икономът я научи да играе шах; Арон, главният кочияш, я научи да играе вист, а като поотрасна — и да стреля с пистолет, за да може да се защити, ако й се наложи. Но от всички нейни „приятели“ в Хейвънхърст човекът, с когото прекарваше най-много време, беше Оливър, главният градинар. Той дойде да работи в имението, когато тя беше единайсетгодишна. Оливър беше добър човек, с благи очи. Трудеше се неуморно в зимната градина и в цветните лехи на Хейвънхърст. Нежно говореше на своите калеми и растения.
— Растенията имат нужда от обич — обясни й той, когато един ден го изненада в зимната градина, да насърчава една клюмнала теменужка — също като хората. Влезте — покани я той и кимна към повехналата теменужка. — Кажете на тази прелестна теменужка нещо окуражително.
Отначало на Елизабет й стана смешно, но направи каквото й заръча Оливър, тъй като градинарските му умения бяха неоспорими — откакто се грижеше за градините на Хейвънхърст, те бяха станали великолепни. Ето защо тя се наведе към теменужката и искрено и зашепна: „Вярвам, че съвсем скоро ще се съвземеш и хубавичките ти цветчета ще се изправят срамежливо.“ После се беше отдръпнала в очакване пожълтялото клюмнало растение да се устреми към слънцето.
— Дадох й една доза от моето специално лекарство допълни градинарят и премести саксията с цветето на работната маса, където държеше всички свои пациенти. — Елате пак след няколко дни и ще видите, че тя гори от нетърпение да ви покаже колко красива е станала.
Като поотрасна, Елизабет осъзна, че Оливър гледаше на цъфтящите растения като на одушевени същества от женски пол, а на всички останали — от мъжки пол.
Веднага на другия ден Елизабет отиде в зимната градина, за да види какво е станало с теменужките, но те изглеждаха все така окаяно. През следващите пет дни съвсем забрави за тях и отиде в зимната градина, за да похапнат с Оливър сладкиши.
— Тук имате една приятелка, която иска да ви види, малка госпожичке — каза и той.
Елизабет се приближи до масата с боледуващите растения и съзря теменужката — нежните й цветчета се усмихваха, а листата и бяха щръкнали.
— Оливър — възхити се тя, — как го направи.
— Аз — почти нищо, дадох й само малко лекарство, вашите любезни думи я излекуваха — отговори той и може би защото бе усетил искрения й интерес, или за да разсее наскоро осиротялото дете, я разведе из зимната градина, показа й всички растения, каза й имената им, показа й още какви опити прави да кръстоса различни сортове. После я попита не иска ли да си засади своя градинка. Елизабет се съгласи и двамата се заеха да подберат цветята, които тя би желала да отгледа.
В този ден се сложи началото на нестихващата любов на Елизабет към всичко що расте. Издокарана с работна престилка тя работеше наред с Оливър, научи от него онова, което той знаеше за „лекарствата“, за торовете и за опитите му да създаде нови видове растения чрез кръстоски.
И когато Оливър я посвети в уменията си, започна тя да го учи. В случая Елизабет имаше несъмнено предимство — можеше да чете, а библиотеката на Хейвънхърст беше гордостта на дядо й. Те се разполагаха на някоя градинска пейка и Елизабет му четеше, докато замръкнеше. Така тя му разкри някогашните и съвременните методи за отглеждане на хубави и жизнени растения. За пет години „градинката“ на Елизабет се разпростря върху по-голямата част от градинските площи в имението. Където и да коленичеше с малката си лопата, цветята бурно разцъфтяваха около нея.
— Знаят си, че ги обичате — каза й Оливър с една от редките си усмивки, когато тя разкопаваше лехата с теменужки, нацъфтели във великолепно разнообразие, — и с най-прекрасното, което могат да дадат, ви казват, че също ви обичат.
Когато градинарят заради здравето си се премести да работи на друго място с по-мек климат, тя почувства болезнено липсата му и прекарваше повече време в своята градина. Тук даваше пълна воля на фантазията си, екипираше проекти на фигури от цветя, а после ги засаждаше и ги отглеждаше. Беше впрегнала всички слуги и коняри да й помагат да разшири лехите, докато не се разпростряха и на терасираната площ зад къщата по цялото й протежение.
Освен на градинарството и на приятелството на прислугата Елизабет се радваше и на приятелството с Александра Лоуренс. Алекс беше най-близката й съседка и въпреки че беше по-голяма, двете имаха вкус към едни и същи удоволствия — да си разказват нощем страшни случки за привидения, докато истерично не се разтреперят, или пък, разположени в къщичката на Елизабет, поставена на едно дърво, да си споделят тайни и сладки мечти.
Дори след като Алекс се омъжи и замина да живее другаде, тя не се почувства самотна, защото живееше с обич, която осмисляше живота й — обичаше Хейвънхърст. Имението някога е било укрепен замък, с ров и каменни защитни стени и е бил вдовишко наследство на една далечна прабаба на Елизабет от дванайсети век. Съпругът на тази прабаба се възползвал от влиянието, което имал пред краля, за да включи в завещанието си множество необичайни клаузи, отнасящи се до Хейвънхърст, като най-важната от тях била, че замъкът се предавал в наследство на жена му и после на нейните наследници, независимо дали са синове или дъщери. С други думи, замъкът Хейвънхърст оставал собственост на рода завинаги или поне докато наследниците го желаят.
В резултат на това родово наследство, когато баща й загина, Елизабет придоби титлата графиня Хейвънхърст. Тогава беше само на единайсет години и титлата нямаше особено значение за нея, но имението с любопитната си и богата история изпълни живота й. На седемнайсет години познаваше толкова подробно тази история, все едно самата тя я бе преживяла. Знаеше кога крепостта е била обсаждана, кои са били нападателите, знаеше всичко за военните действия и от двете страни, както и за защитната стратегия на владетелите и владетелките на Хейвънхърст. Знаеше всичко за живота на своите предшественици, какви добродетели и таланти са притежавали, какви са били слабостите им — от историята на първия граф, превърнал се в легенда заради смелостта си и ловкостта в битките, който треперел пред жена си. Беше проучила и нещастния случай със сина му — младият граф, който нелепо загинал, когато се упражнявал в хвърляне на копие по въртяща се мишена.
С течение на вековете ровът се изравнил, крепостните стени се разрушили, а жилищната сграда била разширявана с безразборно пристроявани крила, докато не заприличала на живописен господарски дом, който почти с нищо не напомнял някогашния замък. Но Елизабет беше проучила всички стари пергаменти и рисунки в библиотеката и знаеше точно къде е било разположено всичко — рова, укрепленията, знаеше дори къде по всяка вероятност е бил злополучният стълб с въртящата се мишена.
И така на седемнайсет години Елизабет Камерън бе много по-различна от другите благородни млади дами. Изключително образована, уравновесена, със склонност да бъде практична, която с всеки изминал ден се усъвършенстваше. Вече се бе научила от управителя на имението как сама да го управлява. Заобиколена цял живот от настойници, наивно вярваше, че всички хора са така мили и доброжелателни като нея и като всеки в Хейвънхърст.
Нищо чудно, че когато в онзи съдбоносен ден Робърт неочаквано дойде от Лондон и я издърпа от лехите с рози, за да й каже, че предстои да бъде представена на обществото, Елизабет се зарадва и изобщо не го притесни.
— Всичко е уредено — заразказва той възбудено. — Лейди Джеймисън прие да те подкрепи заради паметта на майка ни. Ще ни струва цяло състояние, но си заслужава.
Елизабет го погледна изненадана.
— Никога досега не си говорил за пари, Робърт. Да не би да имаме финансови затруднения?
— Не, нямаме — излъга той. — Притежаваме истинско богатство, само че не съм го осъзнавал.
— Къде е? — попита тя, съвсем объркана не само от онова, което чу, но и от някакво неприятно предчувствие.
Брат й се засмя и я дръпна пред огледалото, обгърна с длани лицето й и я накара да се вгледа в отражението си.
Елизабет го погледна озадачено, после се погледна в огледалото и се засмя.
— Защо не ми каза, че съм се изцапала? — каза и взе да трие пръските кал от бузата си.
— Елизабет, освен това петно върху страната си, друго не виждаш ли?
— Да, виждам и лицето си — отговори тя.
— И как ти се струва?
— Като моето лице — отвърна заинтригувана.
— Елизабет, твоето лице е нашето богатство — развика се той. — И през ум не ми беше минавало до
