човек тук с изгладен панталон, обтегната пилотка и лъснати обувки. При това бе е направил всичко сам, защото ако човек се вгледаше в левия му ръкав, щеше да открие следи от паста. Третият човек беше нисичък и плешив редник първа степен с миша физиономия и сиви очички, които като подгонени подкачаха насам-натам; изглежда това не беше случайно, защото лейтенантът забеляза едва доловима поредица от движения, които можеха да означават само, че една филия оризов хляб от панерчето се прехвърли в джоба на широкия му комбинизон. Много отчетливо лейтенантът си представи как този с мишата физиономия тихо мляска под одеалото. Последният на масата беше сержантът инженер, който подготвя информацията за състоянието на корабите. Той бавно се хранеше, а гърбът му се беше извил в унила въпросителна. Сякаш имаше очи и на тила си, защото почти веднага усети, че някой го следи, раменете му се стегнаха и погледите им се срещнаха; незабележимо за околните сержантът кимна.
Без да чакат команда, един по един хората заочнаха да стават, оставяха приборите в изключената автоматичната миячка и излизаха навън да изпушат по цигара, да разменят някоя и друга дума и в последния момент, ако все още се колебаят, докато вървят по дългия зле осветен коридор да решат коя от двете врати ще отворят — тази към дома или другата към спасението. А лейтенантът в това време гледаше празните маси с трохите по тях, разместените изпопадали столове, катурнатите на пода солници без сол и забравените лъжици. Ето тук до скоро е имало хора, човечество значи; минало е малко време и сега стои само той — разбит от грижите, уморен до разцепване на мозъка, изцеден да последна капка сили, не човек, а останка стапяща се в мрака, омагьосана сянка на която ако не днес, то най-късно утре й предстои бой.
В края на краищата лейтенантът реши, че е чакал достатъчно време, насили се да стане, да изпъчи гърди и да се запъти към каютата, в която се бяха събрали всички преди обяд. Там го чакаше далечната роднина на Самотните — Самотата; той я погледна, усети огъня в очите й опари се от топлината на нейното дихание и без повече съпротива се отпусна в обятията й.
Сека завоите и сменям скоростите така, сякаш след десет минути ми предстои бой с разярени великани, но съм си забравил карабината за слонове и вече усещам как най-бързият от тях диша във врата ми, а дъха му е толкова горещ, че стапя яката на наилоновата ми риза. Чувствувам се почти като моя лейтанант в прегръдките на Самотата и сега вече истински му съчувствувам.
Нощта преваля, на изток небето вече просветва, но тъмнината е впила черните си зъби в очите ми и за нищо на света не иска да ме пусне. Омръзва ми да се съпротивлявам, не ми се чака до следващата отбивка и на първото подходящо място, където банкетът е по-широк и мога да се отпусна на седалката със затворени очи, да оставя нощта с нейните огнедишащи великани и моите лейтенанти с техните Самотници.
Унасям се в тежка дрямка, сививокафява като хартия за опаковки и скучна като съня на слепец по рождение. Когато изцелен от всичко това се събуждам, денят е победил в своята малка война с мрака и слънцето лъчезарно се усмихва отгоре, но не на мен, защото съм сигурен, че моята сърдита и намусена физиономия е в състояние да натъжи дори и него; добре че съм в колата и таванът ме скрива от очите му.
Денят идва и с неприятното ръмжене на глутниците автомобили по двете ленти, и със задушливото зловоние на изгорелия бензин. Единствената следа, останала от красивата нощ е хладният въздух, който ме дарява с бодрост, но не може да поправи отчайващата ми грешка — проспал съм цели три часа, затова ли бързах толкова много. Докато се намествам между два влекача, в главата ми се намества мисълта: смъртта идва заедно с изгрева, смъртта идва заедно с изгрева, смъртта… А аз проспах изгрева.
Педалът на газта глухо се удря в пода, двигателят вие на високи обороти, а каросерията скърца от напрежение и с последната си ламаринка. Същото го правя и аз, но сигурно влагам повече злоба, но сигурно влагам повече злоба, защото утринното небе ми изглежда мораво, а мирните шофьори се превръщат във вражески рицари, възседнали мощни коне. Колите в моята лента една след друга изостават назад, опитвам се да изпреваря и слънцето в неговия бяг по небосвода, но то като че ли усеща жалките ми напъни и още по-лудо запрепусква по своя път.
Близо час и половина си играем на гоненица, когато най-после на банкета изскача заветната табела, а малко по-нататък и самото отклонение, зад което ме чака къса отсечка с много завои — добре си спомням само че първият беше десен, а вторият е остър ляв. Къщите са богати, все на два — три етажа и прехвърчат край прозореца като ранени птици с цвят на добре изпечени червени тухли. Вдигам прахоляка на площеда и под заядливия вой на спирачките спирам до портата.
Съпругата му ме пресреща още на стълбите, съсухрена от мъката, смалена от бедата. Само до преди няколко дни младееше в онази възраст, в която жените се задържат повече от обикновенно, а днес се беше превърнала в разплакана старица. Най-страшни бяха очите й — с прозрачността на прозоречно стъкло, сякаш тя е на смъртен одър, а не мъжът й; когато си преживял заедно с един човек четвърт век и той те напуска, с него си отива нещо повече от четвъртинка от твоето минало, от теб самия.
Преглъщам незададения си въпрос, но тя не може да преглътне отговора — размножен в несметни количества той се стича по страните й, прави ги да блестят като посипани със ситни капчици роса. Не, това не е роса, това са безсилни студени сълзи.
— Не се мъчи дълго. Преди един час. — Тя се задавя, но някак успява да си поеме въздух. — Питаше за тебе.
— Съжалявам, че закъснях. Пътувах цяла нощ и сутринта се наложи да спра за малко. Съжалявам. — В същото време си мисля, че трябва да вляза, но не мога да го направя веднага. Страх ме е — мен, човекът, който във всеки свой разказ убива с едно драсване на перото десетки и стотици хора, сега се боя да постоя при мъртвия си приятел и си измислям оправдания: че искам да го помня само жив, че и моето сърце прескача като отдавна небалансирано колело и какво ли още не.
Ще вляза, ще вляза, само да си почина малко от пътя, само да ми се стегнат колената и да ме отпусне оня паяк, дето всеки от нас го носи в гърдите си, отляво. Сядам направо на стълбите и за ужас на многострадалната женица се отпускам до стената. Тя тихо изписква — двама покойници за един ден…
— Спокойно, нищо ми няма, малко съм уморен.
От сладката забрава на целувката със Самотата го изтръгна злобното ръмжене на бойната сигнализация, накара го да се втурне към съседната каюта.
— Нагоре, нагоре, към огневите секции! По-бързо нагоре! — Лейтанантът не без успех се стремеше да надвика рева на сирените, които набиваха в главите на всички: тревога, тревога, тревога! Не беше толкова добра и благосклонна съдбата към хората, че да им остави правото на последно решение, не — изборът както винаги принадлежеше на нея, чиято невидима ръка беше готова да отклони пътепоказалеца в угодна на нея посока без да се съобразява с дребните желания и слабостта на обърканите човечета.
Старите войници знаеха и можеха много, до сега той не беше имал толкова опитен, макар и неотработен екипаж. Обаче колко време можеше да издържи и на какво изобщо можеше да се надява с този почти невъоръжен кораб срещу флотата на Самотните — те бяха събрали в мощен юмрук всичко, с което разполагаха в сектора и се готвеха с последен удар да размажат останките от Земните космически сили. Докато броеше целите на екрана на локатора лейтенантът се наруга, че не събра най-напред запасните боекомплекти и останалото гориво в два-три кораба, както беше замислил, а отложи тази работа за следобяд и се остави да бъде изненадан. Сега поне щеше да има шанса да избяга, а така противникът му налагаше своите условия.
Самотните не бързаха, бяха сигурни в победата си, дори само заради подавляващото си числено превъзходство. През тези няколко подарени минути спокойствие, добре разбираше, че атаката ще бъде скоротечна, че всяка секунда щеше да включва в себе си десетки действия извършени от различни хора, но от всеки от тях в равна степен щеше да зависи изхода на сражението. „Херкулес“ имаше само едно предимство — на борда имаше енергия и боеприпаси за двадесеттина залпа, обаче Самотниците не бяха в течение на този факт и лейтенантът щеше да се възползвува максимално от тяхното наведдение.
— Слушай заповед! Никаква стрелба, докато не дойдат на две единици! Целите да се отразяват само от огневите постове, в чийто фронтален сектор се намират.
С блъфове трудно се воюва, реши лейтенантът половин час по-късно, когато първият вражески кораб създаде абордажен тунел и през него в „Херкулес“ започнаха да се изсипват Самотници, като мравки, които са успели да се промъкнат в кутия за хляб. Нямаше смисъл да стои повече в рубката — разкопча колана и
