— Тъй като вече не сме армия, а само останки от армия, предоставям на всеки от вас право на избор: Земята, тилова база или Самотните. След тридесет минути — обяд. После който ще лети на Земята да дойде тук, а който ще търси оцеляла база — в съседното помещение. До тогава искам да сте решили. Ясно ли е?
Отговорът беше вяло кимване. Лейтенантът освободи хората и с отпуснати рамене се затътри към каютата си, където го чакаше почти едносантиметров слой прах, разпръснат навсякъде из кораба от повредената кондиционерна система и един малък албум с пожълтели снимки под възглавницата. Да се чисти тук бе все едно да се чистят Авгиевите обори без вода, а и без това скоро щяха да оставят това разбито корито на пламъците. Като намести респиратора, Лейтенантът вдигна завивките от койката, изчака праха да се слегне, намери албумчето и излезе.
Преди да отиде в столовата се отби в дежурната рубка — големият отсек беше почти празен — не достигаха хора да се попълни наряда на този толкова голям кораб, а другите екипажи още не бяха разпределени. Лейтенантът се разпореди за това и вече на вратата се спря:
— Капрал, извлечете касетата с дневника и бойното знаме!
— Щастливец е твоят човек, свободен е да умре където си поиска — тънко иронизира дяволът. Той се е разположил на седалката до мене, мързеливо се протяга и сладостно се прозява. Истински благоразположен чичко от провинцията, дошъл да види несретия, но все още любим племенник, да го укори с усмивка за кривиците и да го вкара в правия път. Нали разбираш, леля ти се тревожи…
Само дето чичото е с униформа на полковник, а аз не обичам дяволи. На фуражката му личат две подутини, които издават, че отдолу се крият неизманните рога с благородния блясък на полирано червено дърво.
Изпитвам неприязин към него и сигурно не е необходимо да е голям дявол за да я види написана с главни букви в погледа ми. Но той е верен на себе си — весел и самодоволен до крайност: първо свойски ме ръга в ребрата с лакът, после снизходително ме потупва по рамото и през цялото време говори ли, говори.
— Още на съм ти казал колко съм доволен, че отново се срещаме. — Остава да не е доволен, нали съм един от най-надеждните партньори в неговия, исках да кажа в нашия черен бизнес. — Чух, че отново имаш нещо за мен и ето ме тук. Но приятелю, защо не се радваш на появата ми? Нима с нещо съм предизвикал твоя гняв?
Гаври се, изтезава ме, опитва се да ме изкара от нерви, но всичките му номера са ми познати до втртъсване от предишните ни срещи, вече съм си изградил имунитет към примитивните му опити за сарказъм и неговата тактика не е опасна за мен. Той, разбира се добре го знае, но продължава, сигурно заради сладникавото удоволствие от самата игра, пък и не обича да променя навиците си. Да си побъбрим тогава.
— Не се притеснявай, друже, върши си спокойно работата. И този ли го искаш, не е ли прекалено жизнен за твоята работа?
— И този — съвсем е подходящ. Или ти вече си забравил нашата уговорка? Наистина от доста време не съм идвал при теб. Да не би сюжетчетата да са се свършили?
— Не, намират се. Просто имах неприятности, които ми пречеха да пиша. Тук на земята не е като в твоето царство, какво са вашите казанчета с врящ катран в сравнение с нашите проблеми! Трудно е дори да ги сравня, мой човек, какво да ти обясвам.
— Ако искаш, мога да ти помогна. Имам влиятелни познати във ведомството на Свети Петър. Ще натисна оттук, ще подбутна от там и току виж съм те уредил при мен. Ти само кажи и всичко ще бъде наред.
— Благодаря, благодаря. Аз съм принципен човек и не обичам да използвам връзки. Пък и без друго все съм при теб — с моя занаят и с нашия договор просто няма как да се разминем, нали?
— Дано. Ти сигурно с досещаш за скромната цел на моето посещение: отдавна не сме се срещали и си помислих, че ще е добре да ти напомня за нашия малък договор.
— Трогнат съм от грижите ти към мен, сигурен съм, че са съвсем безкористни. Напразно си бил път до тук.
— Вярвам ти — съгласява се неочаквано леко и много сериозно той. — Иначе знаеш, ще дойде и твоя ред.
Сменям скоростите преди изкачването и като вдигам очи, установявам, че е изчезнал. Само в ушите ми остават да се блъскат последните му думи: „твоят ред“, „твоят ред“, „твоят ред“. След срещите с него не съм на себе си — краката ми треперят, а гърбът ми, гърбът ми е студен и мокър, сякаш някой ми е пуснал в яката парченца нажежен до бяло лед. Той се топи и усещам как ме гъделичкат игриви водни струйки; в състояние са да ме доведат до лудост. Урдям спирачния педал с такава сила, че колата изревава от болка като човек и застава напряко на пътя.
Лейтенантът отпуснато прекрачва канавката, но във фалшивата плавност на неговите движения се долавя пъргавината на котка и бързината на рис. Само умората си е чисто човешка и точно по нея го разпознавам безпогрешно. Той се приближава и се навежда за да ме види по-добре през отворения прозорец. Замирисва на пот, машинно масло, карбол и дявол знае какво още.
— Значи се отказа и от нас — от мен и от другите, а? — Интонацията на е въпросителна, само в края на изречението той чисто формално дава да се разбере, че пита.
При спирането не изключих от скорост, моторът още тогава е угаснал и сега ако не се брои страха, ние сме само двамата на пътя. Докато вратата на тъмнината не се открехва постепенно и не виждам как в моя мъничък осветен свят с диаметър няколко метра не влизат моите лейтенанти — всичките до един.
Представям си как ще сляза от колата за да им разкажа, че денят беше просто противен, а нощта е с поне един порядък повече и рязко потеглям. Гумите пак плачат и пеят песнта на отчаянието, а звездите отгоре сякаш блестят от пагоните на моите препатили леитенанти — с прашясали униформи и умора, събрана в ъгълчетата на присвитите очи.
Умората слагаше меката си длан върху челото на лейтената, силеше се да затвори очите му и да склони главата му над раздрънканата клавиатура, а той й се противеше и се опитваше да напише поредната си заповед: „Вменявам в задължение на старшия на екипажа на рейдера «Неустрашими» да предаде на «Херакъл» всички налични резерви и да организира взривяванито на кораба си“. Вменявам, вменявам, вменявам…
Лейтенантът пишеше и псуваше, псуваше и пишеше, търкаше очите си, лицето си, а веднъж даже стана и се наплиска със студена вода. Искаше да свърши със заповедите преди обяда за да успее да ги зачете пред строя. За миг се отпусна и си представи какво става сега навън: оцелелите без съмнение бяха от най- опитните войници, от тези, които за половин час могат да направят поне по три невъзможни неща и даже ще им остане време добре да си починат. Те няма да ме подведат — мъчеше се да се успокои лейтенантът, но спокойствието беше останало в някой от джобовете на цивилния му костюм, а него не беше го обличалл от оследната отпуска в училището. Това беше толкова отдавна — вече трябва да има близо две години и половина от тогава и цялото това време е минало по фронтовете далеч от Земята.
Някъде беше чел, че средния срок на службата във външните флотове от началото на войната до сега е спаднал до година и десет месеца — или умираш, или оставаш половин човек и те пращат да следиш автоматите в някой от тиловите заводи, а там всички те гледат с толкова съжаление и признателност, че не ти остава никакъв друг изход, освен онзи, който се намира на последния етаж на който и да е небостъргач. В училището понякога говореха за това, но младежта винаги бърза и едва когато вече си загубил поне един приятел, в кратките прекъсвания между боевете докато потягаха разбитите си корабчета във въздушните докове, този, който беше оцелял достатъчно дълго, намираше време да се замисли за евентуалното си връщане на Земята. Лейтенантът никога не беше допускал, че ще му се наложи с бой да си пробива път през постовете и заслоните на Самотните.
Още щом влезе в стола, той почувствува, че е изгубил всякакъв апетит — поднасяше бавно лъжицата към устата си, насилваше се да преглъща залъците и гадаеше кой какво решение ще вземе. За капрала на съседната маса всичко беше ясно: не се докосваше до храната, въртеше в ръце някаква малка снимка. Виж, за съседа му беше трудно да се каже каквото и да е: червендалест здравеняк, който напада скромния обяд като вражески кораб; грижи се за себе си без да му мисли много. Но от друга страна той беше единственият
