Държането й е необичайно. Тя не е нормална. Затова усеща. В човешката структура има нещо неузнаваемо.
Центърът решаваше друг въпрос:
„Да се отхвърли топлинният удар. Да се използува вариантът със сцената.“
Марта излезе развеселена от изкуственото езеро, приглади мократа си рокля, поправи влажната си коса, обу се и пое към операта. Мъжът й още спореше с фотографа.
Тя влезе в гримьорната, съблече се, простря дрехите си да съхнат и заоблича костюма на Леонора.
Гардеробиерката, която усърдно й помагаше, зашепна, като че ли съобщаваше кой знае какви тайни:
— Салонът е пълен с шефове. Чак от Съвета са дошли да приемат постановката. Режисьорът беше събрал всички артисти: „Ще играете по-старателно, отколкото на премиерата!“ А диригентът: „Ще пеете, като че сте в Ла Скала!“
— Хубаво — отговори Марта. — Те, шефовете, и без това нищо не разбират. Само че видях и критикарите. Тях пък защо ги пускат?
Светна надпис: „Леонора — на сцена.“
Тя вдигна шлейфа си и заслиза по-величествено от царица.
Завесата се разтвори.
Леонора започна да обяснява на приятелката си, че се е влюбила в Манрико, тоест, изпя арията Си. В салони прокънтяха ръкопляскания и „браво“. Шефовете бяха във възторг. Критиците закимаха многозначително.
Но „кралицата чакаше“ и Леонора се прибра.
Зад кулисите я посрещна най-злобният критик, решил да й даде урок.
— Топли привети, Матева!
— По-добре запазете ги за премиерата — му препоръча Марта.
— До утре може да изстинат.
— Тогава, яжте си ги сам!
— А! Свикнали сте да дробите попарата, а другите да я сърбат!
— Вас поне не съм канила — пленително му се усмихна Марта.
— Е да, но ме заставят да сърбам заради вас, без да се интересуват вкусно ли ми е.
— Щом аз не съм по вкуса ви, моля, облажете се с вашето протеже Пеева! Да ви е наздраве! Мен ми е лошо! — тя се хвана за мястото, дето предполагаше, че бие сърцето й, и повтори високо: — Лошо ми е!
Дотича лекарят, отнесоха я в гримьорната. Там Ескулаповият слуга, който я обожаваше, я прегледа най-обстойно и загрижено каза:
— Да се откара внимателно в къщи. Ще трябва да се отложи премиерата. — И за по-голяма важност й сложи инжекция. — Аз ще я наблюдавам неотклонно.
Ония бяха в тревога:
— Изведнъж отпаднаха два варианта — с нещастието на сцената и със сърдечния удар.
Центърът обяви:
„Катастрофа!“
Матев придържаше внимателно жена си на задната седалка. Лекарят шофираше и през минута питаше:
— Как сте?
— По-добре — отговаряше с отпаднал глас тя.
А мъжът й обясняваше:
— Още от сутринта не беше в ред. Сънува някакви странни сънища. На път към операта почувствува топли вълни и влезе в езерото край парка. Може би има нервна преумора…
— Имам, имам — зачурулика Марта. — Спрете тук. Заведете ме у Жлебински. Тъкмо сме пред тях. Искам и Нели да ме прегледа!
Лекарят послушно спря. И добре направи. Срещу него летяха два автобуса с изумели от страх шофьори. Междувременно Марта ловко изскочи от колата, като не пропусна да извлече и мъжа си.
Нещастният лекар бе откаран със сериозни наранявания в Института за бърза помощ.
Марта бе занесена в апартамента на Жлебински и оставена на грижите на семейния лекарски съвет.
Професорът лично се заинтересува от прелестната пациентка, а тя така мило разказваше приключенията си насън и наяве, като пропусна само разговора с критика.
Ония бяха в ужас:
— Бързо! Пожар! Късо съединение!
— Да се атакува с вируси на фиторея!
Центърът постанови:
„Вариантът с фитореята е неуместен в присъствието на професора. Ще му се даде възможност да изучи болестта. Да се подготви пожар чрез късо съединение.“
В тоя момент токът спря. Снахата на Жлебински бе изгорила бушоните. Бързаше да свари кафе за гостите и по невнимание бе включила кафеника в повреден контакт.
Марта се отказа от кафето и продължи да разказва:
— Те имат много забавен вид. Всичките — трийсетина на брой — са вплетени и даже като че ли слети накрая. Представяте ли си — нещо като огромна водна лилия, само че с прозрачно виолетови валчести листа, а всяко листо е надебелено на горния край, с това място мисли, сигурно там му е мозъкът, но има и още един общ централен мозък в долния край с пипаща вместо тичинки. И те, моля ви се, искат да ме убият, защото знаят, че ако кажа на вас, професоре, вие веднага ще ги прогоните чрез някакви актинии, ще унищожите всички вируси, с които ни обстрелват, и оная, новата болест, фитореята, дето не може да се цери, ще изчезне.
Професорът едва не подскочи:
— Еврика! Мартичка, целувам ви ръцете! — и излетя от стаята.
Сграби видеофона:
— Еврика, Мелий! Еврика! Лъчите на нашия „Актинос“ биха могли да се използуват не само за спояване и възобновяване на дейността на разкъсани тъкани, но и като противотифусно средство. Помниш ли резултатите от изследванията на нашите пациенти? След лечението никой от тях не боледува! Не боледуват от нищо, Мелий! Лъчите на „Актинос“ вероятно укрепват съпротивителните сили или изтребват самите вируси и бактерии. Включете „Актинос“ с пълна мощност! Изпробвайте го веднага върху всички вирусни проби, с които разполагаме! Облъчете и болните от фиторея в Новиград!
Чуждопланетниците, както ги наричаше Марта, трескаво разсъждаваха:
— Ние сме твърде бавни. Ние сме невидими за човеците, но въпреки това те ни усетиха.
— Разумно ли е да воюваме, след като сме открити изнамерено противооръжие срещу нас?
— Трябваше да се попречи на професорите!
— Нашите средства за воюване не винаги са ефикасни.
Централният мозък обобщи:
„Пожарът и късото съединение се отменят. Да се остави на мира певицата. Оръжието на професорите влезе в действие. Нерентабилно е да воюваме при тия условия.“
Ония се разтревожиха:
— Тогава трябва да напуснем тая планета:
— Професорите все още не знаят кои сме. Не знаят и истинската причина на болестта.
— Жалко, че не можем да ги унищожим. Така добре са облъчени от техния „Актинос“, че вероятно не се поддават не само на болести, но и на телесни повреди.
— Техният „Актинос“ вече покрива с лъчите си полуострова. Няколко апарата ще защитят с лъчите си цялата Земя.
— По-пригодна планета от тая няма наоколо.
