устни, за да разгадае отговора.
— Не.
Елизабет се смути от отказа, почувства се унизена, но много повече я порази очевидното съжаление в гласа му и в израза му и тогава долетя смях и очарованието изчезна. За да се спаси от затруднението, което преди всичко не трябваше да допуска, тя повдигна краищата на роклята си с намерение да си тръгне. С неимоверни усилия успя да каже с хладно достойнство:
— Довиждане, господин Торнтън.
Той запрати пурата надалеч и безизразно се поклони.
— Довиждане, госпожице Камерън.
След това веднага си тръгна.
Приятелките й вече се преобличаха за танците, но щом Елизабет влезе в стаята, където те се събираха, разговорите и смехът секнаха отведнъж, като оставиха у нея мимолетното чувство, че обектът на тяхното оживление е самата тя.
— Е, и? — попита Пенелъпи и се разкиска. — Не ни дръж в напрежение. Успя ли да го заинтригуваш?
С неприятно чувство, че самата тя е обект на някаква злобна шега, Елизабет огледа засмените им лица. Само Валери изглеждаше малко хладна и резервирана.
— Направих впечатление, сигурна съм — притеснено се усмихна, — но не особено благоприятно.
— Но той остана толкова много време с теб — закачи я едно друго момиче. — Гледахме ви от другия край на алеята. За какво толкова си говорехте?
Елизабет усети как я заля топла вълна, която плъзна по страните й при спомена за красивото му лице с бронзов загар и за начина, по който грейваше, когато й се усмихваше.
— Нищо съществено, дори не си спомням.
И наистина бе така. Ясно си спомняше само как коленете й се подкосяваха и как сърцето й се разтуптяваше, когато той я гледаше.
— А как изглежда?
— Красив — замечтано каза Елизабет, преди да се овладее. — Очарователен. Гласът му е завладяващ.
— И без съмнение — изрече леко саркастично Валери — вече издирва брат ти, за да моли за ръката ти.
Идеята бе толкова абсурдна, че Елизабет би се разсмяла от сърце, ако хладната раздяла в градината не я бе засегнала дълбоко.
— Плановете на брат ми са почтени и той няма никакво намерение да прибързва, можете да ми вярвате — с унила усмивка допълни тя. — Страхувам се, че сте изгубили вече залога, защото няма никакъв шанс той да ме покани на танц.
И с извинителен жест тя излезе, за да се приготви за бала, който вече започваше.
Щом се озова сама в спалнята си, безгрижната й усмивка мигом угасна и тя неспокойно се замисли. Седна на леглото, покрито със златист брокат, и се опита да си обясни чувствата, които бе изпитала към Иън Торнтън. При срещата им се изплаши и същевременно се въодушеви, което навярно се дължеше на неговия неустоим магнетизъм. Ето защо така силно бе пожелала да спечели одобрението му и защо се бе смутила, когато не успяваше. Дори в този миг споменът за характерната му усмивка и за обаятелния му поглед я вълнуваха.
Беше се замечтала, но музиката, която долетя от балната зала, я накара да се опомни и тя позвъни на Бърта, за да й помогне да се облече.
— Как ти се струва? — попита тя Бърта след около половин час, като правеше пируети пред огледалото, за да може добре да я огледа бавачката й, преобразена за случая в камериерка на изискана дама.
Бърта скръсти дебеличките си ръце, отстъпи назад, тревожно се вгледа в младата си господарка — по- изискана и като че ли по-различна, и се усмихна. Косата на Елизабет беше прибрана във висок кок, а лицето й бе обрамчено с дълги масури. На ушите й се полюшваха обиците от сапфири и диаманти на майка й.
За разлика от другите рокли на Елизабет, които бяха по-дискретни, всичките с висока талия, тази бе синя като сапфирите, проблясващи на ушите й, и много по-екстравагантна. От лявото й рамо се спускаше дълъг шлейф, а другото оставаше голо. Линията на роклята бе права, но елегантно подчертаваше фигурата й — извивките на гърдите и тънката талия.
— Мисля си — най-накрая продума Бърта, — че е цяло чудо, дето госпожа Портър ви е поръчала такава рокля. Никак не прилича на другите.
Елизабет я погледна развеселена и заговорнически се усмихна, докато си слагаше дългите сапфирено- сини ръкавици.
— Само тази госпожа Портър не е избирала — призна си тя, — а Лусинда не подозира за нейното съществуване.
— Не ми се вярва.
Елизабет отново се огледа изпитателно в огледалото.
— Другите момичета едва са навършили седемнайсет години, а аз само след няколко месеца ще стана на осемнайсет. И още нещо — продължи да обяснява тя, слагайки на лявата си китка върху ръкавицата гривната на майка си от сапфири и диаманти, — опитах се да убедя госпожа Портър, че е глупаво да се прахосват толкова много средства за тоалети, които повече няма да са подходящи за възрастта ми, а тази рокля ще мога да я нося и когато стана на двайсет години.
Бърта заклати глава, та чак дългите връзки на бонето й се разлюляха.
— Съмнявам се, че вашият виконт Мондевейл ще ви разреши да облечете една и съща рокля повече от два пъти, дано преди туй да си я износите — каза тя и се наведе да оправи краищата на роклята.
5.
Забележката на Бърта, че на практика е сгодена, отрезви Елизабет и с това настроение тя тръгна. Перспективата да срещне господин Иън Торнтън повече не я тревожеше, както и отказът му да танцува с нея. Дори престана да мисли за него. С вродена грация тя заслиза по стълбите към балната зала, където някои двойки вече танцуваха, но повечето гости на малки групи разговаряха и се смееха. Преди да стигне края на стълбата, за миг се забави, за да огледа гостите и да намери приятелките си. Бяха съвсем близо, Пенелъпи й махна с ръка и Елизабет им се усмихна.
Все така се усмихваше, но усмивката й угасна, когато две кехлибарени очи приковаха погледа й, Иън Торнтън беше застанал недалеч от стълбището заедно с още няколко мъже и се взираше в нея, а чашата с вино, които тъкмо поднасяше към устните си, така си остана недокосната. Наглият му поглед се плъзна от лъскавата руса коса към гърдите и ханша, чак до сатенените сини бални пантофки, после безцеремонно я погледна право и лицето. Очите му блеснаха от искрено възхищение. Повдигна леко вежда, като че ли да го потвърди, и с незабележим жест я поздрави с наздравица, преди да отпие.
Елизабет успя да запази спокойствие и грациозно продължи да слиза, но пулсът й коварно препусна. Ако друг мъж си позволеше да се държи с нея както Иън Торнтън току-що бе постъпил, щеше да се възмути, а може би и да се развесели. Но вместо това усмихнатите му очи, искрената шеговита наздравица й внушиха чувството, че разговарят интимно за нещо много съкровено, и тя на е вой ред му се усмихна.
Лорд Хауард, братовчед на виконт Мондевейл, я очакваше. Изискан мъж, с приятни обноски, той никога не бе я ухажвал, но те се бяха сприятелили и той се отнасяше към нея с подчертано уважение като към бъдещата виконтеса Мондевейл. До него бе застанал лорд Евърли, един от най-настоятелните поклонници на Елизабет — безразсъден красив млад мъж, който също като Елизабет в много ранна възраст бе наследил титлата и земите си. Но за разлика от нея наред с тях бе наследил и значително състояние.
— Нали ви казах! — възкликна лорд Евърли и й предложи ръката си. — Разбрахме, че ще бъдете тук. Тази вечер сте пленителна.
— Пленителна — като ехо повтори лорд Хауард. После хвърли многозначителен поглед към услужливо
