срещу татари и боляри. Навсякъде Ивайло бил посрещан с небивало въодушевление и провъзгласяван за цар. Намирали израз дълбоко вкоренената у народа представа за „добрия владетел“, който трябва да седне на престола, за да се тури край на тежкия живот и да настъпи желаната правда.
Победоносният ход на Ивайловите войски, които били вече на крачка от столицата Търново, предизвикал смъртна уплаха сред верните на Константин Тих боляри. Тревога обхванала и овдовялата царица Мария, племенница на византийския император-Михаил Палеолог, честолюбива и надменна жена, която на всяка цена се стремяла да осигури трона за малолетния си син. Разиграващите се в България събития разтревожили и цариградските управници, които разбирали добре, че мощно разгърналото се селско движение на север може да стане опасен пример за подражание и в тяхната страна. Под знака на тази заплаха Михаил Палеолог пристъпил към незабавни действия. На специално свикан за целта дворцов съвет било решено да бъдат изпратени византийски войски в България, със задача да се тури край на въстанието на Ивайло и той да бъде обезвреден. Заедно с това целта на подготвяната намеса била да се отстрани царица Мария и нейният син и на тяхно място като нов владетел на българите да се постави човек, който ще провежда провизантийска политика. Най-удобен в случая бил Иван Асен, син на болярина Мицо — някогашният противник на Константин Тих. Иван Асен живеел по това време в Мала Азия. Той бил беглец от своята родина, намирал се на византийска служба и притежавал земи, подарени му от цариградския василевс. Забравил вече своя род, той бил готов да служи раболепно на новите си господари.
След взетото решение византийските войски преминали незабавно границата и неприятелската интервенция започнала. В замяна на изгонените от пределите на страната татарски орди сега от юг се задали нови, не по-малко опасни нашественици. Объркването сред болярите и сред царския двор в Търново станало още-по-голямо. Изправена между два огъня и готова да направи всичко, за да запази властта за себе си и за сина си Михаил, Мария се решила на крайна постъпка — да влезе в преговори с Ивайло, да му отвори доброволно яките крепостни стени на престолния град и да стане негова съпруга. Проектът й бил одобрен и от онези търновски боляри, които все още били на нейна страна и се надявали, че по такъв начин ще запазят постовете и привилегиите си.
Пратениците на Мария на първо време били посрещнати, както разказва Пахимер, без особена охота в лагера на Ивайло. Селският вожд отхвърлил предложението на царицата, като заявил, че не желае да му бъде подарявана власт, която сам не е постигнал с меч и войска.
Развоят на събитията обаче го принудил да промени скоро-първоначалното си становище. Византийските нашественици настъпвали бързо от юг и ставало ясно, че ще му бъде извънредно трудно да се бори едновременно и срещу тях, и срещу враждебната нему болярска групировка, която крепяла Мария. Съществувала заплаха и от страна на татарите, които могли отново да се появят всеки момент. При това селската войска, с която действувал в продължение на близо година, била вече доста изморена, а превземането на добре укрепения Търновград не било лека задача.
При така създалата се обстановка Ивайло заявил, че е съгласен да встъпи в брак с Мария и да влезе в Търново, „за да не се пролива повече кръв в междуособната война“. Крепостта била отворена и селският вожд, начело на калените си в битки дружини влязъл в престолнината като отдавна очакван победител. Той се оженил за Мария и бил тържествено коронясан за цар на българите.
Това станало през пролетта на 1278 година. Стъпил на престола и осъществил мечтата си да стане очаквания от селските маси „добър цар“, Ивайло нямал обаче никаква възможност да се заеме сериозно с вътрешното състояние на държавата и да предприеме мерки, които биха отговорили на съкровените желания на подкрепилите ги народни маси в тяхната борба за по-справедлив живот. Още от първия час, в който на главата му била поставена царската корона, го очаквали напрегнати и тежки дни за спасение на отечеството от нашественика. На юг от Стара планина византийците продължавали действията си и заплахата за Търново ставала все по-реална. Едновременно, по силното настояване на Михаил Палеолог, който давал щедри обещания на своя съюзник Ногай, от север отново се появили татарите.
Изправен срещу два противника, които се готвели да потопят страната в кръв, Ивайло проявил цялата си бойна опитност и енергия. Главната му опора и сега били селските маси, които знаели най-добре какво ги очаква, ако вражият крак прегази родните им огнища. Заедно с това на страната на новия цар преминали и някои родолюбиви български боляри, които се тревожели за съдбата на държавата, изправена пред гибел след нахлуването на византийци и татари.
С бързи действия Ивайло се насочил най-напред срещу татарските орди. След няколко сполучливи сражения нашествениците били принудени да се оттеглят обратно отвъд Дунава. Така заплахата от север била временно отстранена.
Много по-опасни и настойчиви в своите действия се оказали обаче византийците. Михаил Палеолог, който лично подготвил намесата срещу Ивайло, не жалел сили и средства, за да проведе докрай своя план.
През пролетта на 1278 година, още докато Ивайло бил зает на фронта срещу татарите, византийците хвърлили срещу България нови войски. Една многочислена армия под ръководството на Михаил Глава преминала с кораби покрай брега на Черно море и слязла в околностите на Варна. Нашествениците успели да завземат това голямо черноморско пристанище, подир което след кървави сражения в ръцете им паднали селищата Галата, Петрич (близо до днешното село Белослав), Проватон (Провадия), Козяк (днес село Обзор) и др. Едновременно с настъплението в Североизточна България, други неприятелски части били изпратени, за да завземат градовете в Тракия между Черно море и Стара планина, както и източните старопланински проходи.
Начело на отбраната на застрашените области стоели опитни воеводи, калени в предишните боеве срещу татари и византийци. Най-упорит и мъжествен от тях бил Стан, който със своите войски по това време защищавал областта Загоре, т.е. заетите от неприятеля територии в Тракия. Други отличили се воеводи били Дамян, Куман, Кънчо и Момчил. За тях се споменава в стихотворната поема на византийския поет Мануил Фил, където се описват бойните действия на навлязлата в България византийска войска под ръководството на Михаил Глава и се отбелязва упоритата съпротива на българите.
Особено ожесточени сражения били водени с настъпването на лятото на 1276 година по склоновете на Източния Балкан и в Котленския и Върбишкия проход. С бесни пристъпи нашествениците се мъчели да завземат крепостите около Котел и Преслав, Овчата, Белград, Върбица, Девина, Грамена, Ичера и др. Навсякъде те били посрещани с упорит отпор, организиран от смелите Ивайлови воеводи.
Н все пак, макар и с цената на много жертви, византийската войска се придвижвала постепенно и окупираната от нея територия се увеличавала. В ръцете на врага паднали такива крепости като Преслав, Проватон (Провадия), Крън, Айтос и други български селища.
Скоро обаче настъпил обрат. Освободен от грижите за северната граница след прогонването на татарите, Ивайло побързал да се притече на помощ на юг и лично поел командуването на войската. Ако се вярва на разказа на Мануил Фил, при първата си среща с византийските военни отреди той претърпял несполука, но в последствие бойното щастие минало окончателно на негова страна.
На няколко пъти нашествениците били поголовно разбити, а заетите от тях селища освободени. Между тях се намирала и старата българска столица Преслав. С тревога сочи Пахимер настъпилата неблагоприятна промяна след появата на Ивайло в застрашената от византийците област. „Неговите смели битки — отбелязва той — излизаха сполучливи и онези, които се противопоставяха на неговия стихиен устрем, не бяха в състояние да удържат.“ По признанието на същия автор само при появата на Ивайловата войска византийските войници изпадали в страшна тревога и силите им се сковавали пред мисълта за предстоящото сражение.
Разтревожен от неблагоприятния ход на събитията, който вещаел край на неговите планове, византийският император Михаил Палеолог отново се обърнал за помощ към съюзника си Ногай. И отново на юг от Дунава през есента на 1278 година се появили татарите. Ивайло, който по това време се намирал в Търново, бил принуден да излезе от столицата и се отправил към застрашените от татарските набези краища. Започнала пак борба на два фронта, която раздвоявала силите на българския народ.
При новосъздадената обстановка византийските нашественици зашеметени от нанесените им тежки удари, се съвзели и настъплението им продължило. Същевременно вдигнали глава и започнали да кроят враждебни планове онези търновски боляри, които само по принуда били признали властта на Ивайло и които в никакъв случай не желаели да се примирят с мисълта, че на царския престол е седнал прост селянин. Появата на татарите и излизането на Ивайло от Търново, за да се бие срещу тях, развързали
