от татарския хан Ногай. Така Ивайло и Касим бег се явили при татарския властелин за да искат помощ и да продължат борбата против царя и болярите.
Вестта, че Ивайло е при татарите, предизвикала уплаха в Цариград. Византийската дипломация отново се активизирала и побързала да изпрати в двора на Ногай бившия български цар Йоан-Асен III, като и той, молел за помощ, за да си възвърне престола. Хан Ногай давал обещания ту на Ивайло и Касим бег, ту, на Йоан-Асен. Най-сетне на един пир, в резултат на византийски интриги, по заповед на Ногай Ивайло и Касим бег били убити. Така завършил живота си Ивайло — този смел и храбър български селянин, който в продължение на три години водил дружините си в бой и показал на цар и боляри, че народът знае да се бори и да мре за своята свобода.
Ивайло загинал, но неговото име на борец за народна свобода се запазило в съзнанието на народа. Наскоро след това се явили лъжейвайловцй, които зовели, народа на борба против външни нашественици и вътрешни потисници.
През 1294 година в Цариград се явил човек, който твърдял, че е Ивайло и искал да събере войска за борба против настъпващите от Мала Азия турци. Византийското правителство го заловило и хвърлило в тъмница, но под напора на общественото мнение се видяло принудено да го пусне и да го изпрати в Мала Азия. Тук населението масово се надигало и застанало под неговото знаме. Изглежда — пише един тогавашен византийски историк: „Сякаш самата вселена й земята са в движение. Тези, които не разбираха от нищо друго, освен от земеделие, които знаеха само да карат волове — хора овчари и селяци, напускаха селата и стадата си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно. Войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дружини, за които името на Ивайло, беше достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят. Тъй в късо време около него се събраха несметно число войници, които не разбираха нито от война, нито от военен строй. Те като че ли, отиваха не на война и на тежко предприятие, а на плячка и весела забава.“ И тук обаче византийското правителство изиграло своята пъклена роля. Изплашено от големия размах на народното движение много повече, отколкото от нападенията на турците, то извикало Лъжеивайло в Цариград уж да го снабди с оръжие, хвърлило го в тъмница и по този начин сложило край на започнатото от него движение.
Няколко години по-късно във Византия се явил нов Лъжеивайло. Това бил българин свинар от Северна България на име Иван. Той се явил в Източна Тракия, събрал дружина от около 300 души и с нея преминал в Мала Азия. И сега обаче византийското правителство се намесило. Иван бил арестуван и хвърлен в тъмница. След девет месеца обаче той избягал от затвора, събрал дружина от селяни и бедняци от Тракия, заминал за Мала Азия и започнал борба с турците. В редица сражения турците били разбити, но при обсадата на една крепост Иван бил пленен. Жителите на града се поскъпили да заплатят за главата му искания откуп и той бил убит.
В средновековната българска история няма друго въстание, което да е разтърсило така устоите на феодалния строй, както въстанието на Ивайло. Независимо от това, че въстанието завършило с поражение, неговото значение с нищо не се намалява. Борбата на народните маси против техните угнетители винаги е била прогресивен фактор в общественото развитие и в последна смегка е довеждала до революционно преустройство на обществото.
Значението на въстанието се състои и в това, че разбунтуваните селяни показали на своите притеснители и експлоататори, че те не са една покорна маса, а хора, които могат с оръжие в ръка да защищават своята свобода и своите права. По този начин селяните принуждавали господарите си да се съобразяват с феодалната законност, да не посягат на имуществото им и да не увеличават броя и размера на данъците, В такъв смисъл въстанието на Ивайло трябва да се разглежда като една от връхните точки на борбите на българското селячество за по-добър живот и човешки правдини. Затова то е наша национална гордост!
ЗА АВТОРА НА ТАЗИ КНИГА
Крум Делчев Велков е роден на 16 декември 1902 година в Перник. Изключен от Шуменската гимназия за комсомолска дейност, той става работник. Огняр, шлосер и машинист по професия, Велков организира стачки и участвува в Септемврийското въстание. След разгрома на въстанието изпълнява важни партийни поръчения. Арестуван от полицията за партийна дейност, уволняван, затварян в концлагери и затвори, инквизиран, той не изменя на своите комунистически убеждения. След победата на социалистическата революция е кмет на гара Белово, по-късно — отговорен секретар на Славянския комитет в България.
Главната тема, с която Крум Велков влиза и остава в българската литература, е Септемврийското въстание. На него са посветени първите разкази на писателя — „Мъка“ и „Смях“, печатани под псевдонима Кешиш Първан през 1924 година в редактираното от Георги Бакалов списание „Нов път“. Осем години по- късно Крум Велков отново се връща към септемврийската тема, този път с романа „Село Борово“ — реалистична картина на класовите стълкновения у нас през двадесетте години и на Септемврийското антифашистко въстание от 1923 година. По собственото му признание, той е написал романа за около двадесетина дни в една софийска мансарда. „Село Борово“ е едно от най-значителните творчески постижения на пролетарския литературен фронт през тридесетте години в областта на белетристиката. Романът изиграва голямо влияние както за възпитаването на огромен брой партийни и комсомолски дейци, така и върху развитието на българската пролетарска литература.
Много по-късно Крум Велков разказва:
— Пред мене стояха събитията, аз топях перото си в обилно проляната народна кръв. И затова, мисля, народът чете и обича тази книга.
И наистина вече няколко поколения българи се учат от обаятелните образи на Марин, Желяз, Игнат, Василев. Женя и р, от тяхната преданост към народ и партия, от верността им към революционния идеал. А литературната критика отдавна е утвърдила „Село Борово“ като едно от най-завършените белетристични произведения за Септемврийското въстание.
През 1950 година Крум Велков бе удостоен за романа си „Село Борово“ с Димитровска награда.
В романа „Животът на Петър Дашев“, написан през 1938, а издаден едва през 1946 година, писателя отново се връща към събитията у нас по време на Първата световна война и след нея.
През 1942 година излиза от печат историческият му роман. „Водител“. През 1945 година излиза второ издание на романа, през 1956 — трето, а през 1966 година издателство „Български писател“ пусна в един том „Село Борово“ и „Водител“.
През 1977 година Издателството на БЗНС отпечата пето издание на „Водител“, посветено на 700- годишнината от въстанието на Ивайло. Настоящото шесто издание на романа излиза в между-издателската поредица „Българска историческа проза“, посветена на 1300-годишнината от създаването на Българската държава.
Писателят Арманд Барух е водил няколко разговора с Крум Велков за неговото творчество през 1943 година в концлагера „Еникьой“, където двамата са били интернирани като комунисти.
„През 1942 година — спомня си Арманд Барух — бе излязъл «Водител» и Велков не заговори нито веднъж доброволно за топа произведение. А романът минаваше от ръка на ръка в концлагера, тълкуваха го различно, никому не идваше наум да запита автора какво е мислил да каже.
Случайно веднъж ни се падна да бъдем заедно водари. Водата носехме наряд, отдалече, с газени тенекии, увисени на прът, които държахме на рамената си двама души. Издебнах време и пак нападнах с въпроси Крум — за идеята на «Водител», как се е зародила, как е написал книгата и тъй нататък. Той крачеше бавно пред мен, задъхан от стръмнината и тежестта на тенекиите. Крачките му станаха още по- бавни, отговори на пресекулки, приблизително така:
— Можах ли, не знам. Но исках да кажа, че водителите ги ражда народът. Че не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител. Че водителите не са помазаници божии, ничии помазаници, а народът принуждава бога да помаже избраниците му…“
Последният роман на Крум Велков — „Жезълът“ — остава незавършен.
Писателят умира на 18 април 1960 година, в Белово.
