благоговейно и задъхан от вълнение едва успя да каже:
— Добре дошъл, родни! Ти си! Ще ида… Още … сега!…
КОГАТО ЦАРЯТ Е ДАЛЕКО, А БОГ ВИСОКО…
На два пъти се беше изпълнила луната вече, откак Даниловият дол се засели от забягналите подгорци, но ужасът от татарските орди не ги оставяше на мира и там.
Татарите идваха от далеч. Тяхната родина бяха широките степи от най-южните краища на Русия, където свободно можеха да стъпят и препускат техните коне и погледът им да обгръща и търси в равнините плячката и врага. Тука, в тази земя, перчемлиите злодеи отбягваха да се впускат из планинските дебри на широкия Хемус, възпирани от страха пред неизвестността, която ги чакаше там. Слязъл от коня си, татаринът не беше вече воин. Конят, нисък, издръжлив и бързоног, бе неговото главно оръжие. С него той нападаше или се спасяваше според случая. И планината — стръмна, гориста и непроницаема със своите шумаци — ги отблъскваше. Това беше едно диво племе, отличителният нрав на което приличаше на вълчия нагон да граби и напада, но само на открито, гдето спокойно и отдалеч може да се прецени силата или безпомощността на жертвата.
Ала бежанците имаха причини да не са спокойни и там горе, в Даниловия дол. Стадното чувство, родено от един безкраен смут между спасяващите се, беше събрало под скита на отца Данила людете и стадата на няколко селища. Без да искат, те отново бяха станали богата и примамлива цел на един татарски набег. Опразнените села по полите на планината неизбежно насочваха вниманието на нашествениците нагоре към склоновете.
Старейшините долавяха новата опасност и загрижено поклащаха глави. Щат не щат, в това тревожно време на междуцарствие и гибел единствено върху техните приведени и ненадеждни плещи оставаше да лежи задължението да се грижат за участта на новото и голямо село. Мислиха, мъдруваха и решиха да закачат дървено клепало на някоя бука близо до кръста и да поставят съгледвачи в устието на дола, които да бдят за татарите. В случаи, че татарите нахълтат някой ден нагоре, съгледвачите трябваше да изтичат с всички сили към новото селище и да бият с клепалото тревога за ново бягство към върховете и усоищата на планината… Заминаха съгледвачите и не сваляха погледа си от равнината. Накацали като птици по високите буки и скалите на прохода, на няколко пъти те бяха забелязвали отдалече малка конна група от татарски ездачи, която също като тях разузнаваше нещо, душеше към Даниловия дол и после бързо изчезваше пак нанякъде…
В първите дни от пристигането на Бърдоква в новото село настъпи малко оживление, което наглед като че ли с нищо не изменяше общия тон на тревогата, застинала в посърналата душа на бежанците. Това беше оживление, дошло само от стария славянски навик да се посрещне с хляб и печен овен родния, отдавна невиждан син, да му се поднесе дълбока пръстена паница с ръжена уловина, подсладена с мед, и да се разпитва до безкрай где е бил и какво е видял по чуждите краища. Бежанците искаха да узнаят защо цар Тих ги е Изоставил и едновременно да му се оплачат от непоносимото си тегло. Гостът ядеше с невиждана охота, пиеше до насита резливата уловина и отговаряше на късо:
— Цар Тих няма да ни помогне…
— Господии, че защо?
— Хм!… Много просто… Страх го е и него като вас от татарите — говореше Бърдоква наслуки, но с изражението на човек, който знае цената на думите си пред ония, които го слушат. — Тих е слабодушен цар и слуша само царицата. А тя е гъркиня, хитра и лукава. Казват, че го е омагьосала съвсем и не му дава нищо друго да прави, освен манастири и параклиси, в които тя ходи нощем, самичка като самовила, за да измоли от бога прошка за грешната си душа. Кръвта на мнозина боляри и войводи, които не й се харесваха и не одобряваха нейната разплута власт над царството и които тя коварно изби, не й дава мира… Нашата земя тя обича само за елмазите на короната, която сме й дали, за палатите и могъществото на Царевец, но мрази нашия народ и ни нарича мръсни свинари… А цар Тих мълчи. И него го е страх от нея.
— Ами защо не я пропъди? — простодушие се откъсваше измежду заслушалите и брадясали селяни въпрос към Бърдоква.
— Не може — поклащаше загрижено глава той. — Зад Мария стои гръцкият император Палеолог и войската му, патриархът и много боляри, уплашени от нейното коварство и власт… Пък и Тих я обича и не може да се откъсне от дяволската й хубост…
— Толкова ли е хубава?
— Много. Когато се покаже из Търново по празниците, й най-големите й врагове навеждат глава пред нейното великолепие и красота.
— Ти виждал ли си я?
— О-хо!… — потвърждаваше Бърдоква, притваряйки очи за миг, сякаш си спомняше за нещо едновременно далечно и близко, отлетяло в миналото, като случаен и лекокрил блян във войнишкия му живот. — На няколко пъти съм я виждал. Никога дяволът не е сполучвал да намери по-лукава примка от нейния образ, за да измами хората. Казват, че когато заставала пред олтара на светите четиридесет мъченици, за да се черкува, никой не смеел да погледне към нея. Тя ставала бледа като восък, сълзи на разкаяние се отронвали от притворените й очи, а белите й ръце треперели, като че ли ги потопвала в топлата още кръв на убитите и удушените по нейна заповед хора в Балдуиновата тъмница.
Навели глави, селяните слушаха и се кръстеха. Онова, което узнаваха от разказите на Бърдоква, минаваше през тяхното оскъдно въображение като невероятна приказка, в която те все пак усещаха, че е замесена и тяхната обща съдба. Слабодушният цар, грешната хубост на Мария, която едновременно убиваше и се разкайваше, и всичките ония неща и подробности, с които Бърдоква ги запознаваше и мислено развеждаше из непристъпния и тайнствен досега за тях живот на Царевец, ги заставяше да полуотворят жадно уста и да поглъщат думите му без насита като същински деца; Те слушаха за един живот, чужд и непознат, с много блясък, великолепие и много падение едновременно, съвсем различен от техния живот на мръсни свинари, както ги беше наричала проклетата гъркиня. Ех!.
Но ако имаше нещо, което най-много засягаше тяхното съзнание и най-много им допадаше, това бе самата личност на завърналия се отново между тях някогашен овчар и войник. И други войнишки разкази за Търново бяха слушали досега те, но като Бърдоква никой не бе успял да говори. Красив, силен и мъжествен, оставил след себе си спомена за един истински и смел овчар-бунтовник против болярското насилие и несправедливост, той беше донесъл сега от изгнаничеството си и едно духовно превъзходство над людете от Подгорието, което проличаваше и се налагаше веднага. За пет години някогашният овчар се бе променил много. Той носеше обаянието на истински проповедник, сладкодумен, самоуверен и смел като пророк, пред който дори и мъдростта на отца Данила избледняваше като преваляща нощ, подгонена от зората.
Сам Бърдоква вече знаеше от думите на овчаря Сокол, че беше очакван тук от всички ония, които го познаваха и бяха слушали за него, свързвайки легендата за двете му сърца и юначеството му със смътната представа за един истински герой, който съдбата щеше да им проводи. Търново, татарите, престъпното болярско безучастие в общата народна беда, изплашеното и отчаяно човешко стадо от Даниловия дол — всичко това последователно и неизбежно насочваше и неговия живот към една нова деятелност, неподозирана досега и от самия него. Общата неволя и участ слагаха упорито в неговото съзнание и едно съдбоносно задължение, тежко, пълно с неизвестности и опасности, което го смущаваше и му допадаше едновременно. Подгорието чакаше своя войвода. Впечатлението му от петдесетината души мъже, които по негова поръка Сокол беше довел още на другия ден след завръщането му при него на егрека, окончателно беше затвърдило една внезапна и, смела идея за отпор срещу татарите. Мъжете, които той повика там, не излъгаха очакванията му. Прав беше Сокол, като казваше, че и те го бяха очаквали. Заедно с лъковете и брадвите те бяха донесли там, на егрека, самочувствието и готовия дух на една още малка, но жилава селска дружина от отчаяни люде, готови да поднесат всеотдайно живота и силите си на една народна борба за освобождение и на самия Бърдоква. По много невидими пътеки на духа и обичта към силния неговото име бе спечелило вече тяхното доверие и надежди. Нямаше друг. Той бе единственият, който вдигаше знамето за съпротива и честна борба. Нему се падаше и честта да ги поведе.
В същия ден овчарят Сокол закла най-добрите си и тежки овни за курбан. Запращя месото им г върху жарта на буйни огньове, за да се посрещнат, нахранят и изпратят по човешки най-надеждните и първи представители на пробуждащото се Подгорие. Дълго приказва Бърдоква с тях. Никога вдъхновението и
