— Почакайте малко. Има един проблем.
Той ме изгледа. Полицаят с въдицата също.
— Този ключ може да предизвиква самоунищожение. Синклер бе известен като потайно копеле. Или… полето да има значителна потенциална енергия. Току виж нещо гръмнало.
Ордас въздъхна.
— Трябва да рискуваме, Джил. Измерихме въртенето на ръчния му часовник. Един час за седем секунди. Отпечатъци от пръсти и обувки, следи от пране, телесни миризми, паднали мигли — всичко изчезва за часове от по седем секунди.
Той даде знак и като се приближи, полицаят започна да прави опити да закачи ключа с въдицата.
— Мисля, че вече никога няма да разберем кога точно е бил убит — заяви Ордас.
Върхът на въдицата описа няколко широки кръга, спря се под ключа и се допря до него. Притаих дъх. Въдицата се огъна. Ключът щракна нагоре и виолетовата светлина изведнъж изчезна. Валпредо протегна ръка към полето, предпазливо, като че ли въздухът би могъл да е нажежен. Нищо не се случи и той се отпусна.
Тогава Ордас започна да дава заповеди. Двама мъже с престилки очертаха с тебешир местата на мумията и ръжена. После прехвърлиха трупа върху носилка, пъхнаха ръжена в найлонов плик и го сложиха до мумията.
— Идентифицирахте ли го вече? — попитах аз.
— Мисля, че да — отговори Ордас. — Реймънд Синклер си имаше собствен автодоктор…
— Виж ти какво имал. Тези неща са скъпи.
— Така е. Реймънд Синклер бе богат човек. Притежаваше горните два етажа на тази сграда, както и покрива. Според записите на автодоктора му преди два месеца са му били присадени нови зародиши на зъби. — Ордас посочи към сухите устни със свита кожа на мумията, под които новите зъби тъкмо се бяха подали.
Правилно. Синклер беше.
Неговият мозък бе направил чудеса, а някой го бе сплескал с прът ковано желязо. Междузвездният двигател… онова сияещо заплетено устройство? Или той е бил още в главата му?
— Който и да го е извършил, ще трябва да го хванем — казах аз. — Непременно. Дори и така… — Дори и така. Чудеса повече нямаше да има.
— Възможно е вече да сме я хванали — обади се Хулио.
Погледнах го въпросително.
— В автодоктора лежи едно момиче. Предполагаме, че е племенницата на д-р Синклер, Джанис Синклер.
Автодокторът беше стандартен, подобен на онези в аптеките — нещо като гигантски ковчег с дебели трийсетина сантиметра стени и контролно табло над главата, покрито с циферблати и червени и зелени лампички. Девойката лежеше по гръб, лицето й бе спокойно, вдишванията — леки. Спяща красавица. Ръцете й бяха пъхнати до раменете в търбуха на автодоктора, скрити от дебели гумени ръкави.
Беше толкова красива, че дъхът ми секна. Мека кестенява коса обграждаше електродния шлем; малки и изваяни нос и уста, гладка бледосиня кожа, осеяна със сребристи нишки…
Тялото й бе покрито със специалните краски на моден вечерен тоалет. Без тях въздействието щеше да е доста по-слабо. Оттенъците на синьото леко се меняха, за да подчертаят формите на тялото и линията на скулите. Сребристите линии също се променяха, като на места се сгъстяваха, насочвайки окото в определена посока — към върховете на гърдите или през лекото възвишение на коремния мускул към красив кръгъл пъп.
Скъпо бе платила за това боядисване. Но и без него щеше да е красива.
Някои от показанията на контролното табло светеха в червено. Натиснах бутона за разпечатване на диагнозата и бях стъписан. Автодокторът е бил принуден да ампутира дясната й ръка. Гангрена.
Очакваше я страхотен шок, когато се събудеше.
— Хубаво — рекох. — Загубила си е ръката. Това не я прави убиец.
— А ако бе грозничка? — запита Ордас.
Засмях се.
— Поставяш под съмнение безпристрастната ми оценка? Някои хора са умирали и за по-малко! — Въпреки това реших, че можеше да е прав. Имахме сериозни основания да мислим, че на убиеца би му липсвала ръка.
— Какво мислиш, че се е случило тук, Джил?
— Хм… както и да го погледнеш, убиецът сигурно е искал да вземе със себе си ъ… машината на времето на Синклер. Тя е безценна, от една страна. От друга, изглежда се е опитал да я настрои, така че да има алиби. Което означава, че е знаел за нея, преди да дойде тук. — Премислях всичко това. — Да речем, че се е подсигурил да има свидетели къде е бил няколко часа преди да се появи тук. Убил е Синклер в рамките на… да го кръстим генератора. Включил го е. Решил е, че часовникът на Синклер ще му каже колко време е спечелил. После би могъл да върне часовника назад и да си тръгне с генератора. Нямаше начин полицията да успее да определи кога е бил убит.
— Да. Обаче не го е сторил.
— На ключа виси онази корда. Трябва да го е включил от външната страна на полето… навярно защото не е искал да седи с трупа цели шест часа. Ако се бе опитал да излезе извън полето след включването му, би си блъснал носа. Да се излезе от полето към нормалното време е като да се мине през стена. Така че го е изключил, отдалечил се е извън обсега и е използвал онази найлонова корда, за да го включи отново. Може би е допуснал същата грешка като Валпредо — помислил е, че ще успее да влезе обратно в полето и тогава да го изключи.
Ордас кимна доволно.
— Точно така. За него — или за нея — е било много важно да го направи. Иначе не би имал нито алиби, нито печалба. Ако е продължавал да се опитва да проникне в полето…
— Да, би могъл да изгуби ръката си заради гангрена. Щеше да е удобно за нас, нали? Лесно щяхме да го открием. Но виж какво, Хулио, на момичето би му се случило същото, ако се е опитало да помогне на Синклер. Може да не е бил толкова очевидно мъртъв, когато тя се е прибрала.
— Възможно е дори да е бил жив — отбеляза Ордас.
Вдигнах рамене.
— Според фактите тя се е прибрала в един и десет със собствената си кола, която е все още на покрива. Монтирани са камери, които да следят площадката за кацане и покрития паркинг. Системата за сигурност на д-р Синклер е била доста добра. Снощи е пристигнало единствено момичето. Никой не си е тръгнал.
— Имаш предвид от покрива.
— Тези апартаменти, Джил, могат да бъдат напуснати само по два начина. Единият е през покрива, а другият — с асансьор през фоайето. Когато пристигнахме, асансьорът стоеше на този етаж и беше изключен. От никъде другаде в сградата не може да се включи управлението му.
— Значи някой би могъл да дойде дотук с него и после да го изключи… или може Синклер да го е изключил, преди да го убият… Схващам идеята ти. Както и да е станало, убиецът трябва да е все още тук. — Замислих се върху това, но заключението не ми хареса. — Не, нещо не се връзва. Как може да е била толкова умна, че да си подготви подобно алиби, а после да се затвори с трупа?
Ордас вдигна рамене.
— Блокирала е асансьора, преди да убие чичо си. Не е искала да я обезпокоят. Навярно това звучи разумно. След като ръката й е пострадала, трябва доста да е бързала да стигне до автодоктора.
Една от червените светлинки стана зелена. Зарадвах се. Момичето не приличаше на убиец.
— Когато спи, никой не прилича на убиец — измърморих под нос.
— Така е. Но тя се намира там, където би трябвало да бъде убиецът. Колко жалко. — Последното го каза на испански.
Върнахме се във всекидневната. Обадих се в Щаба на РАМО и поисках да пратят камион.
Апаратът не бе докоснат. Докато чакахме, взех камера на заем от Валпредо и заснех обстановката
