„Само седнал можеш да четеш и пишеш“ (Флобер). — Хванах ли те, нихилист такъв! Именно уседналостта е грях срещу светия дух. Само извървените мисли са ценни.
В някои случаи ние, психолозите, ставаме неспокойни — когато видим собствената си сянка. Психологът не трябва да се взира в себе си, ако иска изобщо да вижда…
Дали ние, безнравствените, вредим на добродетелта? Толкова малко, колкото анархистите са навредили на князете. Князът застава твърдо на трона си едва когато някой е стрелял по него. Морал — трябва да стреляме срещу морала.
Ти вървиш отпред! Пастир ли си? Или изключение? Третият случай е, че си просто беглец… Първи въпрос на съвестта.
Истински ли си, или си само артист? Представител ли си на нещо? Или си самото то? — Накрая си просто един актьор, който копира… Втори въпрос на съвестта.
Говори разочарованият. — Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.
Гледаш отстрани? Или протягаш ръка? Или отбягваш, отиваш си… Трети въпрос на съвестта.
Искаш да вървиш с нас? Или да избързаш напред? Или да вървиш сам?… Трябва да знаеш какво искаш и че го искаш. Четвърти въпрос на съвестта.
Стъпалата бяха за мен препятствия — изкачвах се нагоре и ги преодолявах. А те мислеха, че искам да седна върху тях и да почина…
Важно, ли е дали аз съм прав? Аз имам твърде много право. — И който днес се смее най-добре, се смее и последен.
Формулата на щастието ми: едно да, едно не, една права линия, една цел…
Във всички времена мъдреците са оценявали живота еднакво: не струва пукнат грош… Винаги и навсякъде са произнасяли все същата присъда, непрекъснато звучал един и същи тон — тонът на отчаянието, на меланхолията, на унинието, на умората от живота, на съпротивата срещу живота. Самият Сократ казал на смъртното си ложе: „Да живееш — това означава дълго време да си болен; на спасителя Асклепий дължа един петел.“ Даже на Сократ му е дошло до гуша. Какво доказва това? Какво ни посочва? Преди бихме казали (о, как само бе казано, даже крещяха, начело с песимистите): „Във всички случаи тук има нещо вярно! Consensus Sapientum4 доказва истината.“ Така ли бихме говорили днес? Имаме ли право да говорим така? И нашият отговор е: „Във всички случаи тук има нещо болно, би трябвало да разгледаме по-отблизо тия господа мъдреци.“ Изглежда, че всички те бяха загубили равновесие, бяха закъснели, разклатени, бяха декаденти5. Може би истината се появява на този свят като гарван, въодушевен и от най-лекия дъх на мърша!
Цялата непочтеност във факта, че великите мъдреци са всъщност упадъчни типове, забелязах за пръв път в мига, когато най-силно им противопоставих научни и ненаучни предразсъдъци — просто познах у Сократ и Платон упадъчните симптоми, усетих и двамата като оръдия на гръцкото разложение, като псевдогърци, като антигърци (вж. „Раждането на трагедията“, 1872 г.). Споменатото consensus sapientum — и това все повече ми се изясняваше — най-малко доказва правото на онова, на което те всички са съпричастни — то много повече доказва тяхната физиологическа хармония, която им помага да се отнасят еднакво към живота — т.е. да трябва да се отнасят враждебно. Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ — мисля, че те никога не могат да бъдат верни — имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани — сами за себе си подобни оценки са чиста глупост. Просто човек трябва да се опита да овладее онзи удивителен финес да не обезценява стойността на живота. Това не би могло да бъде осъществено от някой приживе, защото той е ангажиран, той е участник, а не съдник. Също така не би могло да бъде осъществено от мъртвец — по разбираеми причини. Да виждаш проблем в стойността на, живота от позицията на философа — това, най-малкото е упрек срещу самия теб като философ, съмнение в мъдростта ти, една не-мъдрост. И всички тия велики мъдреци — те не само са били декаденти, те изобщо били ли са някога мъдри? — но нека се върна върху проблема на Сократ.
Според произхода си Сократ е принадлежал към най-низшите народни слоеве — към паплачта.
