— Така е и не ти се сърдя — усмивката се стопи от лицето на Вихтун, заменена от угрижен поглед. — Как е кан-царицата? Сериозно ли е?
— Да благодарим на Живото Дърво, сега е по-добре. Спи.
— Това е вече четвъртият й припадък само за десет дни, Ермиар. Защо не повикате лекар от манастира?
— Същото си помислих и аз и когато привършат тържествата, ще го обсъдя с баща ми.
Събеседникът му кимна и посочи с ръка една от масите, на която седяха Угаин, по-малкият брат на Вихтун, и Кувиар, синът на кан-предводител Язник, управителя на област Ябрус.
— Щом кан-царицата е вече добре, ще приемеш ли да се присъединиш към нас?
Ермиар не можеше да откаже, а и не искаше. И тримата му бяха добри приятели. Заедно преминаха годините на обучение в школата на Живото Дърво. Преди да седнат на богато отрупаната маса, той се обърна към Вихтун:
— Не виждам жена ти, Вихтун. Толкова бързо ли си омръзнахте?
Вихтун се засмя високо и силно:
— Жени, Ермиар, жени. Какво да ги правиш? Умори се и отиде да спи.
Ермиар постепенно се увлече в разговори с другарите си. Спомените ги връхлетяха и те с носталгия си припомняха случки от отминалите дни. Мъките от строгата дисциплина и изпълненият с лишения живот в планините Карпонили вече не изглеждаха толкова тежки. От дистанцията на времето всичко, което тогава им причиняваше дори и болка, сега ставаше повод за веселие и бурен смях, за което не малка вина имаха и пълните с вино чаши. Но Ермиар, който не бе привикнал да пие алкохол, скоро усети замайване и тежест в главата. Опита се да не обръща внимание на връхлетялото го състояние, ала образите на веселите събеседници все повече и повече се размиваха пред погледа му и той с недоволство и учудване почувства, как дори думите, които изрича, съвсем не бяха това, което всъщност искаше да каже. Прииска му се да се махне и въпреки възмущението, което предизвика сред останалите младежи, се оттегли с обещанието скоро да се върне. Изкачи първите стъпала, които му се изпречиха насреща, и тръгна по слабо осветения коридор. Докато минаваше покрай библиотеката, му се стори, че чува гласове. Вратата не бе затворена добре и той я побутна, за да провери дали наистина някой говори, или му се струва.
За да бъдат добре осветени помещенията на първия етаж, повечето от кълбетата вечна светлина бяха преместени долу и в просторната библиотека плуваха само две от тях. Въпреки слабата светлина, Ермиар различи две прегърнати фигури, застанали до прозореца. В първия момент помисли, че са придружители, и се накани да ги нахока, но нещо в тях му се стори не както трябва. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че дрехите им са по-светли от обичайните униформи на придружителите. Това го накара да се спотаи и внимателно да отвори вратата, за да се вмъкне вътре незабелязано. Сви се зад един шкаф и с усилие наостри притъпените си от алкохола сетива.
Когато се убеди, че това, което вижда, е истина, а не резултат от изпитите чаши вино, Ермиар все така тихо и внимателно се измъкна от библиотеката. В коридора се спря за момент и нарочно събори един портрет. Звукът от падналата картина прозвуча ясно и отчетливо. „Това ще ги накара да се махнат“, помисли Ермиар. Не искаше някой друг да види същото, което той видя. Продължи бързо да върви към стаите си, трябваше да легне и да заспи, защото усещаше, че не може да мисли, че това, което видя, е прекалено ужасно, за да може да го възприеме и осмисли в момента. Преди да се унесе в сън, в ушите му отново звучаха думите на Андала: „Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.“
В късния следобед на другия ден Ермиар се събуди с натежала от тъпа болка глава. Изпи наведнъж чашата с квесел, поставена до леглото от личния му кан-придружител, и отново затвори очи. Течността се разля по тялото му и след известно време болката утихна. Повика придружителя за още квесел и го изпрати да научи как е Андала. Очаквайки завръщането му, Ермиар стана, изкъпа се набързо и започна да облича кожен екип за езда. Докато се обуваше, до ушите му долетя шум от говор и конски тропот. Приближи се до прозореца. Кан-предводителят Язник, многобройното му семейство, свитата от придружители и охраната се подготвяха за отпътуване. Тържествата бяха приключили. Ермиар разсеяно ги наблюдаваше и отпиваше квесел, когато забеляза Бендидора, най-малката дъщеря на Язник. Тя стоеше сама, встрани от останалата група, зареяла поглед в тълпата придружители, понесли вързопите с багаж. От дете Ермиар знаеше, че Бендидора е предопределена за негова жена от двамата кан-предводители Язник и Иртхитюин. До сватбата обаче оставаха още цели две години, тъй като тя не беше навършила необходимите осемнадесет години, най-малката възраст, на която билярките се задомяваха. Жителите на областта Ябрус имаха славата на диваци. Това бе най-слабо населената част на Биляра. Хората там носеха кожи и през лятото, не обичаха да спазват законите и се носеше слух, че именно някъде из Ябрус се е зародило движението на боломитите, тези, които се бунтуваха срещу жреците и отричаха вярата. Плъзна поглед по слабата фигура на годеницата си и с безразличие се извърна към влезлия в стаята придружител, забравяйки в същия момент за нея.
— Майка ви е по-добре, господарю. Изпраща ви целувки и каза, че можете да я посетите веднага щом пожелаете.
Ермиар го отпрати с жест и продължи да отпива от чашата с квесел. Скоро болката напълно изчезна и мисълта му се проясни. Откакто се събуди, съзнателно отлагаше спомена за Деница и Янкул, но сега образът на телата им, застанали прегърнати до прозореца, го връхлетя и гримаса на отвращение изкриви лицето му. Скрит зад шкафа, той видя как Янкул прегръща Деница, все още облечена в ритуалните за втория ден от сватбата бели дрехи. Чу как тя му говори за любов. Любовта, която изпитала още щом го видяла. Усети отново срама, който почувства, когато устните им се сляха в дългата целувка, която използва, за да се измъкне незабелязано. Спомни си и Вихтун, как весело обяснява, че Деница е уморена и спи. Ярост и гняв изпълниха сърцето му. Бързо напусна стаите си и излезе незабелязан, освен от двама-трима придружители, през един от задните входове на двореца. Тръгна към конюшните. Изчака нетърпеливо да оседлаят коня му и препусна към външния град. Добре съзнаваше, че трябва да се махне от двореца. Трябваше да отиде някъде и да овладее гнева си, защото в това състояние бе способен да счупи главите и на двамата.
Докато вървеше, хванал детето за ръка, започна да усеща, че чувството на пълнота го напуска. Усети хлад, наоколо стана тъмно, а някаква остра болка прониза цялото му тяло. Болката отмина и той забеляза, че детето е изчезнало и е останал сам.
„Това съм аз, но съм магьосник и притежавам силата и желанието да покоря и разбера материята, която ме плаши и едновременно ме привлича.“
II глава
Стети-сантропи — управляващата каста
Белите кълбета висяха безредно в тъмното небе. От време на време някое от тях, умирайки, политаше с невероятна скорост, оставяше ярка диря след себе си и угасваше. Поляните, окъпани от топлата им светлина, се събуждаха за живота на нощните си обитатели. Въздухът носеше звуците от крилата на прелитащи харлии. Далече, някъде в северното плато, се появяваше светъл облак от танцуващи сиви, издигаше се нагоре, разпиляваше се на хиляди отблясъци в короната на някое дърво, а после пак се събираше и плавно се носеше над земята, вълнуваше се като буйна река и изчезваше зад някое възвишение, за да се появи след това отново сред клоните на следващото дърво или храст. В тревите
