Лондон, защото той е град на напрежението. От Уестминстър8 до Сити9 се издигат мрачни, високи здания, чиито търговски бюра и кантори със своите клонове се разпростират по всички краища на света, където живеят хора. В Лондон няма нищо невъзможно. Все едно че целият свят ти е подръка. Ако познаваш точно този, към когото трябва да се обърнеш, и ти си точно човекът, който е нужен за съответната работа, Лондон държи ключа за всяка страна в света. Но аз бях и потиснат, защото няма друг град, в който можеш да се чувствуваш толкова самотен и изгубен, колкото в Лондон, и то особено ако нямаш работа.
Но тъй като освен работа ми трябваше и паста за зъби, аз се помъкнах по Шафтсбъри авеню и влязох в първата аптека, която видях. И там заварих Енглес.
Още през 1942 бях изпратен при него като командир на батарея. За фронта тръгнахме заедно, но след Аламейн10, той бе прехвърлен в разузнаването, а аз заминах с батареята за Италия и завърших войната с чин майор. Той беше изключително взискателен командир. И бе разжалвал двамата ми предшественици. Всички казваха, че няма да изкарам повече от шест седмици. Но аз издържах. Дори ми правеше удоволствие да служа под негово командуване. Притежаваше блестящи способности, беше човек на настроения и с ексцентрично поведение, но в същото време и силна, завладяваща личност. Той налагаше енергично своята воля там, където трябваше да се преодолява някаква трудност. Сега се беше върнал в киното и според вестниците последната му режисьорска работа в студията „К. М.“ — „Трите надгробни камъка“ го бе издигнала над всички останали режисьори.
Отвърна с любезно кимване на моя поздрав, остави празната чаша на щанда и се загледа упорито в мен, докато прибирах покупката си.
— Какво работиш сега, Нийл? — запита той на края.
Имаше навика да говори бързо и отсечено, като че ли езикът не можеше да догони бързината, с която работеше мисълта му.
— Съвсем наскоро се върнах — отговорих аз. Твърде често го бях чувал да се присмива на неудачниците, за да му позволя да узнае сегашното ми положение.
— Уволни ли се?
— Да.
— Май доста длъжка служба изкара?
— Да, подписах за една година свръхсрочна.
— На баницата мекото и на работата лекото, а? — ухили се подигравателно Енглес.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — смотолевих аз, въпреки че ми беше пределно ясно какво има предвид. След войната животът в армията беше много по-лек и приятен, отколкото извън стените на казармите.
— Много добре разбираш какво искам да кажа — изсмя се той. — Всички свестни момчета се уволниха, когато демобилизираха и мен преди година и половина. Единствените, които останаха, с изключение на щатните, бяха глупаците, търсачите на приключения и тези, които гледаха да я наредят по-леко. Ето какво й липсва на нашата европейска администрация. Тя не предлага истинско бъдеще за такава кариера и затова военната служба не е привлекателна за хората, които ние наистина би трябвало да имаме там. Е, ти в коя категория ще се причислиш?
— От трите категории, които спомена, аз мисля, че бих предпочел да бъда поставен сред търсачите на приключения — отвърнах с враждебен тон. Не можах да се сдържа. Защото бях ядосан. Нямаше да седна да му разправям сега колко противно ми е било да оставам още една година в армията при положение, че след женитбата ни ние с Пеги бяхме заедно съвсем за кратко време и аз почти не бях виждал детето, което се роди. А на всичкото отгоре бях и материално притеснен. В миналото бях успявал да се държа на равна нога с Енглес. Не защото имам толкова силен характер, колкото неговия, а защото си познавах работата. Но да стоя срещу него — преливащ от жизненост и превъзходство сега, когато на мен не ми вървеше, — това беше прекалено много. Искаше ми се да избягам от тази аптека, преди той да е надушил истинското ми положение.
— Значи, вече край на службата — каза той. — Още ли се мотаеш с онова мърляво вестниче в Уилтшайър?
— Не, то фалира.
Неговите тъмни очи ме наблюдаваха внимателно.
— Тогава какво работиш сега?
— Основахме с мой приятел едно малко издателство — отвърнах аз. — А ти какво, сега друг филм ли правиш?
Но него човек не можеше така лесно да отклони от темата.
— Много пари трябват в днешно време, за да се захване човек с издателска работа — отвърна той, все още втренчил поглед в мен. — Те след войната поникнаха навсякъде като гъби. Повечето сега са в затруднение. — Подвоуми се какво още да каже. След това изведнъж се усмихна закачливо. Пожелаеше ли, ставаше очарователен. Беше способен да превключва като електрически ключ. Но можеше да бъде и дяволски жесток подигравчия. Сега добре познатата ми очарователна усмивка неочаквано се появи на лицето му и аз почувствувах огромно облекчение, забелязвайки, че независимо от махмурлука си тази сутрин той е в добро настроение. — Ти май трябва да пийнеш нещо — допълни той. — И аз имам нужда да се подкрепя след тази гадост, дето я пих сега. — И като ме хвана подръка, ме поведе навън. Докато пресичахме улицата, той заговори отново: — Пишеш ли още, Нийл? Твоите две едноактни пиеси, които поставих на кораба, докато плавахме заедно, не бяха лоши.
— Написах една пиеса, докато стоях в Австрия. Но знаеш какво е положението с театрите — нищо друго освен мюзикли и възобновяване на стари постановки. Дори и утвърдените драматурзи не могат да намерят театър, който да им играе пиесите. А освен това съмнявам се дали тази пиеса е достатъчно хубава.
— Ти ми изглеждаш адски отчаян — прекъсна ме той. — Животът е веселба. Не го приемай толкова на сериозно. Все нещо изскача в последния момент. Трябва ли ти работа?
Спрях се насред улицата. Идеше ми да го ударя. Неговият безпогрешен инстинкт да открива хорските слабости му беше подсказал, че аз бях без работа, и сега той се готвеше да се наслаждава на моето неудобство. Беше безжалостен и безскрупулен и мразеше неудачниците. Забавляваше се, когато атакуваше човек в най-слабото му място. Просто невероятно как неговата уелска интуиция надушваше човешките слабости!
— Животът може да е веселба — отвърнах аз ядосано, — но той самият не е чак толкова весел.
— Я се качи на тротоара — промърмори той. — Тук е много по-безопасно. Значи, смяташ, че не говоря сериозно?
— Смятам, че се държиш глупаво — озъбих се аз. Бях вбесен от мисълта, че съм служил с този човек на равноправни начала, а сега той е в състояние да ми подхвърля трошички заради удоволствието да наблюдава как ще реагирам.
Енглес ме стисна здраво за лакътя и ме побутна да влезем през стъклената врата на едно луксозно заведение. Поръча уиски и за двамата.
— Ето го веселото — каза той, вдигайки присмехулно чашата си към мен. Смееше се. Личеше му по очите. — Значи, смяташ, че не говоря сериозно, а? Аз, за твое сведение, говоря съвсем сериозно. Трябва ли ти работа, или не?
Гаврътнах уискито наведнъж и поръчах още по едно.
— Не ми трябва нито твоето благотворително великодушие, нито твоите подигравателни усмивки.
— Боже господи! Ама ти си бил много докачлив! Ти виждал ли си ме някога да проявявам благотворително великодушие? Много добре си спомням, че ти си ми казвал, и то неведнъж, че съм бил най-безмилостният човек, когото познаваш. И то само защото не мога да понасям неспособните и нерешителните. Колкото и странно да ти звучи, но точно днес срещата с никой друг не би ми доставила такова удоволствие. Но такъв е животът! Искаш ли да свършиш добра работа, човекът, който непременно ти трябва, винаги ще се появи в последната минута. Само пет-шест души от тези, с които съм служил, могат да свършат работата, която имам пред вид. И ако те се явяха накуп, аз бих се спрял на теб, без да се двоумя за миг.
Ласкателството му беше съвсем прозрачно. Но точно това ме заинтригува. Енглес никога нямаше да си прави труда да ласкае когото и да е, освен ако наистина не иска да го използува за нещо. Той изведнъж ми
