останали употребата й се считаше за недостойна — на война или в мир. А и самите „воини на змията“ я използваха само при определени обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.
„Сивите вълци“ владееха до страст боя с мечове и с копия и ездата. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те танцуваха смело танца на смъртта.
„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети- сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далеч отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.
И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите, но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур, и само той притежаваше властта да ги направлява.
Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, синът на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, баща му и втората майка му бяха някак чужди, така и не намери общ език с тях.
Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение към семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите. На жената в Биляра се гледаше по по-различен начин, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но на жените им липсваше свободата на мъжа. Уважението и зачитането им стоеше на първо място за всеки билярин, но се намираха и такива жени, които искаха повече от това, желаеха свобода. Ала тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярите, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай се спазваше и едно правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Прегрешилите ги очакваше смърт.
— Гръм да я убие — Ермиар ядно се изплю на земята.
Мислите запрепускаха през главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечнобяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и държанието й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Заради надменността и гордостта й Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Как той бе пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и бе поел риска от отлъчване от полагащата му се длъжност и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан- предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.
Той продължи да се взира в огъня.
Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде и в просветлялото вече небе прехвърчаха шарените гуги и весело чуруликаха. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откак се бе завърнал в Исиней, не успя да намери общ език с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала бе най-подходящият човек за това.
След близо четири часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Слънцето бе изгряло високо в небето. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха лъчите му и Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина по моста на източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. Тропотът на коня по каменните плочи заглъхваше в тесните улици. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразна стока: глинени и медни съдове, топове разноцветен плат или сочни плодове… Виждаха го и спираха встрани от пътя, за да изчакат отминаването му. Препускайки, дочу не едно гневно възклицание заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, ограждаща двореца, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Остави коня в конюшните и се запъти към един от задните входове. Изкачи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от ка-придружителките. Придружителките и придружителите бяха роби, пленници от битки най-вече със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. От време на време, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха граничните поселища на Биляра, но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези бяха продавани във външния град, но само най- заможните жители на Исиней можеха да си позволят лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в двореца, а тези, които се представяха най-добре, ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-царицата и кан-предводителя. Много рядко се случваше някой от тях да избяга и да се върне към предишния си живот, защото битието на придружител ги спасяваше от хилядите лишения, които бяха принудени да търпят като свободни хора, а децата им ставаха пълноправни граждани на Биляра.
Кан-придружителката се поклони и заби поглед в земята.
— Искам да говоря с майка ми.
— Кан-царицата е в покоите си и спи — придружителката продължаваше да гледа в земята.
— Погледни ме — Ермиар се втренчи в нея. — Кажи на царицата, че е важно да ме приеме. Кажи й, че е много важно.
Придружителката кимна и го въведе в преддверието Той се отпусна на мекото канапе срещу портрета на майка си. След около четвърт час кан-придружителката влезе тихо, едва я чу.
— Кан-царицата ви очаква, господарю. Последвайте ме.
Въведе го в светла стая с високи прозорци и много цветя. Майка му стоеше до прозореца и гледаше навън, когато той влезе. Беше облечена в кафява рокля, без бижута и с вдигната високо коса. От припадъка и главоболието не бяха останали никакви следи. Андала изглеждаше напълно възстановена. Прегърна я и я целуна, а после се изтегна на дивана.
