средства са все пак лишенията — глад и безсъние, чрез които се опитомяват, както той сам ни обяснява, младите соколи. И тук именно се прокрадва комичната поанта: всички лишения произхождат уж от прекалена загриженост, и в този парадокс забравяме основната жестокост на цялата игра. Храната е зле сготвена — няма да се яде; креватът не е оправен добре — ще се спи на пода; дрехите не са хубави — ще бъдат скъсани. Катерина бива покорена не от любовта, както много често твърдят критиците, забравяйки, че в такъв случай целият процес на нейното превъзпитание би станал излишен, а от изтезанията; но с покоряването й — като в народните приказки — у нея се ражда любовта към покорителя. И Катерина е щастлива сега, защото живее, както се изтъква в заключителната й проповед, според установения от Бога закон: жената трябва да се подчинява на мъжа, защото е създадена като по-слабо същество, и всичко друго е противоестествено. Това е, разбира се, едно много удобно учение за мъжете, но още навремето то е възмутило младия Джон Флечър, който написва своята комедия „Укротеният укротител“ като продължение на Шекспировата, за да ни покаже как Петручио бива обуздан от втората си жена.

Тенденцията да се сантиментализира образът на Катерина се проявява и по една друга линия. Шекспир изобщо не поставя въпроса какво е направило героинята му да стане опърничава, а взима характера й като даден. Нямаме основание да търсим причината за нейния нрав в липсата на обич у близките й. Ако Баптиста показва повече обич към по-малката си дъщеря, това е явно защото тя го заслужава и защото се нуждае от утешение поради жестокостта на сестра й. Причината за Катеринината необузданост би могла да се дири по-скоро в мекотата на Баптиста, който се показва напълно безпомощен пред нейните изстъпления. Но въпросът, както се каза, изобщо не се повдига и не е задача на критика да си представя факти и положения, за да допълня и с това да изменя онова, което авторът е дал. Отношението на Шекспир е по-скоро друго: няма смисъл да търсим причини за капризите на жените; въпросът е как да им ги избием от главата. И като имаме предвид някои данни, които говорят, че Шекспир не е бил особено щастлив в семейния си живот, подозрението, че в цялата постановка на въпроса има и нещо доста лично, може би не е прекалено смело.

Макар и основната линия на действието да е за нашите схващания доста груба, разработката показва голяма сдържаност и такт. Една истинска съпружеска кавга, при която по логиката на дадените характери би могло да се очаква дори и бой, би представлявала твърде нерадостна картина, макар че, като имаме предвид „Том Тайлър“, тя едва ли би отблъснала голяма част от публиката. Но при пиесите от този период прави впечатление общата сдържаност и благоприличие: при тях груби и цинични реплики може да се произнасят на сцената; в тона на самото действие обаче няма нищо шокиращо. И Шекспир не допуска никакво изключение от това общо правило. Той много умело налага на нашето съзнание образа на свадливата Катерина в първите сцени, но никога не я оставя да се прояви в истинския си вид пред Петручио. Дори при първата им среща, която обикновено се играе с доста голям шарж, няма нищо в Шекспировия текст, което да подскаже, че Петручио прибягва към истинско насилие. Катерина е неучтива наистина, но не по-неучтива от изисканите фрейлини в „Напразни усилия на Любовта“ или от по-късната Беатриче. Само силното впечатление от първите сцени, създали у нас убеждението, че опърничавата трябва да получи суров урок, прикрива донейде факта, че след сватбата Катерина всъщност се проявява още от самото начало като пристойна съпруга, която се опитва да възпира мъжа си от глупостите, които той върши, като само в някои моменти, и то при крайно предизвикателство, повишава малко тона си. Но ако, подведени от нейната сдържаност, приемем, че тя, влюбена в мъжа си още от самото начало, сама се мъчи да му бъде добра съпруга, бихме получили наистина отблъскващата картина на една любяща жена, изтезавана без причина от съпруга си. Образът на Петручио обаче е достатъчно ярък, жизнен и пленителен, за да прогони всички подобни мисли; ние виждаме всичко с неговите очи и го следваме покорно където и да ни води той. И именно в силата на този образ, който може наистина да се постави наред с много по-зрели Шекспирови герои, лежи най-голямото постижение на комедията: весел, остроумен, находчив, вътрешно невъзмутим, макар и готов да играе разярения или всяка друга роля, която моментът му диктува, надарен с една просто смайваща наглост, толкова голяма, че ни обезоръжава със самите си размери, готов винаги да обръща нещата с главата надолу и да твърди, без да му мигне окото, че черното е бяло, той е напълно уверен в себе си и заразява с тази си самоувереност всички, включително и нас. Образът му всъщност не е много сложен, нито много труден за остроумен автор като Шекспир, защото Петручио сам играе роля подир роля, и известен шарж е напълно на място тук. Такива колоритни образи са много по-лесни за създаване, отколкото тоя на един по-обикновен младеж, какъвто е Лученцио от вторичната фабула. Това не прави постижението по-малко, но обяснява защо Петручио и Ричард III — пак един роден актьор, който постоянно си мени ролите, са най-жизнените образи в творчеството на младия Шекспир. Пред образа на Петручио Катерина бледнее; защото той всъщност не е образ, а сбор от разнородни положения. Но и Катерина има една черта, която я спасява и й придава жизненост — това е нейната духовитост; и сцената, в която младите съпрузи, след като Катерина е разбрала вече, че е безсилна да рита срещу ръжена, играят своите карамболи пред озадачения пътник Винченцио и взаимно се подстрекават към все по-големи лудории, е най-приятната в цялата драма. Защото от нея виждаме, че духът на Катерина не е пречупен — какъвто би бил най- вероятният изход от Петручиовите методи в истинския живот, и че сега може да се открие за двамата щастливо бъдеще, основано на пълно разбирателство.

Темата за превъзпитанието на Катерина не е достатъчна сама по себе си, за да изпълни един цял спектакъл по тогавашните схващания. Публиката е очаквала сложно и разнообразно действие, изпълнено с контрастни ефекти. За вторичната си фабула Шекспир избрал една комедия от италианеца Ариосто — „Подменените“, преведена вече на английски, която му позволила да направи една духовита противопоставка: брак по сметка и брак по любов, с малко парадоксалното заключение — съвсем не в духа на тогавашната литература, но може би недалечно от основните схващания на времето, че първият може да бъде по-щастлив от втория, стига мъжът да умее да ръководи добре жена си. И тук Шекспир следва източника си сравнително точно; той опростява и скъсява малко действието и го пригажда към по- благонравните норми на английската сцена — у Ариосто например героинята е забременяла от мнимия слуга (не учител, както при Шекспир) още преди да започне драмата. Но с изключение на епизода с двамата преоблечени учители — Шекспирова добавка — тази част от комедията е дотолкова бледа, че е изказано дори предположението, че тя изобщо не е от него, а от друга ръка. Стилистичният анализ обаче не показва никаква разлика между двете части на комедията и превъзходството на главната фабула се дължи преди всичко на по-голямата колоритност на героите. Шекспир просто не е още в състояние да вдъхне пълнокръвен живот в образи, лишени от по-подчертани белези. Той не е и в състояние да използва контрастите, които вторичната фабула му предлага, и романтичното в ухажването на Лученцио е много слабо дадено. Имайки предвид сковаността на първите излияния на героя му, ще кажем дори, че Шекспир е направил добре, като се е отказал да ни даде една по-лирична любовна сцена. Но в по-зрелите му комедии различните нишки на действието носят своя собствена атмосфера, като създават една хармония на контрастиращи тонове, а тук, макар тонът на Ариостовата комедия да не е никак романтичен, тя е предлагала много възможности за една романтична преработка, които Шекспир при по-късен стадий на своето развитие сигурно не би пропуснал.

Бледостта на Бианкиния образ впрочем е възбудила без основание гнева на мнозина критици. Бианка не е прикрита интригантка. Тя не интригува против сестра си и ако излъгва своя баща, като без негово знание се омъжва за Лученцио, тя се възползва само от традиционното право на комедийните героини (включително и Шекспировите) да се борят за своята любов; най-сетне Баптиста се готви да я даде на най-богатия от женихите й без оглед на нейните предпочитания и няма защо да го съжаляваме, когато бива излъган. Нито пък трябва да смятаме, че Лученцио получава заслуженото наказание за своето притворство, като се натоварва с непокорна и зла жена. Бианка в последния епизод на комедията не се проявява като лоша, а като типична жена. Славата на Катерина се състои именно в това, че тя вече изпълнява безропотно заповеди, които другите две жени с известно право смятат за неважни и малко обидни.

Последният епизод — с облога между съпрузите — е необходим, за да събере отново двете нишки на фабулата и да даде един по-пищен финал на цялото. За да изпъкне този финал още по-силно, представена е и една трета брачна двойка — на неженен с вдовица; за тази цел е прибавен и един трети жених за Бианка — Хортензио, който не съществува у Ариосто, и с това се получава и една трета, макар и само зачатъчна нишка на действието. Но като че ли тези усложнения не са достатъчни сами по себе си и затова цялото е поставено в рамката на историята с медникаря Слай. Такива рамки или въведения отговарят на една сравнително примитивна техника. Те запълват като че ли нуждата да се подчертае, че това, което

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×