Тя се поколеба:
— Абе да сънувам, ама ме е страх.
— Че какво толкова страшно ставаше там?
— Лошо беше, че целият космически разум се беше разбунтувал против материята. Искаше да я унищожи, та да си остане свободен и… да си прави каквото ще.
— Интересно, какво според теб може да прави разум без материя? Към материята включвам и енергията — иронично подхвърли Матев.
— Ами… сигурно ще е нещо разумно.
— Значи според теб разумът може много разумно да унищожи материята. И как ще съществува без нея? И къде ще се дене тая материя?
— Че аз ли ще му бера грижата на разума бе, Матьо?
— Хм, да. Едва ли разумът разчита ти да му береш грижата. И какво стана по-нататък?
— Освен това двете цивилизации, дето се биеха до кръста на Орион, изпускаха много красиво жълто сияние, някак напукано като тънък лед.
— Напукано сияние. Ти, Бубке, имаш въображение.
— Ами, аз сънувам бе, Матьо, не си играя. Ако е за работа, мога и още по-хубаво да сънувам. Ама лошото е, че повечето ги сънувам, когато съм из чужбините на турне. И знаеш ли какво си мисля? Ха засънувам нещо такова иха, като си ида от това място, там избухва тая, новата болест, дето няма лек, фиторея ли се казваше? Веднъж, в Палма де Майорка гледам, че короната, с която играя Турандот, отразява нещо си. Някаква искряща дъга, която се вие като камшик по небето от изток. Само че не беше истинска дъга, защото беше зелена и тук-таме посипана с оранжеви точици, като черен пипер.
— А, не, това не мога да го издържа! „Оранжеви точици като черен пипер!“ — възмути се Матев.
— Ако щеш. Тия пиперчета се разпукаха, от тях се зарониха сто милиарда бодливи вирусчета и захванаха да изтребват народа.
— Апокалипсисът ряпа да яде! И как преброи бодливите вирусчета?
— Че колко му е на артиста да преброи? Тия вирусчета обаче не бяха от оная, голямата война на разума, а от по-дребна някаква. Едни чуждопланетници искаха да ни унищожат, за да си направят от нашата Земя база за излитане отвъд Вселената. Най-напред ни наръсиха с вируси. Но докторите от втора поликлиника измислиха серум и спасиха човечеството.
— Е, това с докторите от втора поликлиника е най-фантастично — установи Матев.
— Не е. После стана ясно, че всички войни на света са подклаждани от същите тия междупланетници по вирусен път. Представи си — едни такива вирусчета, които действуват на психиката, настройват я войнствено. Това важи и за чумата, холерата…
— Излаза, че те ни обстрелват от хиляди години.
— За тях тоя „отрязък от време“, както се изразяваш ти, е нищо. Те искат да ни изтребят някак много чисто. По-скоро — да премахнат цивилизованите народи, за да не им пречат и да оказват съпротива, а диваците ще използват за белтъчен склад. Ще си ги гледат като в птицеферма и ще източват белтъка, който съдържат, за някакво особено супергориво, с което могат да минат границите на Вселената. От някаква актиния даже се страхуват. И още… от професор Жлебински, от съдружника му, сещаш ли се, оня, дето дойде да ме поздрави, когато пях Семирамида.
— Сътрудника му!
— …професор Мелий и… от мен!
— Ха сега! Марта Матева — страшилище от междупланетна величина! Бубке, тия сънища не са на добро. Я да те заведа на невролог.
— Че защо ще ме водиш? След репетицията ще ида у Жлебински, снаха му е безбрежно симпатична и хем също е невролог. Ще ходим с нея в модната къща и ще ме прегледа, щом настояваш.
— В модната къща?
— Защо пък не? Там и без това се събличат.
— За тая гледка бих платил. Марта, няма ли да излезеш най-после от инфантилната си възраст?
— Няма. А ти не се преструвай. На теб най-много ти харесва точно това мое качество. Имаш възможност да ме поучаваш, покровителствуваш и да се считаш по-умен. А и всички ме намират очарователна.
— И новият диригент? — уж незаинтересовано подхвърли Матев.
— Няма как.
— Тогава аз пък ще дойда с теб на репетиция.
— Бива. Ама ще ми купиш сладолед с бадеми. Не прави страдалчески гримаси, а ми подай чантата. Лельо Ано — и тя побутна дремещата бавачка, — ние тръгваме. Къде ми е гребенът? Ух, че съм се разскубала…
Бавачката се засмя самодоволно:
— А той знаеш ли как се е научил да ме скубе?
— Скуби го и ти! — отсече Марта. — Довиждане.
Над града трептяха изпарения от снощния дъжд. Тегнеше задуха, сгъстяваше…
— Не ти ли се струва, че това наоколо, е толкова притиснато и сгърчено, че чак пищи? — попита Марта.
— Време е! — казаха Ония. — Тя ни усеща и когато е будна!
И веднага у всички се спря мисълта:
— Да се унищожи незабавно!
Но някъде в центъра се образуваше отрицанието:
„Да се изследва мисленето й, да се узнае как тя може да ни улавя.“
— Трябва да се бърза. Тя по неведоми пътища схваща намеренията ни. Знае даже и начина, по който може да ни попречи…
Центърът упорствуваше:
„Тя е безсилна. Тя смята сънищата си за забавни и страшни гледки. Способността, която притежава, е непозната на другите хора. Те не й се доверяват.“
— Ако мислите й попаднат у професора, той ще ги употреби против нас. Застрашени сме. Нека я заразим с фиторея!
Центърът настоя:
„Да не се бърза. Да се намери най-приемливата и естествена смърт.“
В Ония засноваха идеи за убийство.
— Катастрофа!
— Сърдечен удар!
— Пропадане на сцената!
— Скъсване на електрически проводник!
— Топлинен удар!
Центърът претегли предложенията и обяви:
„Топлинен удар!“
Изведнъж Марта задиша тежко, потътри токчетата си и изстена:
— Матьо, непоносимо ми е горещо.
— И на мен. Потрай. След минута ще сме на хлад в операта.
— А, не, не мога, не мога — глезено заповтаря тя, свали обувките си, съвсем естествено влезе в басейна край градината и застана под водоскока.
Мъжът й се вкамени. Чак това не бе очаквал. Когато се съвзе простена:
— Моля ти се! Марта Матева си!
Някакьв скучаещ фотограф дотича, захвана да й снимки и да блъска мъжа й, който му пречеше:
— Но разберете, сензационно е! И какво лошо? Малко ексцентричност е отлична реклама. Прочутата Марта Матева! Нимфа!
А нимфата Марта Матева се усмихваше блажено под хладните струи.
— Сега, ако можеше да ми донесеш и обещания сладолед!
Ония преценяваха:
