Дори и сега й бе крайно неприятно да слуша какво се говори за мъжа, когото следяха. Елизабет бе убедена, че всеки човек има право на лично достойнство, независимо от произхода си. Подобно мнение не се споделяше от почти никого и както може да се очаква според добрия тон, бе истинска ерес. Ето защо тя не го споделяше.
Подобни мисли я накараха да се почувства като предателка към приятелките си, реши, че поведението й е грубо, след като не споделя техния начин на забавление, и се опита да разбере защо толкова ги вълнува господин Иън Торнтън.
За да се приобщи към настроението им, тя се усмихна на Валери и каза:
— Едва ли моите обожатели са толкова красиви, колкото твърдите, че е красив онзи господин, и ако успея да го видя, сигурна съм, че ще ме заинтригува.
По някаква неизвестна на нея причина от думите й Валери и Пенелъпи ужасно се зарадваха и се спогледаха съучастнически, после Валери обясни:
— Слава богу, че се съгласи, Елизабет, тъй като и трите изпаднахме в едно малко неудобно положение. Разчитахме на теб да ни помогнеш.
— Какво неудобно положение?
— Ами, как да ти кажа — започна Валери почти без дъх от вълнение, което тя отдаде на силното вино, което лакеите поднасяха на гостите, като девойките също не бяха пропуснати. — Дълго трябваше да се подмазвам на Шарис, преди да се съгласи да дойдем и ние този уикенд.
Елизабет кимна с разбиране.
— Работата е там, че когато Шарис ни съобщи, че той наистина ще дойде, ние полудяхме. Но тя веднага ни отряза и каза, че Торнтън няма да ни обърне и капка внимание — били сме много малки за него и в крайна сметка изобщо не сме отговаряли на стила му…
— Вероятно е била права — с разсеяна усмивка изрече Елизабет.
— О, но той е длъжен да ни забележи! — Валери погледна другите момичета, като че ли търсеше подкрепа, и продължи: — На всяка цена, защото се обзаложихме с Шарис на месечната си издръжка, че тази вечер той ще покани една от нас на танц. Но той няма да го направи, ако преди това не сме го накарали да ни забележи.
— Цялата издръжка! — ужаси се Елизабет от толкова разточителен риск. — Но с тези пари щяхте да си купите онези аметисти от бижутерийния магазин на Уестпул.
— Но аз възнамерявам да си похарча моите — прибави Пенелъпи, надничайки през храстите — и да си купя онова великолепно малко бижу, което папа ми отказа.
— Аз… аз… може би… вероятно ще се откажа от баса намеси се Джорджина, видимо смутена не толкова заради парите. — Не мисля, че… — продължи тя.
Пенелъпи я прекъсна:
— Идва към нас, сам е! По-добър случай от този едва ли ще ни падне, ако не му хрумне да тръгне в друга посока.
Внезапно на Елизабет този безобразен облог й се стори изкусителен като забранено удоволствие и тя се подсмихна.
— В такъв случай избираме Валери да привлече вниманието му, идеята беше нейна, тя му се възхищава най-много.
— Избираме теб — с капризен и нетърпящ възражения тон заяви Валери.
— Мен! Защо мен?
— Защото само ти получи четиринайсет предложения, повече от очевидно е, че имаш най-голям шанс да успееш. Между другото — добави тя, когато усети неодобрението на Елизабет — на виконт Мондевейл ще му направи голямо впечатление, когато разбере, че Иън Торнтън — тайнственият мъж с богат опит, по когото Мери-Джейн Морисън си скъса подметките да тича без полза, ти е оказал специално внимание, като те е поканил на танц. Щом Мондевейл научи новината, мигновено ще дотича.
Според законите в изисканото общество Елизабет не си бе разрешила и най-слаб намек за отношението й към виконта и безкрайно се учуди, че приятелките й са се досетили за спотаените й чувства. Разбира се, те не знаеха, че красивият млад мъж вече й е направил предложение, за което е почти решено, че ще бъде прието.
— Бързо, измисли нещо, ето го, съвсем близо е! — молеше Пенелъпи, а Джорджина нервно се кикотеше.
— Е, добре, ще го направиш ли? — настояваше Валери, докато другите две момичета се отдръпнаха и се запътиха към къщата.
Елизабет отпи от виното, което си бе взела още когато излезе в градината и което до този миг не бе докосвала. Колебаеше се.
— Много добре. Да предположим, че приема — усмихна се тя ослепително на приятелката си.
— Чудесно! Не забравяй, трябва непременно да танцуваш с него тази вечер, или ние губим издръжката си. — После се разсмя и дискретно й помаха, за да я насърчи, след което се завъртя и догони приятелките си, които се превиваха от смях.
Подкастреният плет, около който се бе разиграло действието, скриваше от погледа й околността и тя заслиза по тухлените стъпала към долната градинска тераса. Когато слезе, се подвоуми дали да остане тук, или да седне на малката белокаменна пейка. Отпусна се на пейката точно в мига, когато се чуха уверени мъжки стъпки — на първото стъпало, после на второто и ето, че се появи.
Иън Торнтън все още не я бе забелязал, спря до един запален фенер и извади от джоба си пура. Елизабет беше вперила поглед в него доста разтреперана не само от появата му, а и от глупавото задължение, което бе поела. Той с нищо не отговаряше на очакванията й. Беше по-възрастен от представата й — предположи, че е поне на двайсет и седем години — беше заплашително висок, повече от метър и осемдесет, с яки рамене и дълги мускулести крака. Гъстата му коса не бе руса, а тъмнокестенява и като че ли леко чуплива. Вместо крещящото облекло на другите мъже той бе облечен в гарваново черно, само ризата му се белееше като снежна пряспа, а копринената връзка, вързана под брадичката му, бе още по ослепително бяла. Елизабет тревожно си помисли, Че Иън Торнтън прилича на хищна птица всред пъстроцветни пуяци. Докато го изучаваше, той се приготви да запали пурата, приведе глава и обгърна с шепи пламъчето. Белите маншети на ризата контрастираха с цвета на ръцете му, а мъждукащото пламъче освети лице със силен слънчев загар.
Елизабет изпусна дъха си, който несъзнателно бе задържала, и този едва чут звук го накара да вдигне глава. Той присви очи, дали от изненада или от раздразнение, Елизабет не бе сигурна. Заловена, че го наблюдава скришом, прикрита в сенките, тя изтърси първото, което и хрумна:
— Никога не съм виждала мъж с пура, обикновено се оттеглят в пушалнята.
Той повдигна иронично вежди.
— Имате ли нещо против? — попита той, след като запали пурата си.
Две неща поразиха Елизабет в този миг: пронизителните му очи със странния цвят на лъскав кехлибар и гласът му — плътен и дълбок. От съчетанието топла вълна полази по гърба й.
— Да имам нещо против ли? — глупаво повтори.
— Пурата — подсети я той.
— О, да! Искам да кажа не, нямам нищо против — припряно го увери, тъй като у нея остана впечатлението, че той се е оттеглил тук, за да си изпуши на спокойствие пурата, и ако тя бе проявила каприз и беше му забранила да пуши в нейно присъствие, той просто щеше да си тръгне. Дочу се приглушен смях и Елизабет неволно се обърна. Преди да се скрият зад храстите в далечния край на терасата, тя зърна розовата рокля на Валери и жълтата на Джорджина.
Гъста руменина плъзна по страните й от притеснение заради поведението на приятелките й и когато се обърна, откри, че нейният случаен събеседник внимателно я наблюдава с ръце в джобовете и пура между зъбите, също толкова бели колкото и ризата му. Той леко кимна в посоката, където се мярнаха момичетата.
— Вашите приятелки ли бяха? — попита той, а Елизабет изпита вина, като че ли на него всичко му бе ясно и някак си е узнал за техния заговор.
Реши да изрече някоя невинна лъжа, но мразеше да лъже.
— Да, те бяха. — Млъкна и се зае с гънките на полата си, после го погледна и се усмихна притеснено.
