въстанието. В ръцете на въстаниците преминали яките търновски крепости, много въоръжение, хазната, а така също много непревзети дотогава градове и крепости. На практика властта на Ивайло и въстаниците се разпростряла над цялата територия на страната — на запад чак до Нищ. Наред с това на страната на въстаниците се наредили и търновските боляри с дружините си, като по този начин помогнали в борбата против настъпващите ог юг византийски войски.
Споразумението между въстаниците и търновските първенци било наложително и поради още едно обстоятелство. Става дума за идеологията на въстаналите селяни, В условията на феодалния, строй борбите и исканията на селячеството не могли да достигнат до отричане на съществуващия строй и до замяната му с нов, по-прогресивен. Селяните се борели против неправдите, против произволите и тежките данъци, но не могли да си представят общество без цар. Оттук и тази наивна вяра, че било достатъчно да се смени лошият цар с добър и всичко щяло да се промени. Затова и Ивайло, борецът против царя и болярите, също така трябвало да стане цар. Затова сега, когато чрез предложението на царица Мария и болярите се откривала такава възможност, другояче не можело да се постъпи.
Веднага след влизането на въстаническата армия в Търново били взети необходимите мерки за отбраната на страната и за отбиване нападенията на водените от Иван Асен III византийски войски. Ивайло лично застанал начело на войската, сражаваща се на юг от Стара планина против византийците. Това била борба на живот и смърт, продължила през цялата 1278 година.
Благодарение на численото си превъзходство и предателството на българските боляри, византийците първоначално имали известни успехи и с цената на големи загуби успели да превземат редица български крепости. По пътя си византийските войски избивали беззащитното българско население, пллячкосвали и унищожавали имуществото му. Но с това само увеличили народната ненавист а срещали все по-голям отпор, В борбата против настъпващите византийски войски въстаническата армия проявила нечуван героизъм. Въстаниците се сражавали упорито за всяка крепост, за всеки хълм, за всяка педя земя. В тази борба загинали геройски, но не отстъпили крепостите си редица местни ръководители — воеводите Куман, Кънчо, Момчил, Дамян, Стан и други. Войната се водела с рядко ожесточение. На терора, на византийците Ивайло също отговорил със сурови мерки — заловените в плен византийци и присъединилите се към тях български боляри; били наказвани със смърт.
В битките на юг от Стара планина въстаниците приложили една непозната дотогава бойна тактика — съчетаване на упоритата отбрана с множество военни хитрости. Обикновено при други, войни двете враждуващи сили се срещали на бойното поле, започвало се сражение и само за няколко часа се разбирало кой е победител и кой — победен. А сега войната се проточила с месеци, Въстаниците често устройвали засади, оттегляли се от бойното поле чрез привидно бягство, а след това най-изненадващо нападали с всички сили. Тази тактика разстройвала византийския боен ред, създавала уплаха й императорските войски все по-често отказвали да влизат в сражение. Към есента на 1278 година настъплението на византийските войски в Тракия било спряно. Стара планина и въстанйческата войска се оказали за тях непреодолима преграда.
След като били спрени в проходите на Източна Стара планина и не могли повече да разчитат на успех, византийците отново прибягнали до дипломацията. Те повикали на помощ татарските дружини и последните побързали да нахлуят в Северна България. Същевременно византийската дипломация засилила натиска си върху българските боляри, за да ги откъсне от споразумението с Ивайло и да ги спечели на страната на Иван Асен III.
Новото татарско нашествие създало големи трудности на въстаниците. То било извършено отново в Североизточна България, където бил главният въстанически район. Наложило се част от въстаническата войска да бъде оттеглена от византийския фронт и да бъде насочена против татарите. Ивайло, който до тогава лично стоял начело на бойните действия против Византия, сега сам повел дружините си на север, против татарите. Този път обаче борбата със северните пришълци се оказала извънредно тежка. По едно време Ивайло дори бил принуден да се затвори в крепостта Дръстър (Силистра) и да се отбранява тук в продължение на три месеца… Като се възползувала от затрудненото положение на Ивайлов борбата срещу татарите, Византийските войски извършили десант при Варна и от тук, без да преминават опасните за тях старопланински проходи, през Провадия й Преслав се насочили към Търново. По същото време тяхната дипломация успяла да сломи упорството на търновските боляри й да ги принуди да скъсат с въстаниците. Най-сетне бил пуснат слух, че Ивайло е убит по време на сражение с татарите. При така развилите се събития въстаническите сили се оказали недостатъчни да защитят столицата и след кръвопролитни сражение Търново паднало в ръцете на византийците. В ранната пролет на 1279 година на търновския престол се възкачил като български цар Иван Асен III.
Успехът на византийците се дължал не на превес на силите и на спечелени битки, а на предателството на търновските боляри. Решаваща за този успех била и помощта на татарите, които успели временно да блокират въстаническите сили и задържали Ивайло в Североизточна България. И за да се Отблагодари на татарите, византийският император удостоил татарския военачалник Касим бег с високото звание „протостратор“, т.е. пръв пълководец на новия цар Иван Асен III.
Скоро обаче събитията взели друг обрат. Ивайло успял да разкъса татарската обсада при Силистра, разбил татарите и се понесъл с дружините си на юг. В Стара планина и проходите въстаническите дружини продължавали да се сражават ожесточено с византийците. При това положение византийската дипломация се погрижила да укрепи положението на Иван Асен III. И тъй като той нямал поддръжката на търновските първенци, византийската дипломация и този път му се притекла на помощ. Боляринът Георги Тертер, ръководител на търновското болярство, бил женен за сестрата на Иван Асен III, удостоен със званието „деспот“ и провъзгласен за пръв пълководец на царя. Това обаче означавало отстраняването на Касим бег от властта. Честолюбивият татарин не могъл да понесе тази обида, скъсал с Иван Асен III и преминал на страната на въстаниците.
Политическите комбинации не укрепили положението на новия български цар. При това въстаническите отреди постигали все нови и нови успехи, като наближавали Търново. Търновското болярство отново започнало да заговорничи и да мисли за отстраняването на Иван Асен III от престола.
Без византийска помощ Иван Асен III не можел вече да се задържи нито ден на българския престол. Затова и сега императорът Михаил VIII Палеолог му се притекъл на помощ. През лятото на 1279 година една много-хилядна византийска армия начело с пълководеца Мурая навлязла в България. На 17 юли обаче византийците били пресрещнати при крепостта Диавена, в Котленския проход, от въстаническите отреди начело Със самия Ивайло. В станалото сражение византийската войска била съвършено разгромена.
От Цариград побързали да изпратят нова войска в помощ на Иван Асен III. Този път начело на 5- хиляден отред застанал пълководецът Априн. Когато обаче навлязъл в българските предели, той бил сполетян от същата участ. В сражението на 15 август 1279 година въстаниците отново спечелили блестяща победа. Пътят на византийските армии към България бил окончателно пресечен.
Лишен от подкрепата на болярите, застрашен от непрестанните успехи на въстаниците и при невъзможността отново да получи помощ от Византия, Иван Асен III решил да помисли за собственото си спасение. Като ограбил предварително българската хазна, преоблечен в обикновени дрехи, една нощ заедно с жена си той избягал в Несебър, откъдето с византийски кораб се добрал до Цариград. Неговото бягство означавало пълен провал на Византийската политика на намеса в българските събития. След бягството на царя търновските боляри трябвало да помислят за избора на нов цар, за да могат да продължат борбата за смазване на въстанието. И тъй като техен предводител бил боляринът Георги Тертер, изборът естествено паднал върху него.
След отстраняването на византийската намеса и избирането на Георги Тертер за български цар едни срещу други се изправили, въстаническите дружини и болярските войски. За Съжаление точно за тази борба, продължила няколко месеца, византийските хронисти не съобщават нищо — за тях българските събития вече не представлявали никакъв Интерес.
По всичко изглежда, че въстаниците продължили упорито да се съпротивляват. Тази съпротива обаче все повече и повече стихвала. Кръвопролитните борби с византийци и татари, сраженията с царските и болярските дружини, умората от проточилата се в продължение на три години война, предателството на болярите — всичко това в последна сметка се оказало решаващо. Въстанието най-сетне било смазано.
След поражението на въстанието Ивайло трябвало да помисли за личното си спасение. И тъй като в неговите Дружини вече се сражавал като наемник татаринът Касим бег, естествено било да се търси помощ
