— Тогава откъде знаете, че отговорът е „да“? — смутено се усмихна момичето.
— Защото — отговори той — за пръв път от месец насам неизменно седящата до вас госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс не впива орлов поглед в мен. — Леко я целуна по челото и тя се изчерви. — Имате ли представа колко сте красива? — попита той.
Елизабет смътно осъзнаваше красотата си, само защото всеки й се възхищаваше, и си спести тревожния отговор: „А вие имате ли някаква представа колко съм интелигентна?“ Не беше интелектуалка с необятно въображение, но обичаше да чете, да обмисля прочетеното, дори да го обсъжда и беше почти сигурна, че на него това нейно влечение няма да му хареса. Той никога не изрази мнение върху каквото и да било, освен общи приказки върху съвсем тривиални теми и никога не попита за нейното.
— Толкова сте прекрасна! — прошепна той и Елизабет съвсем искрено се учуди защо мисли така. Не знаеше колко много обича риболова, колко е весела или как отлично борави с пистолет и когато стреля, никога не пропуска целта. Не знаеше, че понякога организира надбягвания с двуколки в двора на Хейвънхърст, а пък цветята полудяваха да цъфтят в нейно присъствие, като че ли само за да й доставят удоволствие. Тя дори нямаше представа дали на него ще му харесат чудните легенди за Хейвънхърст и за поколенията ексцентрични обитатели на имението. Той знаеше толкова малко за нея, а тя за него — още по-малко.
Искаше й се да помоли Лусинда за съвет, но от няколко дни тя беше на легло с висока температура.
Елизабет не престана да размишлява с безпокойство върху тези въпроси до следобеда на другия ден, когато замина за уикенда. На оня прием тя срещна Иън Торнтън и това промени живота й. Приемът беше в прелестната вила на лейди Шарис Дюмон — по-голямата сестра на Валери. Когато Елизабет пристигна, градините на имението бяха пълни с гости, които флиртуваха, смееха се и пиеха шампанско, което шушнеше в кристалните чаши. Приемът според лондонските стандарти не беше голям; сто и петдесет души гости, от които само двайсет и пет щяха да останат за целия уикенд, измежду тях беше и Елизабет със своите три приятелки. Ако не беше израснала, обградена с толкова нежни грижи, и ако не беше толкова наивна, веднага щеше да й направи впечатление леконравието на това ултрамодерно светско общество. От пръв поглед щеше да установи, че гостите на този прием са малко по-възрастни, по-обиграни, че поведението им е много по-фриволно, отколкото е приетото. И тогава щеше да си тръгне.
Сега, когато размишляваше за своето катастрофално безразсъдство през онзи уикенд, се удивляваше колко лековерна и наивна е била.
Облегна се по-удобно, притвори очи и се опита да заглуши мъчителното чувство на унижение, което се напи на в душата й. „Защо — отчаяно се питаше тя — щастливите спомени избледняват, докато лошите с времето стават все по-ослепително ясни и болезнени?“ Точно по този начин онази вечер оживяваше в съзнанието й виждаше отчетливо всяка подробност, чуваше изпълващите я звуци, вдъхваше ароматите й.
Цветята в градината, аранжирана във френски стил, буйно цъфтяха, когато тръгна да търси приятелките си. Рози. Опияняващото им благоухание изпълваше нощта. В балната зала оркестрантите настройваха инструментите си, после всичко затихна и изведнъж чистите звуци на прекрасен валс се понесоха в градината и музиката пропи всяко нейно кътче. Беше се здрачило и слугите взеха да палят закачливи фенери, разположени по пътечките между цветята. Разбира се, не всички фенери щяха да бъдат запалени, например по-ниската част на терасираната градина щеше да остане тъмна заради любовните двойки, които по-късно щяха да се усамотят там или в лабиринта от жив плет. Зимната градина също щеше да потъне в удобен сумрак, но всичко това Елизабет осъзна много по-късно.
Близо половин час се лута, преди да открие приятелките си, скрили се зад висок жив плет. Когато Елизабет се приближи, видя, че те не се бяха съвсем скрили, а по-скоро надничаха през добре окастрения плет към някого, в когото се бяха захласнали и възбудено говореха по негов адрес.
— Ето, ето — кискаше се Валери, — точно това сестра ми нарича мъжествен чар.
С благоговейно мълчание трите момичета наблюдаваха този образец на мъжката красота, който бе заслужил високото мнение на блестящата и изключително изискана сестра на Валери — Шарис. Елизабет току-що бе забелязала петно от трева на бледолилавите си бални пантофки и нещастно пресмяташе наум колко ли струват чифт нови и дали не би могла да си купи само едната.
— Така и не мога да повярвам на очите си — шепнеше Валери. — Шарис каза, че щял да дойде, но на мен не ми се вярваше. Представяте ли си, когато се върнем в Лондон и кажем, че сме го видели, всички ще се пръснат от завист! — допълни Валери, тогава забеляза Елизабет и мълчаливо й направи знак да се приближи. — Виж, Елизабет, не е ли божествено красив, някак хем загадъчно, хем порочно.
Вместо да се прикрие и да надникне иззад живия плет, Елизабет огледа тълпата елегантни мъже и жени, които не преставаха да се смеят и да бъбрят, отправени към балната зала, където танците започваха, след което щеше да бъде сервирана късна вечеря. Погледът й се зарея към мъжете, наподобяващи пъстроцветни папагали или надути пуяци в костюмите си от сатинирани панталони в убити тонове и прекалено ярки жакети и жилетки.
— Кого трябва да видя?
— Господин Иън Торнтън, глупи! Не, не, почакай, тръгна встрани от фенерите и не можеш да го видиш.
— Кой е Иън Торнтън?
— Точно там е въпросът, никой не знае, наистина! — С тона на човек, който съзнава каква поразителна пикантерия съобщава, Валери допълни: — Някои твърдят, че е внук на херцог Станхоуп.
Като всяка невръстна дебютантка Елизабет беше задължена да изучи в подробности Справочника на Дебрит за аристократичните родове, пред който спазващите добрия тон благоговееха, както благочестивите презвитерианци пред своята Библия.
— Херцог Станхоуп е доста възрастен — отбеляза тя, след като старателно размисли — и няма наследник.
— Да, това е официалната версия. Но се говори, че Иън Торнтън е негов — каза Валери с вече едва дочуващ се шепот — незаконен внук.
— Разбирате ли — намеси се авторитетно Пенелъпи, — херцог Станхоуп имал син, но се отрекъл от него преди много години. Мама всичко ми разказа… навремето се вдигнал страшен скандал. — При думата „скандал“ всички наостриха любопитно уши и тя продължи: — Та този син на стария херцог се оженил за дъщерята на някакъв шотландски селянин, която на всичкото отгоре била и наполовина ирландка! Била ужасна персона, без обществено положение. Ето какъв е произходът на този внук.
— Това са само предположения заради фамилното му име — с типична предпазливост каза Джорджина, — а то е доста често срещано.
— Чух, че бил много богат — намеси се Валери, — и че една нощ в казиното на Париж заложил само на едно раздаване двайсет и пет хиляди лири.
— О, за Бога — прибави с присмех Джорджина, — направил го е не защото е богат, а защото е комарджия. Брат ми го познава, каза, че Иън Торнтън е известен комарджия, без родословие, без добри обноски, връзки или пък състояние!
— Аз чух същото — потвърди Валери и отново надникна през живия плет. — Погледни — затаи дъх тя, — сега можеш да го видиш. Лейди Мери Уотърли му дава аванси, практически направо му се предлага. — Девойките така се зазяпаха, че се подхлъзнаха в храсталаците. — Ако ме погледне, ще се разтопя.
— Сигурна съм, че няма да се разтопиш — каза Елизабет с кисела усмивка, само за да вземе и тя някакво участие в разговора.
— Но ти дори не си го видяла!
Елизабет нямаше нужда да го вижда; познаваше много добре тази порода мъже — млади красавци, които караха приятелките й да припадат — руси, синеоки, разюздани контета между двайсет и една и двайсет и четири години.
— Елизабет има толкова много богати обожатели на разположение, че един простосмъртен господин едва ли ще я заинтригува, колкото привлекателен и тайнствен да е — каза Валери, а Елизабет учтиво си премълча, тъй като комплиментът й се стори по-скоро злобен. Подозрението бе толкова неприятно, че тя го отхвърли. Никому не бе сторила зло, най-малко на Валери, за да заслужи подобно отношение. Откакто бе дошла в Лондон, за никого не бе изрекла лоша дума. Всъщност тя по никакъв повод не се поддаде на злостните клюки, както и не си позволи да повтори и дума пред когото и да било от онова, което бе чула.