заглъхваше песента на щурците, смутена от силния крясък на някоя птица, и отново се понасяше, ведра и звънлива. Топлите дни настъпваха и кълбетата щяха да останат близо седем месеца все така многобройни и ярки. А през зимните дни, когато кълбетата изчезваха, нощите ставаха тъмни и звездите изгряваха на небето. Ермиар обичаше да гледа звездите. Но сега това бе невъзможно, тъй като светлината от кълбетата ги скриваше. Те едвам се виждаха през светлата пелена, с която вечната светлина покриваше земята. Той се уви по-плътно в кожите и се загледа умислено в огъня, който запали заради хладния вятър. Няколкочасовото препускане с коня го умори и успокои гнева му. Трябваше да реши какво да прави от тук нататък.
Двадесет и три годишен, Ермиар бе среден на ръст, с правилно телосложение и изразително лице. Бе първороден син на кан-предводител Иртхитюин от кастата стети-сантропи, управляващата каста. Векове наред дедите му ръководеха областта Онгалада и вярно служеха на предците на великия кан-император Издулор, днешния владетел на свещената държава Биляра.
Страната Биляра, както и жителите й имаха дълга история, която започваше назад, назад, в така далечната древност, когато първите хора се появили на континента Архидиния. Как и откъде са се появили, никой още не знае, но има няколко интересни теории за произхода им. Жреците на Биляра поддържаха тази от теориите, в която никой не вярваше, но всички почитаха. Казваха жреците, че под клоните на велико дърво се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Затова почитаха това дърво за свещено и молитвите си отправяха към него. Твърдяха, че то съществува, но единици вярваха в това, поради причината, че никой не го бе виждал.
Малцина обаче се интересуваха от тези прастари времена. Знаеше се, че както и да са се появили, добре са живели, защото континентът, макар и малък, предлагал благоприятен климат, плодородна земя и достатъчно диви животни за улов. Постепенно хората населили целия континент, разделили се на племена, започнали да използват сечива, да обработват земята и да воюват. Изработвали също салове и лодки, с които излизали на риболов в морето, реките и езерата. Умение, което изиграло съществена роля в оцеляването им, защото един ден голям катаклизъм разтърсил Архидиния. Земетресения, изригващи вулкани и огромни вълни, дошли от морето, потопили голяма част от континента, а останалата превърнали в пустиня, негодна за живот. Малцината оцелели в тази гигантска катастрофа се качили на лодки и салове и въпреки страшната перспектива да се озоват на дъното на морето и да станат храна за рибите, потеглили по вода. На пръсти се броели тези от тях, които твърдели, че щом съществува Архидиния, несъмнено някъде сред огромната водна необятност има и друга земя, годна за живот. Останалите не вярвали, но от немай къде потеглили, за да търсят спасение.
Мнозина намерили гибелта си в това пътешествие. Но и до днес малките деца учат тази история, за да знаят, че надежда има и в най-тъмните времена и сред най-голямата безизходица. Защото след дълго и изтощително пътуване хората намерили земя. Открили нов континент, по-голям от Архидиния, и се заселили на него. Гелда Валуния се нарича този континент, на който хората намерили живот. Така оцеляло човешкото племе и се разпространило из новата земя.
За билярите се твърди, че са истинските потомци на онези, които вярвали в спасението и първи повели хората по вода след гибелта на Архидиния. Че са потомци на онези, които донесли със себе си на Гелда Валуния семена от дървото свещено и сложили начало на новия живот. В това вярваха билярите и затова Биляра се нарича свещена страна. Тя се дели на четири области: Чаладара, Онгалада, Ябрус и Лексинта Варнас. Всяка от областите има върховен управител, наречен кан-предводител. Кан-предводителите са подчинени на кан-императора, който освен цяла Биляра управлява и областта Лексинта Варнас. Тази област е от огромно значение за страната по две причини. Първо, там се намира столицата Истрос с най-красивия и висок дворец, изграден от човешка ръка. Единствената сграда, която може да му съперничи, е манастирът в планините Карпонили. А това е втората, ако не и по-важната, причина. Този манастир е средището на билярската религия, на вярата в Живото Дърво. Живеят в него двадесет и двамата жреци, пазителите на дървото, които хората наричат избраните. Носеше се един мит сред населението: че там се съхранява семе на свещено дърво от онези, които човеците донесли със себе си от Архидиния. Приказки мълвяха също, че там някъде, на място, известно само на жреците, расте дървото, за което всички говорят, но никой не е виждал. Всякакви слухове се носеха, а жреците не ги отричаха. Колкото по-тайнствени бяха в очите на обикновените хора, толкова повече почит получаваха.
Четири касти разделят хората в свещената страна. Стети-сантропи е кастата на управляващите. Тя има най-малко представители — семействата на кан-императора и кан-предводителите. Само кръвна връзка или брак може да причисли човек към тази каста. Шанс имат и военните, ако някой от тях извърши дело, достойно и героично, за да бъде възнаграден от кан-императора с приемането му в семейството на стети- сантропи.
Вети-сантропи е кастата на жреците. Всеки може да попадне в тази каста, стига да е избран от някой жрец, независимо какъв е произходът му и откъде са корените му. Ограничение представлява възрастта, тъй като членове на вети-сантропи се подбират изключително и само измежду деца до десет години. Причината може би се крие в това, че жреците учат магия, а за да се усвои нещо толкова сложно, е необходимо време.
Тези, които воюват, се числят към кастата на тректи-сантропи. Това са всички, които изучават военното изкуство и постъпват във войската на Биляра. Всеки, готов да даде живота си за страната, става член на тази каста и се ползва с голямо уважение и доста привилегии. Но службата отнема най-хубавите години от живота на човека. Войниците прекарват времето си в казармите на двореца и въпреки че се пенсионират рано и с добра пенсия, желаещите да се присъединят към тректи-сантропи не са много.
Всички останали — търговци, занаятчии, земеделци, строители, музиканти и какви ли още не, се числят към ури-сантропи, или по-грубо казано — към простолюдието.
Такъв бе редът в свещената страна. Така живееха жителите й. Билярите бяха изградили държава, която оказваше влияние върху всички останали нейни съседи и по-далечни обитатели на Гелда Валуния, защото се бе превърнала в най-развитото общество от населяващите дивия и огромен континент, чийто предели никой и досега не бе обиколил напълно.
Вече цяла епоха на Живото Дърво измина, откакто хора стъпиха на новата земя, но Гелда Валуния пазеше още тайни, скрити в необятните й лесове и високи планини. Нашепваха старите хора из закътаните селца за някакви тъмни сили и странни човеци. Носеха се различни предания за отминали времена, в които по земята бродели чудни същества, но нищо такова не бе описано в нито един летопис — нито на древния език савхи, нито на по-съвременните езици, например на билярски.
Ермиар бе изпратен още от седемгодишен в школата на Живото Дърво, да изучава различни военни изкуства, писмо, четмо, малко математика и други науки, които да му помагат в отговорната мисия, с която се бе родил като първороден син на Иртхитюин. Тази школа се намираше в сградата на манастира на билярите насред планината Карпонили. Жреците обучаваха високопоставените младежи, най-вече от Биляра, но също така от съседна Уголия и от други по-далечни страни. Голям престиж имаше Карпонилската школа и чест бе за всекиго да учи там. Вече измина година, откак Ермиар се завърна в двореца, но не се чувстваше добре. Сякаш бе в постоянно очакване нещо да се случи. Сякаш се намираше в междинен етап между два периода от живота си. И ясно съзнаваше само това, че не разбира нито какво очаква, нито защо се чувства така. Трудно му бе да си намери място и единствена утеха намираше в тренировките с Войската на Сивите вълци.
Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, може да се определи и на коя техника залагат в боя.
Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци, защото при война се придвижваха пеша, а и така се биеха.
„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък и мятането на копие и в битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.
„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички
