се даде през тази нощ.
Ала изтощен от дългия път и полупремръзнал от студа през тази чудна нощ, Бърдоква едващо не умря. Вълшебната столица беше вече затворила тежките си железообковани врати за неканените и закъснели гости и пришелци. Високи и дебели стени я пазеха отвред. Момъкът се сви в студения завет и в тъмната сянка на стената. Свит на топка, той заспа, треперейки като прогонено и пребито куче. Когато се пробуди отново, той се видя в някакъв широк и топъл подслон, обграден от любопитни и весели войници. Те миришеха на вино. Будното око на крепостната стража го беше открило и спасило през тази тържествена коледна нощ. Посмяха се войниците и добродушно, и обидно на уловения дивеч, който смутено се оглеждаше между тях. Без да подозира, Бърдоква беше попаднал съвсем на мястото си. На търновския кастрофилакт отдавна вече не достигаха войниците в крепостта и без да питат снажния и млад пришелец отгде и защо е дошъл чак тука, приеха го като желан гоец и бъдещ другар помежду си. Надянаха му ризница, дадоха му меч, щит и копие, увиха премръзналите му крака с бало и волски цървули, нахраниха го до насита и така затече новият му воински живот. Войнишкото му преображение го направи истински хубавец и левент. Но никой не знае защо името на Бърдоква не се хареса на войниците. Те прекръстиха новия си млад другар на Ивайло. Новото име сякаш по-добре прилягаше на хубавеца и така си остана…
Затекоха дни, месеци и години. Възмъжа бързо младият овчар. Скоро пусна увиснали и черни като смола мустаци и развърна още по-нашироко плещи. Новият живот го погълна всецяло. Търново блестеше като елмаз под високите стражеви площадки на кулите и бойниците, захласващ като приказка и страхотен като дяволската пропаст под лобната скала. Какво ли не видя и откри в него Бърдоква! Черкви, една от друга по-хубави, с високи камбанарии и златни кръстове, с изписани по стените светии, досущ като живи, замайваха главата му. Тук те бяха много повече, отколкото колибите на неговото селище. Палати, болярски домове, иззидани само от каменни блокове и хоросан, криеха грижливо зад себе си, в хладните и светли покои вътре, един живот, недостижим в своята красота и византийско охолство за вкуса на людете като Бърдоква, които имаха само един дял в това великолепие — да го пазят денонощно отвън. Какво беше Лациславовото каменно гнездо — си спомняше често той — пред могъщата осанка на Царевец и Балдуиновата кула, протегнала смръщеното си чело към облаците? — Нищо. Всеки ден градът шумеше като огромна пчелна тръвна. С изгрева и залеза на слънцето тежките му врати се отваряха и затваряха със скърцане, за да пропуснат вътре някой прочут царски гост, далечни деспоти, посланици със свитите им и кой ли още не… Тежки конски кервани на чуждоземни търговци пристигаха отдалеч през планини и морета, за да донесат със себе си топове алени кадифета, тънки платове, сърма, пъстроцветни стъкла, сребърни съдове с чудни резби по тях, благовонни масла, златоковани накити и пергаментова книга. Излитаха оттука въоръжени и бързи конници, за да разнесат някоя царска вест и повеля по близките и далечни краища на българската земя или пък просто бързаха да докарат оттам някой самолюбив вероломен боляр войвода, за да му се отсече само ръката, или пък да се хвърли по заповед на царския севастократор от скалата за храна на орлите. Излизаха и се връщаха височайши пратеници за Византия, промъкваха се дворцови сплетници и заговорници, или пък най-обикновени бирници и десетари, тръгнали да събират даждиите и берщините по колиби, селища и градове.
Красиво и шумно беше Търново, но студено и чуждо като мащеха за сърцето на Бърдоква. Ето пет години беше престоял той в него, никой от родните люде не знаеше къде се скита, а през това време като жива рана все повече и повече го беше разяждала жаждата да се завърне. И пролетната нощ, в която захвърли тежкото си оръжие, дойде. Със себе си той беше оставил само меча, без който вече не можеше… Дъхът на планината го успокои и ободри. Земята се разпукваше за нов живот, разнежена от първите топли нощи, и благоухаеше с влагата на горския лъх и разлистените стволове и треви.
Пет дни вървя Бърдоква, докато прехвърли Хемус и стигна до родното си селище. Сега, след петгодишна раздяла, обратният път беше по-къс. С едри и тежки крачки стъпи той между ниските, потъмнели от дим, кал и лишеи дървени колиби с овехтели сламени покриви. Опрял длан върху дръжката на увисналия на кръста му меч и отложил кожения си войнишки калпак от главата, той премрежи очи срещу пламналия слънчев заник, прекръсти се на прага на селото и благоговейно влезе вътре. Пръв го посрещна лекият повей на вечерния вятър. Весел и задъхан, той долетя някъде от хребета на планината, раздипли галено черните и влажни кичури коса по челото на госта и го целуна за добре дошъл. Като удари на църковно клепало биеше сърцето на воина и се люшкаше от топла, отдавна неизпитвана радост… Ето, ей сега ще наскачат едри като вълци сънливите селски песове, ще за ръмжат, ще се бялнат острите им зъби в краката му, за да го спрат и повърнат като чужденец. Сигурно са го забравили вече. Като тревожна тръпка ще полази по сламения гръб на колибите кучешкият вой. Ще захлопат една след друга ниските вратни и като през лисичи дупки ще занадничат плахи и рунтави човешки глави, душещи с поглед въздуха, докато познаят чужденеца и излязат да го посрещнат.
Пристъпя Бърдоква по неизпръхналата още от пролетния дъжд селска стъгда, а насреща му — чудно! — нито хора, нито кучета… Беше тихо и пусто като на гробище. И той разбра. Подгонено от мор или друга беда, избягало беше нанякъде скъпото му село. Той се подпря уморено до грамадната хралупа на самотния селски дъб и изтри с длан потта от влажния си и широк лоб. Като тъмен облак по лицето му се спусна сянката на горчива мъка.
Отец Данаил трудно се намираше в закритият от хвойнов и габеров гъсталак скит на отца Данила в планината, но ако човек се изправеше на входа му, застанал прав върху малката каменна площадка, не по-широка от няколко стъпки, щеше да види и обгърне с погледа си кръгозора на грамадна част от равната Тракия, заляна в светлина и плодородие между къдравите брегове на Хемус и Родопа. От това място старецът посрещаше всяка сутрин идването на деня, слънчев, мъглив или буреносен — все едно, и благославяше с шепота на едва разбираема молитва славата на творението. Тук той посрещаше болните и недъгавите, пристигнали от различни краища, за да се докосне до тях, да промие раните им и да раздаде билките и живата вода на изцелението. Вярващите оздравяваха и дълго след това разнасяха славата му на божи праведник и изкусен лечител. И през простите души, жалби и думи на тия люде, които търсеха спасение от нещастието си или само близост с бога, надзъртайки ту плахо, ту с неотстъпна вяра в неговия скит, отец Данил гледаше като през отворен прозорец широкия свят, наситен с човешко страдание, неволя и грях. Този свят, от който той отдавна се беше откъснал и дето дълги години не беше слизал, упорито го преследваше като сянка, вървеше по стъпките му навсякъде и не го оставяше сам дори и тука, в пустинната пазва на планината. И той го познаваше вече добре, като неразделна част от себе си. Допреди десетина години беше живял заедно с тия люде, лягаше и ставаше като овчар между тяхното стадо и делеше с тях всичко, което носеше в себе си. Надянал калугерско расо още от младини, с непознато родословие, но със здрави и неуморими крака и дълбока вяра в своята духовна потребност за хората, той бе изходил по всички посоки своята родна земя от прости орачи и суеверни пастири, за да отнесе навсякъде божията истина. Понякога той беше прехвърлял родните граници, за да стигне чак до манастирите на Атон и Божия гроб. Скитал бе из Цариград и Атина и навсякъде, където се беше прочуло името на някой книжовен монах, аскет или златоуст богослов, търсеше богословските общежития и всичко онова, което можеше да насити гладния му дух. Най-после, изтощен от глада, студа и умората на дългите друмища, остарял и подгонен от Търново заради някаква опасна ерес, той беше открил по пътя си хладната дупка на предишното мечо жилище и с благодарност към бога заседна в него. През късната есен мечката се появи в подножието на скалата, вдигна муцуна срещу миризливия дим, който кадеше край пещерата, видя със страх високата черна фигура на монаха, изправена като привидение на площадката срещу изгрева, изръмжа от изненада и още същия ден се пресели през един дол отсреща, в съседство с новия обитател на пустинния дол.
Много неща можеше да разкаже старецът за живота на хората и за себе си. Какво ли не беше видял!. Селска неволя и болярска жестокост, манастирски разврат и леност, сановнишко дармоедство, пламнали купове от дърва и слама под краката на хиляди мъченици за по-чиста и светла вяра в правдата и бога — всичко това се сплиташе като трънен венец върху челото на един кротък и неук народ, неговия народ, разпънат от едно безкрайно страдание. И ако през топлите ясни нощи понякога се заглеждаше с унесен поглед и мисъл към чудния свят на звездите, очарован за хиляден път от величественото съзвучие и промисъла на битието, то и в такива върховни мигове на мистична наслада и радост за душата си той не изпускаше връзката с действителния свят на човешката участ от времето на първото библейско грехопадение до дните на Константина Тих. Някога той избяга от този свят, не толкова подгонен от него, колкото уплашен от съзнанието за своето безсилие, да му помогне. Но въпреки това тази човешка участ не можеше да се отдели от него. Нейният образ, жив като проказа, не преставаше нито за миг да обгаря
