неговото съзнание и жажда да се върне пак там, отдето беше дошъл. Не, той не бягаше, не напущаше дълга си като нехранимайко, битки нямаше сега и той само си отиваше, като връщаше честно царското оръжие и прощаваше великодушно там, на високия и покварен Царевец, сребърните перпери за половината си служба, които хромият цар Тих забравяше или не можеше вече да му плати.
Домъчняло беше на Бърдоква за родния му край. Пет години бяха вече изтекли от онзи несретен ден на неговата младост, в който той така лекомислено беше опънал и пуснал леката си овчарска стрела срещу болярските слуги и кучкари там, далече някъде по слънчевите южни поли на Хемуса. Нека си тече времето, както му харесва, бързо като вятъра или бавно като растежа на вековния дъб, все едно, споменът за този ден никога няма да се забрави и като жило на оса ще се впива в сърцето на Бърдоква, докато е жив.
Тих и волен течеше животът му някога под схлупената бащина стряха, между едрите овчарски песове и стадата, пръснати лете като сиви облачета по тучните пасбища на зеленото Подгорие. Никога не можа да забрави той тихите и топли вечери над колибите и егреците, разшумели от безгрижната песен на младостта, размесена с шепота на вятъра и гъстите гори. Колко пъти е трепвал, пробуден от далечния другарски призив, прокънтял в звездната нощ, с който се разговарят замръкналите по хълмовете овчари, и отново пак е заспивал с живия спомен за приказките на старейте и бабите, наклякали в светлите вечери по дъбовите колибарски прагове или пред мъждеещите огнища.
Някога той също беше овчар и водеше стадо. Ала връхлетяха един ден върху него болярски хора на коне и с песове, задигнаха, като орли два от най-добрите му овни и ги помъкнаха към широкия и голям каменен
