такава, каквато си беше. Разположението на елементите един спрямо друг можеше да е от значение.
Лабораторните специалисти лазеха по кафявата трева като използваха аерозолен спрей, за да накарат отпечатъците от пръсти да побелеят, а дребните капчици кръв да светнат в яркожълто. Върху апарата откриха множество отпечатъци, но абсолютно никакви върху ръжена. В тревата имаше жълта локва — на мястото, където бе лежала главата на мумията, — а оттам дълга следа като от охлюв, свършваща в края на ръжена. Изглежда някой се бе опитал да го измъкне от полето след падането му на пода.
Апартаментите на Синклер бяха просторни и удобни и заемаха целия последен етаж. На предпоследния се намираше лабораторията, където Синклер е вършел чудесата си. Обиколих я, придружен от Валпредо. Не беше особено внушителна. Приличаше на скъпо оборудвана работилница на любител. Инструментите бяха годни за сглобяване на вече готови части, но не биха помогнали да се построи нещо по-сложно.
… с изключение на компютърния терминал. Напомняше утроба, в чийто център стоеше стол със спускаща се облегалка, около който описваше пълен кръг холовизионен екран и имаше струпани достатъчно контролни панели, така че с проклетата машинария да се извърши полет до Алфа Центавър.
Тайните трябваше да са в този компютър! Аз обаче не се опитах да го използвам. Щеше да се наложи да пратим програмист от РАМО, за да свали защитите срещу достъп, които Синклер сигурно бе заложил в компютъра.
Камионът пристигна. Качихме наследството на Синклер по стъпалата до покрива, без да го разглобяваме. Частите му бяха закачени здраво върху рамката, а стълбите бяха широки и не много стръмни.
Прибрах се, седнал отзад в камиона. Изучавах генератора. Онова едро парче сребро напомняше донякъде птица в полет — триъгълник, който се управлява от студент по топология и от който стърчат кабели там, където са ъглите. Почудих се дали то бе сърцето на апарата или просто нещо за заблуда. Наистина ли пътувах заедно с междузвезден двигател? Възможно бе Синклер сам да е пуснал такъв слух, за да прикрие нещо. Или… имаше закон, който му забраняваше да работи по два проекта едновременно.
Очаквах реакцията на Бера.
Джексън Бера ни пресрещна в коридорите на Щаба на РАМО, докато пренасяхме апарата. Последва ни. Беше невъзмутим. Вкарахме го в главната лаборатория и започнахме да го сравняваме с холографиите, които бях направил, да не би нещо да се е откачило. Бера се бе облегнал на стената до вратата и ни наблюдаваше. Очите му започнаха постепенно да губят интерес, докато накрая сякаш бе готов да заспи.
Бях се запознал с него преди три години, когато се завърнах от астероидите и се присъединих към РАМО. Тогава той бе на двайсет и вече от две години беше РАМО. Баща му и дядо му също са били агенти на РАМО. Голяма част от обучението си дължах на Бера. И докато се учех да преследвам хора, които преследваха други хора, наблюдавах как му се отразява работата.
Един агент на РАМО трябва да е съпричастен. Необходимо му е умение да сглобява картина от съзнанието на жертвата си. Но Бера бе твърде съпричастен. Спомням си реакцията му, когато Кенет Греъм се самоуби — с един единствен токов удар през куплунга в черепа, надолу по проводника към центъра на удоволствието в мозъка му. Бера трепери в продължение на седмици. И при случая с Анубис в началото на миналата година. Когато разбрахме какво е направил този престъпник, Бера за малко не го уби на място. Не бих го обвинил.
Миналата година на Бера му писна. Прехвърли се в техническия отдел. Сложи край на лова на органоборсаджии. Сега ръководеше лабораторията на РАМО.
Той трябваше да поиска да разбере какво бе това тъй странно устройство. Чаках го да запита… а Бера продължаваше да наблюдава с лека усмивка. Най-накрая прозрях. Той си мислеше, че е шега — скърпил съм нещо, за да го поставя в затруднено положение.
— Бера… — рекох.
Той ме погледна весело и каза:
— Хей, човече, какво е това?
— Задаваш най-неудобните въпроси.
— Така е, разбирам как се чувстваш, но какво представлява? Харесва ми, интересно е, но какво си ми донесъл?
Разказах му всичко, което знаех. Когато свърших, той заяви:
— Не прилича много на нов космически двигател.
— Охо, и ти си го чувал, нали? Не, не прилича. Освен… — От самото начало ме мъчеше един въпрос. — Може да е предназначено за ускоряване на термоядрената експлозия, което би довело до по-голям коефициент на полезно действие на термоядрения двигател.
— Надали. Той и сега е над деветдесет процента, а тази джунджурия изглежда тежка. — Бера протегна ръка и леко докосна огънатия сребърен триъгълник с дългите си тънки пръсти. — Хм. Е, ще има да си поблъскаме главите.
— Успех. Аз се връщам в апартамента на Синклер.
— Защо? Интересното е тук. — Доста често ме бе чувал да мечтая, да се включа в междузвездна колония. Трябваше да знае как се чувствах при мисълта за по-добър двигател за междузвездните гемии.
— Ето как стоят нещата — обясних аз. — Разполагаме с уреда, но не знаем нищичко за него. Може да го повредим. Ще се опитам да намеря някой, който да знае нещо за генератора на Синклер.
— И кой ще е той?
— Онзи, който се е опитал да го открадне. Убиецът на Синклер.
— Щом казваш. — Но изглежда се съмняваше. Познаваше ме много добре. После добави: — Разбрах, че скоро ще има лов на майки.
— Ъ?
— Просто слух. Вие, момчета, сте късметлии. Когато баща ми постъпил в РАМО, работата била най-вече да се преследват майки. На практика органоборсаджиите още не се били организирали, а Законите за раждаемостта били нови. Ако не ги налагали със сила, никой нямало да им се подчини.
— Естествено. И хората хвърляли камъни по баща ти. Бера, тези дни са вече минало.
— Могат да се върнат. Раждането на деца е инстинкт.
— Бера, не съм дошъл да работя в РАМО, за да преследвам родители, нарушили закона. — Махнах и си тръгнах, преди да успее да отговори. Можех да мина и без напомняне за задълженията ми от страна на Бера, който бе свършил с лова на мъже и майки. Бях огледал добре сградата на Родуолд, когато кацах на покрива й тази сутрин. Сега имах добър изглед към нея от таксито, превърнало се в полицейска машина. Този път търсех пътища, по които е можело да се избяга от нея.
На етажите на Синклер нямаше балкони, а прозорците бяха изравнени със стената на сградата. Някой крадец-катерач доста би се затруднил с тях. Нямаха вид на лесно отварящи се.
Опитах се да забележа камерите, за които бе споменал Ордас, докато таксито се спускаше към покрива. Не можах да ги открия. Навярно бяха закачени в брястовете.
Защо се безпокоях толкова? Не бях станал РАМО, за да преследвам майки, машинарии или обикновени убийци. Хванах се с тази работа, за да платя за ръката си. Новата ми ръка бе стигнала до един клон на Световната банка за органи, след като е била взета от скривалището на заловен органоборсаджия. Някой почтен гражданин беше умрял насилствено върху плъзгащата се пътека в някой град, а сега ръката му бе част от мен.
Присъединих се към РАМО, за да преследвам органоборсаджии.
РАМО не се занимава с убийствата като такива. Апаратът вече не бе в ръцете ми. Разследването на някакво убийство не би ми спестило лова на майки. Освен това не познавах момичето. Не знаех нищо за нея, с изключение на факта, че се намираше там, където би трябвало да бъде убиецът.
Само защото беше хубава ли?
Горката Джанис. Когато се събуди… В продължение на цял месец се бях събуждал със същия замайващ шок, с мисълта, че дясната ми ръка я няма.
Таксито кацна. Долу ме чакаше Валпредо.
Мъчех се да анализирам… Колите не бяха единствените неща, които летяха. Но ако някой се опиташе да лети с онези опасни турбовитлови летоциклети в град, където може да падне върху пешеходец, нямаше да
